Банкеръ Weekly

Управление и бизнес

Защо Пактът за стабилност и растеж не функционира правилно?

Анализът е изготвен от експерти на КТ "Подкрепа"

Кризата в Еврозоната ясно сочи, че европейският Пакт за стабилност и растеж (ПСР) не функционира правилно. "Спасителният план", бе приет окончателно от държавите членки на 9 май 2010 г. след дълъг период на колебание, особено в държави като Германия. Към този момент той успя да предотврати разпадането на Валутния съюз и по тази причина бе в състояние да осигури до 750 млрд. евро кредит за европейските страни, изпитващи финансови затруднения. Този оздравителен план обаче продължава да е само временно разрешение на проблема.

 

Основният недостатък на ПСР е, че се фокусира главно върху финансовото състояние на един единствен икономически сектор, а именно държавата. Според ПСР, нито една страна не бива никога да допуска бюджетен дефицит от над 3% от БВП, с допълнителната уговорка, че бюджетът трябва да бъде балансиран в средносрочен план. Освен това, държавният дълг не трябва да надвишава 60% от БВП. Единственото правно обвързващо ограничение, което важи за всяко правителство, е процедурата по прекомерен дефицит, която се прилага в случаите с бюджетен дефицит над 3% от БВП. Другите два много важни сектора на икономиката - частният сектор и чуждестранните инвестиции, изцяло са игнорирани от ПСР.

И все пак, просто няма смисъл да се твърди, че по-висок от 3% бюджетен дефицит е неустойчив, без да се взимат под внимание финансовите баланси на частния сектора и на сектора чуждестранни инвестиции.

Много важен е фактът, че сумата от финансовите баланси на трите сектора задължително трябва да бъде равна на нула. Това означава, че когато един сектор работи с дефицит (на загуба), останалите два сектора на икономиката трябва да отчетат същият по размер излишък.

Ако държавата, например, отчете дефицит 2% от БВП, а в частния сектор (домакинства и дружества с комбинирано производство) имат дефицит в размер на 10%, като цяло текущият дефицит на страната ще бъде 12 на сто. И все пак, подобен сценарий, който трудно може да бъде определян като устойчив, не би довел до каквито и да било санкции според сегашната рамка на ПСР.

От друга страна, ако частният сектор има излишък от например 10% от БВП, но правителството работи с дефицит от 3,5% (което означава, че страната като цяло има текущ излишък от 6,5%), бюджетният дефицит ще бъде счетен за твърде голям и страната ще бъде подложена на строги санкции, определяни според процедурата за прекомерен дефицит.

Тези сценарии са не само хипотетични, а имат конкретно емпирично измерение.

Испания никога не е достигала 3% критерий на ПСР през периода 1999-2007 година. Равнището на публичният дълг към БВП е спаднало от 62% до 36%. Правителството дори постигна излишък през 2005-2007 г. от 2% от БВП. В същото време, частният сектор е отчитал плашещо огромни стойности на дефицит в размер на 12% от БВП. Като последица от това, Испания системно работи с текущ дефицит от 10% от БВП.

В Ирландия положението е сходно. Равнището на публичният дълг към БВП е спаднало от 49% от БВП до 25% през периода от 1999 до 2007 г., а правителството почти винаги постига излишък в размер до 5% от БВП. В същото време, финансовият баланс на частния сектор е бил системно отрицателен (до -7% от БВП).

Точно обратното - в Германия, правителството е има дефицит за периода 2001-2006 г., а 3% граница е нарушена през 2002-2005 г. От 1999 г. до 2007 г. равнището на държавният дълг към БВП се е покачило от 61% на 65 на сто. През същия период частният сектор има постоянни излишъци, които винаги превишават бюджетния дефицит, а на моменти са достигали стойности дори и над от 9% от БВП. Това означава, че Германия има един постоянен текущ излишък, който през 2007 г. се покачва до почти 8% от БВП.

Какви изводи можем да и направим от тези примери?

От 1999 г. (годината, в която бе въведено еврото) до 2007 г. (годината преди отпушването на предишната световна криза) изглежда, че публичните финанси са били "по-устойчиви" в Испания и Ирландия, отколкото в Германия. По време на световната икономическа криза и по-конкретно - кризата в Еврозоната, Испания и Ирландия са сред най-скандалните страни, които се водят за центъра на спекулативни атаки на финансовите пазари.

В действителност държавният дълг бе достигнал по-висок ръст в тези страни, тъй като частните разходи и кредитните бумове бяха довели икономиката до крах още преди избухването на кризата. (В Гърция и Португалия и правителството, и в по-голяма степен - частният сектор, са били в състояние на дефицит, много преди началото на кризата.)

Най-важния урок, който трябва да научим от настоящата криза е, че когато финансовият баланс на частния сектор е неустойчив, финансовата стабилност на правителството винаги ще бъде неустойчива, независимо дали е с дефицит или излишък. И по-точно, че общият финансов баланс на държавния и частния сектор е много по-добър показател, отколкото държавния дефицит и държавния дълг, за това дали една страна е податлива на спекулативни атаки.

Това отчасти обяснява защо например Германия се смята за достатъчно "платежоспособна" на финансовите пазари, въпреки че държавният й дълг е много по-висок, отколкото например в Испания или Ирландия и въпреки че 3% задължение на ПСР е многократно нарушавано след въвеждането на Еврото в страната. Следователно, фокусът на новият и подобрен Пакт за стабилност трябва да пада върху цялостния текущ финансов баланс.

Как би могла да се обясни значителната настояща финансова нестабилност в Еврозоната? Важен фактор е нарастващото различие в разходите за единица труд. Във валутния съюз корекции при конкуренцията в международните цени вече не могат да бъдат правени чрез промяна в номиналните обменни курсове. Когато различията в разходите за единица труд (които са тясно свързани с равнището на националната инфлация) са прекалено големи в отелните страни членки, тогава някои държави стават по-конкурентноспособни в сравнение с други.

Сега - в периода между 1999 и 2007 г., разходите за труд на единица продукция са се увеличили с по-малко от 2% в Германия, но с 28% до 31% в Гърция, Ирландия, Португалия и Испания. Тоест - останалите държави са загубили по отношение на ценова конкурентоспособност в полза на Германия, а в резултат на по-ниското равнище на инфлация, реалните лихвени проценти в Германия са по-високи.

Това допринесе за спада в равнището на вътрешното търсене, което бе изключително повлияно от неравенството на доходите и обедняването на населението (особено лоши рефлектира над частното потребление), както и за съкращаване на държавните и публични разходи като цяло (което от своя страна увеличи практиката на лични спестявания и подтисна нарастващия принос от държавни разходи).

Със сигурност бяха допуснати много политически грешки особено в страните с дефицит. Валутният съюз не би могъл да оцелее в дългосрочен план, когато най-голямата му страна-членка (Германия, възлизаща на повече от една четвърт от БВП на Еврозоната) почти не допринася за повишаване на общото търсене, но по същество следва нео-меркантилна стратегия за растеж.

Трябва да бъде сключен един нов Пакт за стабилност и растеж, който да задължава държавите с големи текущи дефицити да се предприемат мерки, целящи намаляване на номиналния разход за единица труд и който Пакт да провежда по-рестриктивна фискална политика.

И обратно - ако една страна има прекомерно голям текущ излишък, фискалната й политика да бъде по-експанзивна и практиката за забавяне на заплатите да бъде прекратена. Това важи и за настоящата ситуация - стария ПСР налага планове за фискална консолидация на всички страни едновременно, въпреки че това предполага една наистина сериозна заплаха за растежа в Еврозоната като цяло.

По-разумен подход би било държавите с излишък да осигурят възможност за водене на една по-експанзивна фискална политика, поне докато частното търсене е крехко и непостоянно и поне докато текущите финансови дисбаланси са толкова големи.

Facebook logo
Бъдете с нас и във