Банкеръ Weekly

дестинации

Пътешествие в света на вкусовете

Добрите познанства най-често се завързват там, където човек най-малко очаква. А пътуването по света дава много и уникални възможности за това. И когато се срещнат добри хора, всички са доволни - и гостите, и домакините. Ако срещата е била и повод да се опитат различни местни ястия и напитки, доброто чувство, което се поражда, остава за цял живот. Невинаги е лесно всеки да отиде там, където му се иска. Затова често хората се принуждават да си носят национална напитка, докато пътуват. Така и аз успях за пръв път да опитам южноамериканското писко в... Мадрид, сред новите си приятели.


Любителят пътешественик лесно разбира, че алкохолът не представлява нищо без образа, който стои зад него - страната, от която произхожда, и традициите й. Добър пример е една от традиционните френски напитки - пастис, известен във Франция и като le petit jaun , или малкото жълто. Тя е изключително фина напитка, в която има близо 70 вида билки. От нея се продават по 130 млн. л на година. Пастис е по-лайт версия на абсента, който през 1915-а категорично е забранен за производство. В подобното на нашата мастика питие няма пелин и удря доста по-леко - алкохолът е около 20%, за разлика от 70-те на абсента. През 1932-а падат абсолютно всички ограничения за производството на анасоновите напитки и 23-годишният Пол Рикар открива първата си фабрика - в задния двор на фамилната си къща. Това е началото на "Перно Рикар" - френската компания, световен производител и дистрибутор на алкохолни напитки с чиста печалба от 1.045 млрд. евро за 2011-а. Името й идва от двата емблематични продукта Перно Анис (Pernod Anise) и Рикар Пастис - и двете алкохолни аперитиви на анасонова основа.


Днес рецептата на тези питиета е доста опростена и вместо свежи билки през дестилацията се използват екстракти, а в някои случаи и само есенции. Въпреки това истински добрият пастис все още осигурява, макар и малко, поетичния ефект на абсента. А маниерът на пиене си е все същият - задължително се разрежда с малко студена вода, за да избухнат всичките му аромати. И може да се приема в различни моменти на деня. Разреден или не, французите консумират по 7 млн. чаши пастис на ден.


Питие с богата биография е и


бразилската кашаса

Тя е приготвена от захарна тръстика и е с около 40% алкохолно съдържание. През 1938 г. две семейства с богати традиции - Ferrer de Morais и Candido Carneiro, се съюзяват и започват да произвеждат висококачествен дестилат от захарна тръстика в Североизточна Бразилия. Веднага след първата дегустация те разбират, че напитката им има добро бъдеще. За да обсъдят как да продължат и най-вече, за да измислят име на напитката си, главите на семействата се срещат една вечер на брега на реката, която разделя семейните им имения.


Кашаса е силна алкохолна напитка - от 38 до 48 градуса, получена при дестилация на екстракт от захарна тръстика. Тя е най-консумираната в Бразилия, известна е и под други имена: агуарденте, пинга, канина и други. Съхраняват я в големи дървени бъчви.


Кашаса е няколко вида. Най-скъпата е подобна на хубаво уиски или коняк, а по цвят наподобява на чай с лимон. Продава се в стандартни стъклени бутилки и се използва широко и за направа на коктейли.


Чиста или като кайпериня (с лимон, захар и лед) кашасата без съмнение е националното питие на Бразилия. Около 30 хил. производители захранват огромния местен пазар. С произведените годишно повече от 1.3 млрд. л кашасата е третата по този показател алкохолна напитка в света. Но само около 13 млн. л, или 1% от нея се изнасят на международния пазар. А останалото количество? Бразилците си го пият сами. Кашасата има дълбоки и трайни корени в културата и народопсихологията на Бразилия. Става модно питие и по световните барове, но едва през 90-те години на миналия век. Високоалкохолната


грузинска напитка чача

 


се отнася към класа на виненото бренди. Негов аналог са италианската грапа и южноамериканското писко. Основната суровина за нея в Западна Грузия е гроздето от сорта "Ркацители ", а в Аджария и Абхазия - американският сорт "Изабела " и местният "Качич ". Гроздовата каша се преварява два пъти. Полученият спирт (между 70 и 80 градуса) се разрежда с вода и се бутилира.


Чача обикновено се пие чисто. Но се използва и за приготвянето на различни коктейли, добавят в него свежи плодове и лед. В селската част на Грузия традицията повелява рано сутрин да се изпива малка чашка чача, особено в зимните месеци. В Западна Грузия чача се пие със сладки, а в Източна - със соленки. В областта Абхазия традиционно са използвали чача като аперитив, а в днешно време все по-често тя е и основна напитка, особено зимно време.


Чача пази "чистия" аромат на гроздето, от което е направена, и има много мек вкус, затова "влиза леко". Но обикновено напитката е много по-силна (55-60%), отколкото повечето видове бренди, уиски и водка, което трябва да се има предвид при консумацията.


На Ялтенската конференция през февруари 1945 г. Сталин подарил на Чърчил и Рузвелт по една бутилка чача - напитка, която дотогава не им била позната, спомня си Андрей Громико, бившият външен министър на Съветския съюз (1953-1957 г.), който тогава е участник в съветската делегация. Сталин пояснил на своите гости: "Тази напитка, според мен, е най-добрата измежду всички марки водки. Но самият аз не обичам да я пия - предпочитам леките сухи вина".


В грузинския град Батуми (в автономната република Аджария) са намерили оригинален начин да привличат туристи. През октомври миналата година там беше издигната кула-фонтан "Чача-Тауър", от който веднъж седмично, само за 15 минути, свободно и безплатно блика чача вместо вода. Всеки път се предлага напитка от различен производител, за да се рекламира местната промишленост. Към самата кула действа и туристически информационен център. Строителството на "Чача-Тауър", с височина 25 метра, е струвало 490 хил. долара.


Коктейлът Писко сауър

 


е като глътка чист въздух: освежава, ободрява и просто повдига настроението до необходимите висоти. Основната му съставка - писко , е най-популярната напитка в Перу и Чили. Тайната на производството й се пази така строго и внимателно, както пазят направата на коняк и арманяк във Франция. Писко се дистилира само един път, от което се получава ароматна течност с 43% алкохолно съдържание. По принцип това е всичко - добавянето на вода при производството му е категорично забранено. Промяната в цвета или в структурата му - също. Никакви дъбови бурета, никакви ароматизатори, даже и природни.


Тайната на писко се крие още в начина на отглеждане на гроздето. Сухият климат и силното слънце нагряват земята и това е причината в гроздовите зърна да се натрупа много захар, която после при обработката дава на виното високия градус. В производството на писко се използват осем сорта грозде и всеки майстор може да ги "забърква", както си пожелае. Ако иска - пуска пуро или напитка от един сорт. Или пък смесва няколко, за да получи ачоладо. При пурото главното е да се покажат качествата на конкретния сорт. А ако се направи ачоладо, получава се напитка със сложен състав от аромати и вкусове.


Перуанците пият писко по всяко време. Писко може да се сервира и в натурален вид. От напитката се смесват най-различни коктейли. Най-популярният, разбира се, е Писко сауър. Приготвя се много лесно: в миксера се смесват три части писко, по една част лимонов сок и захар, добавят се лед и яйчен белтък. Налива се в чашки (не по-големи от 100 мл), а върху пяната се капват няколко капки битер (ароматизирано вино с характерно горчив вкус). Чистият писко обикновено се пие при стайна температура - тогава всички аромати се разкриват най-пълно.


Перу и Чили не престават да спорят чия напитка има право да се нарича писко. Самата дума е с перуански произход. На езика на местните индианци кечуа писко означава "малка птичка". Иначе южно от Лима е разположена долината Писко, която по време на испанските завоевания в Южна Америка била населена от едноименното племе. До идването на конкистадорите индианците правели тук слабоалкохолната чича от царевица. През XVI век испанците донесли тук лозата, научили индианците да правят вино и да го преваряват. Дестилатът поставяли в големи глинени делви, които по-рано използвали за чича, а тези съдове, както и самата напитка, получили названието писко. В спора се намесва и пристанищният град Писко в Перу, откъдето изнасяли брендито с кораби.


Днес Чили произвежда много повече писко, отколкото Перу, но тукашната напитка е направена по съвършено друга технология. Чилийското писко го разреждат с вода, за да понижат алкохолния му градус, и съхраняват напитката в дървени бурета.

Facebook logo
Бъдете с нас и във