Банкеръ Daily

Свят

Защо ексхумацията на Франко така силно развълнува руснаците

Фьодор Крашенинников, Дойче Веле

Препогребването на тленните останки на бившия испански диктатор Франко не остана незабелязано в Русия. Дискусиите в социалните мрежи са свидетелство за това, че руснаците традиционно възприемат новините от Испания през призмата на своя исторически и политически опит, пише Фьодор Крашенинников от Дойче Веле.

Защо още държат Ленин на Червения площад?

Както е известно, в центъра на руската столица е тържествено погребано тялото на Владимир Илич Ленин - диктатор, утвърдил се на власт чрез победата в кървава гражданска война. Както и в случая с Франко, Ленин все още има почитатели и привърженици в Русия, които се ужасяват от мисълта, че техният кумир може да бъде препогребан.

А поводи за махането на тялото на Ленин от центъра на Москва има дори повече, отколкото в Испания за препогребването на Франко. За разлика от Ленин, който лежи на Червения площад и нищо около мавзолея не демонстрира каквото и да било уважение към жертвите на създадената от него диктатура, Франко до неотдавнашната си ексхумация бе погребан на 60 км от Мадрид, в мемориален комплекс, който, по замисъла на създателите си, и най-вече по замисъла на самия Франко, е бил предназначен да стане паметник на всички загинали в гражданската война.

Въпреки това в Русия официално никой не дръзва да посегне на Ленин - макар сегашните управници да са далеч от социално-икономическите доктрини на ленинизма, те не търпят революции и почти открито провъзгласяват погребания в мавзолея човек за "германски шпионин". Как така?

Полемиката за съдбата на тялото на Ленин в съдържателен план много напомня испанската и се върти около въпроса - къде край гроба на диктатора започва историята и свършва актуалната. Но с една очевидна разлика: само в условията на демокрация всяка дискусия рано или късно се увенчава с някакъв резултат. Сега в Испания на власт са сили, които в продължение на години бяха обещавали на избирателите си да приберат Франко от долината на падналите - което и сториха, поемайки цялата политическа отговорност.

В Русия разрешението за препогребването на Ленин би трябвало да бъде дадено лично от Путин, защото в създадената от самия него система той не само, че няма как да прехвърли отговорността на когото и да било, но и няма с кого да я раздели. Същевременно се бои да поеме лично такава отговорност, основателно предвиждайки спад в популярността си в очите на просъветски настроената част от електората. Затова споровете вървят, а Ленин продължава да си лежи в мавзолея.

Франкизъм и путинизъм

Но испанското препогребване има и още едно измерение в руския контекст. Франсиско Франко се оказа изключително популярен в Русия, при това сред принципно противостоящи сили. От една страна, в негова защита се вдигнаха всички последователни противници на демокрацията и борци с влиянието на Запада. Това не е странно, тъй като идеологията на следвоенния франкизъм много напомня това, което придворните мислители в Москва сега се опитват да представят като путинизъм. А това преди всичко е авторитаризъм, изобразяван като принудителна мярка, необходима за спасяването на отечеството от вътрешни и външни врагове.

От него произтича презрението към демокрацията и либерализма. А за да отклонят гражданите от ненужните въпроси и опасните примери, са неизбежни изолационизмът, клерикализмът и конспиративизмът. И естествено - в тази задушаваща атмосфера е неизбежен разцветът на корупцията. А и няма как да се мине без полицейщина и репресии.

Всичко е толкова познато, че най-вече за съвременните руснаци, и особено за младите и стремящите се да живеят така, както живеят връстниците им в Европа, би трябвало да са разбираеми чувствата на испанците по повод Франко, жертвал - заради своето властолюбие - перспективите на няколко поколения испанци.

В полемиката от последните дни е удивителното това, че някои хора, смятащи се за либерали и европейци, говорят така, като че ли борбата с комунистите, и изобщо с левите през 30-те години на миналия век, служи за пълно оправдание на диктатурата на Франко, продължила до 70-те години - с всичките ѝ жертви и зверства.

Как завършват диктатурите

Но дали логиката "Франко е добър, защото не е допуснал комунистите да победят" е с нещо по-добра от любимата теза на сталинистите "На Сталин трябва да му бъде простено всичко, защото победи нацизма"? Може би на самите привърженици на този подход им се струва, че, кланяйки се на Франко, те се противопоставят на комунизма и ресъветизацията. Но всъщност те фактически се оказват на една и съща страна на барикадата с тези, които са готови да прегърнат всяка теория, оправдаваща диктатурата като такава.

За разлика от хората, живели през първата половина на 20-и век и принудени да избират между различните видове едно и също зло, днес и може, и трябва да се осъжда и смята за зло всяка диктатура - и комунистическата, и антикомунистическата, и отдавна приключилата, и съществуващата.

А помпозните гробове на диктаторите от 20-и век трябва да се приемат без пиетет и благоговение: за съжаление, това все още не са паметници на древната история, а мемориали на съществуващи идеологии, които съвсем не са изгубили своята кръвожадност. Утешителното е, и тук испанската история е показателна: всеки диктатор е смъртен и не може да се разпорежда дори и със съдбата на собствените си тленни останки.

Facebook logo
Бъдете с нас и във