Банкеръ Daily

Свят

Защо богатите са такива гадняри?

Кристофър Райън, Wired

През 2007 г. Гари Ривлин пише в "Ню Йорк Таймс" за успешните хора в Силициевата долина. Един от тях, Хал Стегър, живеел с жена си в къща за милиони долари над Тихия океан. Общото им богатство възлизало на 3,5 милиона долара. Получавайки от него годишен доход от 5 на сто, Стегър и съпругата му могат да харчат, да инвестират и да прекарат остатъка от живота си с доход от по 175 хил. долара годишно. Вместо това по думите на Ривлин "почти всяка сутрин Стегър е на бюрото си в 7 часа. Обикновено работи по 12 часа на ден плюс още 10 през уикенда". Стегър, който по това време е на 51 години, е наясно (донякъде) с иронията на ситуацията: "Знам, че гледащите ме отвън ще се запитат защо някой като мен продължава така здраво да бъхти. Само че няколко милиона не са това, което бяха".

Стегър вероятно има предвид разяждащия ефект на инфлацията върху парите, но изглежда не е наясно как богатството влияе върху собствената му психика. "Силициевата долина е пълна с хора, които могат да бъдат определени като милионери от работническата класа - работещи до съсипване, като Стегър, които за своя собствена изненада продължават да бачкат така здраво, както преди, макар че са част от малцинството на успелите. Но много от успелите и амбициозни членове на дигиталния елит все още не се смятат за особено големи щастливци – донякъде защото са заобиколени от по-богати хора, често много по-богати", пише Ривлин.

След като за материала си разговаря с няколко шефове на компании, Ривлин стига до извода, че "тези с по няколко милиона долара често смятат придобитото си състояние за жалко, за отражение на скромния им статут по времето на новия Златен век, когато стотици хиляди са натрупали далече по-големи богатства". Друг бляскав пример е Гари Кремън. С общо състояние от около 10 милиона долара основателят на Match.com осъзнава в каква клопка е попаднал: "Всички тук гледат към онези, които са над тях. С 10 милиона си никой". Ако си никой с 10 милиона, колко ти трябват, за да си някой?

Може би сега си мислите: "По дяволите тези типове и частните им самолети". Правилно. Само че тези типове вече са отишли по дяволите. Наистина. Работели са като дяволи, за да стигнат там, където са, и имот достъп до по-голямо богатство от 99,999 процента от всички хора, живели някога, но все още не са стигнали там, където им се иска да стигнат. Без фундаментална промяна в начина, по който гледат на живота си, те никога няма да достигнат постоянно отдалечаващите им се цели. И ако безсмислието на ситуацията им някога мрачно ги огрее, едва ли ще получат и съчувствие от близките и приятелите си.

А ако богат гадняр се става, а не си по рождение такъв? Ако коравосърдечието, толкова често асоциирано с най-горната класа – да го наречем Синдром на богатия гадняр – не е следствие от зли гувернантки, прекаляване с уроците по ветроходство и свръхдози черен хайвер, а е резултат от сложното разочарование от това хем да се смяташ за късметлия, хем да се чувстваш неосъществен? Все ни казват, че онези с най-много играчки са победителите, че парите са точки върху таблото с резултати на живота. А ако тази стара история е просто елемент от измамата, с която ни залъгват?

Испанската дума aislar означава както "отделям се", така и "изолирам се", което се случва с повечето от нас, когато спечелим повече пари. Купуваме си кола и вече не се возим на автобус. Изнасяме се от апартамента с шумните съседи в къща с висока ограда. Посещаваме скъпи, тихи хотели вместо хостелите, на които сме свикнали. С парите си се отделяме от рисковете, шума, неудобствата. Отделянето обаче идва с цената на изолацията. Комфортът ни ни налага да се откажем от случайните срещи, новата музика, спонтанния смях, свежия въздух и общуването с непознати. Учените са установили, че най-важният показател за щастието е доколко се чувстваш част от общност. През 20-те години на миналия век около 5 на сто от американците живеят отделени. Днес те са една четвърт – най-високото равнище за всички времена. Междувременно употребата на антидепресанти се е увеличила с 400 процента само през последните 20 години, а злоупотребата с болкоуспокояващи е станала епидемична. Корелацията не доказва причинно-следствена връзка, но тези тенденции не може да не са свързани. Може би е време да си зададем някои неудобни въпроси за досега неподлагания на съмнение стремеж към комфорт, богатство и власт.

Бях в Индия, когато за първи път ми се случи и аз да съм богат гадняр. Пътувах от няколко месеца и игнорирах просяците доколкото можех. Тъй като бях живял в Ню Йорк, бях свикнал да отклонявам погледа си от възрастните клошари и психари, но ми беше трудно да свикна с групичките деца, които се събират до масата ми на уличния ресторант и се взират с гладни погледи в чинията ми. Накрая идваше някой келнер и ги пропъждаше, но те само минаваха на отсрещната страна на улицата и оттам ме зяпаха в очакване да се лиша от защитата на келнера и да оставя нещо в чинията си.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Facebook logo
Бъдете с нас и във