Банкеръ Weekly

перспектива

Турция между преврата и бунта

Маршът за справедливост.

В нощта на 15 срещу 16 юли 2016-а в Турция бе извършен опит за преврат, при който загинаха над 200 души. Макар че пучът не успя, това не само не заздрави демокрацията, а тъкмо напротив - днес страната изглежда все по-близо до диктатурата. В същото време се появиха признаци, че турското общество не е така хомогенно около президента Реджеп Ердоган, както го представят контролираните от държавата медии. Нито толкова наплашено въпреки репресиите, на които са изложени всички, критикуващи управляващите.

След въвеждането на извънредното положение, което и досега е в сила, в Турция бяха уволнени около 100 000 държавни служители, затворени над 170 медии, закрити 1500 неправителствени организации и над 50 000 души бяха арестувани заради връзки с преврата и сочения като негов организатор - живеещия в Съединените щати проповедник Фетхуллах Гюлен. Осъдени на различен срок затвор са над 80 журналисти, но в килиите попаднаха и депутати от опозиционните партии.

Именно с осъждането на журналист и политик бе свързан и най-масовият протест срещу управлението на Ердоган, откакто той пое властта. Депутатът Енис Бербероглу от кемалистката Народнорепубликанска партия, която е главната опозиционна сила, бе осъден на 14 юни на 25 години затвор за това, че е предоставил на критичния към властта вестник "Джумхюриет" видеозапис, показващ как турското разузнаване доставя оръжие на радикални групировки в Сирия - съдът прецени тези действия като "шпионаж".

Като реакция срещу присъдата лидерът на партията Кемал Кълъчдароглу се отправи на 450-километров поход от Анкара към Истанбул под лозунга "Справедливост". Той продължи 25 дена и първоначалните двайсетина сподвижници на Калъчдароглу нараснаха до стохилядно множество. Случи се нещо безпрецедентно - досега именно Ердоган бе "царят на тълпите", човекът, владеещ улицата и площадите, а демонстрациите срещу него, дори и яростни, както бе при протестите за Гези парк, не можеха да се сравнят по масовост с тези в негова подкрепа. Сега обаче турският лидер за първи път видя как срещу него се насочва любимото му оръжие - масовостта.

Походът приключи с грандиозен митинг на 9 юли, а на другия ден Кемал Кълъчдароглу посети в затвора Енис Бербероглу. И въпросът сега е дали енергията на недоволството срещу Ердоган ще може да бъде канализирана в реална заплаха срещу неговото управление?

Според проведения референдум през април, който бе спечелен от управляващите с минимална преднина, Турция трябва да стане президентска република. По този начин в ръцете на държавния глава ще бъде съсредоточена изключителна власт. През ноември 2019-а ще бъдат проведени избори - както за парламент, така и за президента, облечен в новите правомощия. Ако опозицията иска да отслаби хватката на Ердоган, тя трябва дотогава да излъчи такъв кандидат, който да може да стигне поне до балотаж, след което да се опита да обедини около себе си недоволните. Но самият Кълъчдароглу засега заявява, че не смята да се кандидатира, а и мнозина в Турция поставят под съмнение способността му да се справи със задачата.

Междувременно Ердоган обяви, че участниците в похода са поддръжници на превратаджиите и на тероризма. В момента той разполага с мощен инструмент, с който да спре устрема им. Първата годишнина от неуспешния пуч му дава възможност буквално да "погребе" Марша за справедливост, тъй като в страната вече започнаха масовите прояви в памет на събитията отпреди една година. Кулминацията им ще е на 16 юли с планиран грандиозен митинг с участието на турския президент.

От самото начало на похода Кълъчдароглу го обяви като непартиен, представи го като общонационален призив за справедливост на фона на неотслабващите репресии и новите вълни от арести. Той съзнателно избягваше да афишира светската ориентация на партията си, като по този начин се стремеше да привлече на своя страна и вярващите мюсюлмани, не одобряващи действията на властта. Което никак не е лесно - Народнорепубликанската партия винаги е била смятана за основен крепител на кемалисткия елит, който управляваше Турция в продължение на десетилетия. Именно недоволството на низините от принудително наложения секуларен режим бе в основата на възхода на управляващата сега ислямистка Партия на справедливостта и развитието и на нейния лидер Реджеп Ердоган. Така че ако иска да постигне успех, Кълъчдароглу е необходимо да забрави и елитарното минало, и твърдия секуларизъм, и да се опита да обедини недоволните от репресиите, които стават все повече.

Има и още един проблем - макар кюрдското малцинство да е сред най-пострадалите от действията на Ердоган, а неговите политически представители да са обект на небивали гонения, Кълъчдароглу старателно заобикаля темата и дори избягва думата "кюрд" по време на политическите си изяви. Показателно е, че в своя гняв срещу присъдата на съпартиеца си Енис Бербероглу той сякаш "забрави", че и двамата лидери на прокюрдската Демократична партия на народите - Селахатин Демирташ и Фиген Юксекдаг - са в затвора в очакване на тежки присъди по обвинения в "тероризъм". Нещо повече, неговата Народнорепубликанска партия подкрепи в парламента закона, позволяващ отнемането на депутатския имунитет и наказателното преследване срещу Демирташ и Юксекдак, както и срещу още десет депутати от кюрдската партия.

Разбира се, позицията на Кълъчдароглу може да се обясни и с предпазливост. Тъй като кюрдите са от десетилетия в конфликт с турската държава, протягайки ръка към тях, той рискува да отблъсне част от традиционния си електорат, както и разнородните националисти, недоволни от сегашното управление. Само че тези обстоятелства правят задачата му още по-трудна.

 

Facebook logo
Бъдете с нас и във