Банкеръ Weekly

Свят

Украински лакмус за български алхимици

Кризата в Украйна и в частност - около Крим, разбуни духовете и у нас. Освен възможност за дежурните специалисти по всичко да ни поднесат поредната порция универсални рецепти, нетърпящи възражения, тя се превърна в (потенциално) полезен тест за способността ни като нация да реагираме на реални (а не измислени) кризисни ситуации. От времето на войната на НАТО срещу Югославия България не е била поставяна на подобно изпитание. Въпреки че между двете кризи има съществени разлики от гледна точка на рисковете за нашата страна (днешната ситуация не носи толкова голяма пряка заплаха за сметка на дългосрочните рискове и дава по-широк набор от възможности за по-интелигентна политика в защита на националния интерес), поне засега се вижда, че почти нищо ново не сме научили и почти нищо старо не сме забравили. Което донякъде е добра, но преди всичко - лоша новина.

От гледна точка на

поведението на държавното ръководство

сме свидетели на сходен модел на предпазливост, съчетана с даване на достатъчно ясни сигнали за придържане към обща линия, която се преценява като печеливша. В края на 90-те категоричната подкрепа за намесата в Косово се възприемаше като знак, че България предприема необратима геополитическа преориентация, абсолютно необходима за постигане на възприетите стратегически цели - членството в НАТО и ЕС. В същото време това не попречи на правителството и лично на тогавашния министър-председател да се възпротивят безкомпромисно на САЩ по въпроса за приемането на косовски бежанци на българска територия. В тактически план калкулацията на ползи и разходи бе точна, проблемът бе в недостатъците на стратегическо ниво. Десет години по-късно се разбра, че членството в една или друга организация само по себе си е вероятностна предпоставка, възможност, а не гаранция за постигане на националния интерес, а също, че формулирането на този национален интерес в условията за нарастваща динамика и нестабилност е много по-сложна задача, отколкото изглеждаше и изглежда на мнозина.

Днес предизвикателството е много по-голямо преди всичко заради парадоксалната

загуба на стратегическа перспектива

Членството ни в НАТО и ЕС изглежда като дрейф на кораб без компас и платна, с екипаж, наподобяващ този от известната картина на Йеронимус Бош, като членство заради самото членство. И тъй като не знаем кое е най-важното, което искаме да спечелим от тази принадлежност (освен прословутите еврофондове), се затрудняваме да определим какво сме готови да жертваме за постигането на този приоритет.

Типична илюстрация на стратегическата безпътица е "позицията, че ще подкрепим общата позиция", без да сме в състояние като държава да откроим необходимите нюанси и резерви. Това се съчетава с еклектично комбиниране на противоречиви сигнали - например външният министър отърча в Киев да засвидетелства подкрепа за временното правителство, а от друга страна неколкократно напомни, че България е твърде зависима от Русия, за да заема категорична позиция.

Има доста символика и във факта, че най-убедителната гледна точка за ситуацията и за препоръчителното поведение на България дойде именно от Иван Костов, човека, който игра главната държавническа роля в косовската криза в края на 90-те. Неговото предупреждение, че в нашето положение би било неразумно да възприемем поведението на "ястреби", би трябвало да бъде много внимателно премислено, включително и като се вникне в истинските причини за радикалното поведение на лидерите на балтийските и централноевропейските страни (дали преценката им е правилна, ще покаже времето).

Очевидна става разликата между предпазливост и неспособност за полезни ходове с всички произтичащи от това последици. Вярно е, че подобно на лекарите политиците трябва да спазват правилото "най-важно е да не навредиш", но това очевидно не е достатъчно, особено в сегашната българска ситуация.

В едно отношение снишаването на правителството и скатаването на политическите партии имат известно оправдание -

липсата на експертиза

на солидни и непосредствено приложими в практическата политика обективни и компетентни експертни анализи и предложения от страна на академичните и други компетентни среди. И днес, както във времето на косовската криза, на повърхността избива едностранчива, идеологически мотивирана, а в някои случаи и обусловена от материални интереси необективност и манипулативност, съчетана със суетната амбиция на едни и същи персони да бъдат източници на истини от последна инстанция. Впрочем, това не е само български проблем - шумният хор на международни квазиекспертни запалянковци заглушава тихия глас на разума на политически и интелектуални колоси като Хенри Кисинджър. (Ако има нещо, за което светът трябва да благодари на Обама, това е, че с победата си през 2008-а не допусна вицепрезидент на САЩ да стане Сара Пейлин, предложила сериозно неотдавна американската реакция да се изразява в нанасяне на ядрен удар по Русия.)

Само че в това отношение ние не само "ги стигнахме американците", но и ги надминахме, ако отчитаме някои предложения (в контекста на украинската криза) относно формулирането и обсъждането на изключително сериозни български проблеми. Преди дни неслучаен човек, преподавател по политически науки с научно звание, с влияние върху президентската институция, разкри "евразийски заговор" в говоренето за демографската криза. Цитирам дословно: "Родните евразийци вече нададоха вопли по студията за загиващата нация, за 25-те години обедняване и пр." Все едно демографската криза е коварен замисъл на Путин, а загрижеността за нея е провокирана от руските медии.

Оказа се, че сме имали цяла плеяда перфектни специалисти по въпросите на Русия, Евразия, властта в Кремъл и дори психологията на Путин. Бедата е, че ни представят

личната си идейно-политическа позиция

и преценка (на каквато несъмнено всеки има право) като автентично, основаващо се на факти научно знание, способно да послужи за адекватно информиране на обществеността и взимане на качествени управленски решения. Моделът "смели предложения и пълна безотговорност" ни е добре познат, но той крие големи рискове, когато ни убеждават в "митичния характер" на щетите за страната от развоя на кризата в Украйна. И особено когато в качеството на аргументи ни представят оценки от типа на "направения погрешен от стратегическа гледна точка избор на руска ядрена технология при строителството на АЕЦ "Козлодуй" (все едно през 70-те години на миналия век България е имала възможност да избере американска технология).

Когато си слаб, а освен това е станало така, че те ръководят страхливи, посредствени и продажни хора, има още една голяма опасност - да прибегнеш до

двойните стандарти

Изхождайки от своите интереси, България би трябвало да заяви поне две ясни позиции, едната от които със сигурност няма да се хареса на Москва, а другата - на Вашингтон и големите европейски столици. Първо, че като страна със значително малцинство от етнически произход, свързан със съседна голяма държава, ние сме категорично против т.нар. право на самоопределение по пътя на автономизацията. Защитата на правата и интересите на етническите руснаци, както и на всяко друго етническо малцинство е необходимо и може да се реализира ефективно и в рамките на съществуващите държавни образувания.

Но днес вече е късно за такава позиция. Тя трябваше да бъде заявена още през 1998 г., когато се сгъстяваха облаците над Югославия и не като знак за социалистическа солидарност, а като национално отговорна позиция. А също и през 2009-а, когато Международният съд в Хага призна легитимността на едностранната декларация за независимост на Косово, въпреки протестите на Сърбия. Защото принципна разлика между Косово и Крим няма. И няма да има убедителни причини да откажем да признаем реалностите след референдума за независимост на Крим освен с "аргумента", че така са ни наредили "отгоре" - от Брюксел и от Вашингтон.

Второто, което би трябвало да се заяви, е, че като страна, която е силно зависима икономически от Русия, сме категорично против санкции, които биха породили ответни мерки и последици за България и за мнозинството от българите. Сигурно има такива наши сънародници, за които последиците от евросанкциите срещу Русия са "мит". Но те със сигурност са в хиляди пъти по-малко от тези, които ще усетят на гърба си ефекта от стремежа да си "по-голям католик и от папата".

Именно малките и слабите страни като България имат най-голям интерес да бъдат формулирани и спазвани валидни за всички правила. В противен случай рано или късно плащат скъпо за произвола на големите и силните, включително и на тези, около които угоднически са се навъртали.

Facebook logo
Бъдете с нас и във