Банкеръ Weekly

Съдби

ЗЛАТНОТО СТАРЧЕ НА ФРАНЦИЯ

Доскоро френската агитка окуражаваше своите с Allez les blues - Хайде, сините!. На световното в Германия призивът е леко изменен и гласи Allez les vieux - Хайде, старците!. Но това, което допреди няколко седмици изглеждаше язвителна самоирония, сега звучи съвсем различно. Франция има основания да се гордее със своите старчета. На това първенство те постигнаха втория най-добър резултат в историята на френския футбол; от неделния финал срещу Италия зависи дали ще се изравнят с първия.

Колко различни изглеждат нещата сега в сравнение с юли 2004 г., когато петлите напуснаха унижени европейското първенство, а пресата стовари вината за провала тъкмо върху ветераните Зидан, Макелеле, Тюрам, Бартес. Тогава старците си отидоха, а новият треньор Реймон Доменек получи шанса да изгради съвсем нов отбор от млади таланти, без някой постоянно да знае повече от мен, както сам се изрази. Година по-късно резултатите бяха катастрофални - новият отбор записа три домакински нулеви равенства срещу конкурентите си в квалификациите и бе пред отпадане.
Доменек трябваше да преглътне гордостта си
и да посегне към тефтерчето с телефоните. Зидан и Макелеле откликнаха бързо; според френския печат увещаването на Тюрам е продължило месеци. Но в крайна сметка и тримата се върнаха, а Франция повече не стъпи накриво и се класира за мондиала.
Естествено, една победа над Ейре не бе достатъчна, за да върне вярата на французите в силата на отбора им. Както отбеляза Жослен Лабе в Либерасион, връщането на старците в тима бе ход на отчаянието, чийто успех не е повод за оптимизъм - Зидан и Тюрам не стават по-млади, а младите не стават по-опитни, докато те играят. Несигурният старт на Мондиала (в 54-ата минута на третия си мач в групата с Того Франция отпадаше) даде допълнителна сила на подобни гласове. Но още в следващия двубой - осминафинала с Испания - старците ги заглушиха завинаги. И най-вече един от тях.
Има очевидна ирония във факта, че голямото възкръсване на Зинедин Зидан, най-великия футболист на модерната епоха, дойде тъкмо срещу Испания - страната, в която
талантът му едва не бе угасен завинаги
В Реал Зидан бе пожертван на олтара на алчността, писа преди време Оливър Кей в Таймс, и повечето авторитети в световния футбол са напълно съгласни с него. Вярно е, че Мадрид видя най-добрите години на Зидан, увенчани от онзи вълшебен гол срещу Байер, донесъл деветата КЕШ на Сантяго Бернабеу. Но също така е факт, че в Испания той нито веднъж не достигна играта си от времето в Ювентус. В Торино Зидан бе експлоатиран безмилостно - цялата игра на един иначе лишен от големи фигури отбор се градеше върху него, той поемаше всички топки, организираше всички атаки, понасяше всички удари. От Марадона насам не бе имало (и не се очертава да има) друг играч, който до такава степен да влияе на играта и сам да променя хода на мачовете. Но Зидан имаше качества, каквито Марадона нямаше - добра физика, борбеност и изумителен усет към правилните решения. За Зизу никога не е било проблем да прави зрелищни финтове, като Роналдиньо например (неговият коронен номер - мелницата, при която в движение се завърта на 360 градуса, без да губи топката, не е по силите на никой друг). Но той никога не би се увлякъл във финтове, когато има възможност да подаде и да раздвижи атаката. Тъкмо това накара мнозина да го обявят не само за най-добрия играч на своето поколение, но и за най-великия въобще. В Италия Зидан бе наистина на прага на безсмъртието.
Ролята на човека отбор обаче очевидно започна да го изтощава и на 29 години Зизу с облекчение прие офертата на Реал. Той не криеше радостта си, че отива в отбор, в който и други ще носят част от товара. Разбира се, ще е преувеличение да кажем, че престоят му в Мадрид е бил провал. Шестте му години на Бернабеу бяха увенчани с немалко трофеи и блестящи мачове. Но те можеха и да са много повече. Какво ли можеше да покаже Зидан, ако бе попаднал на организиран отбор и на добър треньор, ако Реал обръщаше повече внимание на футбола, отколкото на
налудничавата галактическа политика
на Флорентино Перес? За съжаление никога няма да узнаем, писа Оливър Кей.
Според бившия национален треньор на Франция Еме Жаке тъкмо постоянният упадък на Реал, а не някакъв имагинерен физически проблем е подтикнал Зидан да се пенсионира това лято. Очевидно Зизу не успяваше да намери стимул в отровената атмосфера на Бернабеу. Но той успя да го намери в националния отбор и резултатът си пролича. Дори дългогодишната мълчалива вражда с Тиери Анри бе забравена и двамата искрено се прегърнаха след успеха над Испания. А в следващия мач комбинацията Зидан - Анри изхвърли и световния шампион Бразилия от борбата. Срещу френския капитан дори Кака, Жуниньо и Роналдиньо изглеждаха като аматьори. Като гледам Зидан, си мисля, че доста други хора трябва да се пенсионират, а той да остане да играе, каза възхитеният Лилиан Тюрам.
Но Зидан няма да размисли. Тази неделя в Берлин той ще изиграе последния си мач. И ще избегне проклятието, което винаги е преследвало най-големите играчи - неумението да кажат сбогом навреме. Дори Пеле, самият Крал на футбола, пострада от него и накрая играеше със студентите в Ню Йорк Космос. На стари години Кройф, Бекенбауер и Бест обиколиха и най-затънтените кътчета на футболната карта, да не говорим за седемте сбогувания на Диего Марадона. Но Зидан е замесен от друго тесто. И може би не е чак толкова далеч от безсмъртието.

Facebook logo
Бъдете с нас и във