Банкеръ Weekly

Съдби

Златните белезници на Уолстрийт

"През последната година от работата си на Уолстрийт моят бонус достигна 3.6 млн. долара и аз бях бесен, защото не смятах, че е достатъчно голям" - така започва колонката на Сам Полк в The New York Times, в която авторът описва пътя, който е изминал, за да преодолее всепоглъщащата страст към богатството. Той споделя как алчният стремеж към бонусите са му помогнали да осъзнае, че в тази сфера е пълно с хора, които са зависими от парите и са готови на всичко, за да печелят все повече и повече. "Виждали ли сте някога наркоман, на когото му е свършила дрогата? Той е готов да направи какво ли не - да измине 20 мили в бурята, да ограби бабичка - само и само да си получи дозата", пише Полк.


В интервю за Forbes бившият мениджър споделя: "Когато напуснах, ми се обадиха десетки бивши колеги, и всички ми казваха: "Искам да си тръгна, но не мога. Искам да променя живота си към по-добро" или "И аз ще напусна - след година-две". Минаха три години и си тръгна само един, за да оглави инвестиционната компания на баща си".


Една от причините, която задържа колегите му, са "златните белезници". Това понятие описва ситуацията, когато компаниите отлагат изплащането на компенсации на служителите си, предлагайки им опция за покупка на акции, която влиза в сила след няколко години, или искат връщане на част от бонусите при напускане. Но от гледна точка на служителя "златните белезници" се усещат във всяка ситуация, при която човек не е доволен от работата си, но не напуска - или защото му е необходимо определено равнище на дохода, за да поддържа жизнения си стандарт, или защото се страхува да не загуби влиянието си. Въпреки че хората, оковани със "златни белезници", смятат това положение за безизходно, алтернатива има. И историята на Полк е ярка илюстрация за това, макар че след като напуска, известно време се събужда облян от студена пот, изпитвайки "паника и ужас".


"Повечето хора на Уолстрийт имат нещо, което наричат Сума с голямо С - разказва Полк. - Те смятат, че когато натрупат тази сума, нуждата от пари ще отпадне окончателно, и те ще могат да си тръгнат. Проблемът е, че Сумата се увеличава през цялото време". Когато Сам учи в колежа и прочита книгата на Майкъл Люис "Покерът на лъжците", си мисли, че 225 хил. долара биха му стигнали. Осем години по-късно се оказва, че 3.6 млн. долара са му недостатъчни.


Когато Полк осъзнава, че Сумата непрекъснато се увеличава, прави "първата неосъзната крачка" в правилната посока. Обикновено, за да демонстрират неравенството в компаниите, цитират съотношението между заплатите на генералния директор и на редовия служител. Да предположим, че то е 275:1. "Всъщност става дума за определено количество години - казва Полк. - Служителят трябва да работи 275 години, за да спечели толкова, колкото генералният директор печели за година. И аз започнах да разсъждавам: "Ако има един милион в банковата си сметка и харча 100 хил. долара годишно, значи имам десет години." Може и да ми се чудите, но трябва да разберете какво означава зависимостта: мисълта, че има спестявания само за десет години, ме хвърли в ужас. Затова пък, ако свиех разходите си до 75 хил. долара, неочаквано щях да получа още няколко години."


По онова време Полк обитава жилище под наем за 6 хил. долара месечно на елитната "Бонд стрийт", но за да намали разходите, се премества в по-скромен апартамент за 2700 долара месечно. Сам никога не е имал скъпи хобита като голфа или членството в престижен клуб, така че когато напуска Уолстрийт, започва да води "относително скромен начин на живот - скромен по стандартите на Уолстрийт", който му струва 125 хил. долара годишно.


Зад математическите изчисления се крият дълбоки психологически промени. Когато започва работа на Уолстрийт, Полк обуздава нервността си с помощта на психолог, чиито сеанси посещава и досега. След като се консултира със специалист, Сам осъзнава, че животът му е основан на страха. "Трупах пари, за да се преструвам, че съм защитен - казва той. - Вместо това разбрах, че искам живот, пълен с приключения и възможност да оставя следа след себе си в този свят."


Когато вече е готов "да скочи зад борда", няколко човека напускат хеджфонда, в който работи. И Полк се оказва в удобна позиция да направи големия си удар. "Започнах да смятам наум: може и да искам да си тръгна, но нали има сума, която трябва да спечеля" - разказва Сам. Той се спира на 100 млн. долара и решава за начало да поиска да му платят бонус от 8 млн. долара със задна дата: "Не знам дали ви се е случвало да искате нещо, което не ви трябва. Имах точно това тягостно усещане. Ами ако ми бяха дали осемте милиона? Нима щях да издържа още една година на тази работа?."


Сам не искал да получи това, за което настоява, но в същото време признава, че бил "справедливо възмутен". Едно от нещата, които правят Уолстрийт толкова притегателно място, е това, че хората, на които им плащат 2 млн. долара, наистина имат смелостта да се възмущават. Това може да не е добра причина, но тя съществува - защото получават 2 млн., а шефовете им - 150 млн. долара. Така че в известен смисъл са ощетени. Те не възприемат тези факти в контекста на живота в целия свят, а в контекста на малкия си свят, наречен Уолстрийт. "Аз също попаднах в този капан, виждах собствената си неуравновесеност и неуравновесеността на цялата сфера, в която работя, и просто се защитавах" - споделя Сам.


След като обявява своя ултиматум, шефовете му се съгласяват да увеличат неговия бонус с условие Полк да остане още няколко години. Едва тогава Сам осъзнава, че всъщност иска да напусне. Той прави последно усилие, счупва "златните белезници" и връща половината от 3.6-милионния бонус, за да си върне свободата.

Facebook logo
Бъдете с нас и във