Банкеръ Weekly

Съдби

ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА ФУТБОЛНИЯ БОГ

Преди някакви си две години изглеждаше, че историята на Диего Армандо Марадона е навлязла в заключителната си глава. Падналият ангел на световния футбол бе на ръба на смъртта, с напълно съсипано здраве от системните злоупотреби с алкохол, кокаин и храна. Накрая, след два престоя в интензивните отделения на болниците, Диего трябваше да постъпи в психиатрична клиника, за да лекува множеството си вредни привички. Сънародниците му в Аржентина бяха убедени, че този път някогашният им идол е стигнал дъното. Колкото до мечтата на живота му - да стане един ден треньор на националния отбор - в онзи момент тя изглеждаше не просто невъзможна, но и откровено абсурдна. Само че Марадона много пъти вече е доказвал, че невъзможното за него е съвсем постижимо.
Миналата сряда, 29 октомври, Аржентинската футболна федерация назова именно неговото име като наследник на Алфио Базиле начело на националите. Това е наистина зрелищно, почти епично възкресение за човека, който на върха на славата си бе не просто спортен кумир, но и живата легенда и дори богът на Латинска Америка. Съобщението дойде
точно навръх 48-ия му рожден ден
Самият Диего уверява, че най-накрая е намерил покой и нормалност - една дума, която рядко е била употребявана за неговия живот. Роден в бедняшко семейство в Кориентес, едно скупчване от бараки в покрайнините на Буенос Айрес, Марадона извървя стремително пътя към върховете. На 15 той още бе едно недохранено момче, притежаващо три фланелки и една футболна топка. На 16 бе вече национал на Аржентина, а на 19 обличаше екипа на Барселона и се разписваше срещу милионна заплата.
Разбира се, славата на Диего много отдавна е надхвърлила границите на футбола. Името му се знае дори от хора, които не познават правилата на най-популярната игра. А ако случайно е останал някой, който все пак не го е чувал, той би могъл да гледа документалния филм Марадона, заснет от самия Емир Кустурица. Режисьорът, двукратен носител на Златната палма в Кан, обясни, че искал да хвърли светлина върху реалната личност на Марадона, не върху мита. Кустурица си призна, че сам е голям почитател на Диего, което вероятно обяснява и защо лентата деликатно подминава тъмните петна в живота на футболната легенда - като незаконния му син или връзките му с неаполитанската мафия.
Точно на обратния полюс бе другият биографичен филм за Марадона, излязъл наскоро - на италианския режисьор Марко Ризи. Както обясни Ризи, това е историята на една футболна гениалност, помрачена от прахоснически живот. В по-голямата си част филмът се концентрира върху онова, което Ризи нарича тъмния тунел на живота му извън терена.
Светлина и сянка, падение и възкръсване: целият живот на Марадона изглежда низ от противоречия, и не е трудно да разберем защо в Латинска Америка той е почти обожествен. Там той е по-голям от Пеле, по-голям от Зидан, по-голям от всеки друг футболист в историята. По популярност и влияние
Диего има само един аналог - Евита Перон
А за петдесетината хиляди вярващи в основаната в град Росарио Църква на Марадона той стои и над Евита.
Затова не е странно, че когато през 2004-а Диего лежеше с опасност за живота в Швейцарската болница в Буенос Айрес, хиляди почитатели окупираха улицата отпред и прекараха три нощи в молитви. За тяхно облекчение идолът им се оправи и се върна за лечение в Куба - неговия неочакван втори дом. Милионерът-наркоман с наднормено тегло и кубинският лидер Фидел Кастро за всеобщо изумление се харесаха много и завързаха нещо, което според запознати е искрено и близко приятелство. Неслучайно години по-късно иначе странящият от чужди телевизии Фидел склони да гостува в шоуто на Диего - Нощта на десетката. Ако се вярва на слуховете, Марадона дори е дарил на Кастро приходите от продажбата на своята автобиография.
Споменатата книга, озаглавена Yo Soy El Diego (Аз съм Диего), бе отпечатана през 2000 г. и светкавично се превърна в национален бестселър в Аржентина, достигайки смайващите 125 000 продажби седмично. Но ако някой е очаквал да намери в нея откровени признания на Марадона за грешките и тежките му моменти, е останал разочарован. Вместо това книгата изобилстваше с цитати от сорта на Аз съм Марадона и мога да правя, каквото си поискам. Впрочем човек, който в продължение на десетилетия чува отвсякъде, че е бог, неизбежно в един момент сам започва да вярва в божествеността си.
Стремителният път на Диего от бедността до богатството и славата бе белязан и от една друга склонност - към наркотиците. Неслучайно след преуспяването си той нае като телохранители не професионални горили, а старите си другарчета от гетото, които участваха наравно в оргиите му с кокаин и жени.
Нещата окончателно излязоха от контрол с неговото пристигане в Неапол през 1984-а. След две неособено успешни години с екипа на Барселона той все още не бе свикнал с европейския начин на живот. А Италия подчертано имаше с какво да изкуши един неопитен млад човек. Клубът му Наполи бе
тясно свързан с местната мафия - камората
чиито босове именно започнали да снабдяват Диего с кокаин. Седем години по-късно, през 1991, дойде положителният тест и 15-месечното наказание. Марадона пропадна в дупка, от която имаше изгледи да излезе чак през 1994 - на световното първенство в САЩ. Дребничкият гений изведе Аржентина до две убедителни победи над Гърция и Нигерия, но точно преди мача с България дойде вторият положителен тест - този път за ефедрин. След това вече Диего се превърна в психическа развалина. След няколко жалки опита да се върне в играта накрая той окончателно окачи обувките през 1997-а.
Но Марадона не бе човекът, който тихо ще се оттегли. Голямото му завръщане под прожекторите дойде през 2005-а, когато бившият капитан на националния отбор неочаквано стана водещ на вечерно ток-шоу по една от големите аржентински телевизии. Предаването имаше колосален успех; именно в него Диего най-сетне си призна, почти двайсет години по-късно, че при онзи прословут гол срещу Англия на Мондиал '86 е участвала неговата ръка, а не Божията. Но Марадона далеч не се разкая - той не само разкри, че нарочно си помогнал с ръката, защото вратарят Питър Шилтън бил много по-висок от него, но и увери, че при повторение на ситуацията и сега би сторил същото. Когато видях, че страничният съдия (българинът Богдан Дочев, б.ред.) е далеч надолу по игрището, викнах съотборниците си да ме поздравяват и да правим голямо шоу, че се радваме на гола - за да не помислят да го отменят. Момчетата не бяха много ентусиазирани, някой каза ние ги ограбваме така. Но
аз им отговорих, че да ограбиш крадец е простено
за сто години напред (тогава спомените от Фолклендската война между Великобритания и Аржентина бяха още съвсем живи).
Но колкото и да обожават аржентинците своя идол, голяма част от тях са силно разколебани от решението да му бъде поверен националният отбор. Едно допитване в ИНТЕРНЕТ на в. Кларин показа, че 74% от читателите не одобряват това назначение. Мнозинството от тях се притесняват от твърде скромния треньорски опит на Диего, изчерпващ се с два мимолетни престоя във второкласните Мандиу и Расинг Авейанеда. Вестник Ла Насион нарече решението на федерацията твърде дръзко, изтъквайки спорната личност на Марадона, и добави, че Диего рискува да разруши мита за себе си. Но спортният всекидневник Оле реагира по-позитивно: Това е най-добрият му момент, той е с бистра глава, близо до играчите, и има година и половина до световното първенство. Но дори и Оле добавя предупредително, че въпреки статута си на идол, като треньор той е напълно непознат. Рискован ход е националният отбор да се повери на треньор, който няма предишен опит с клубове - съгласи се и Хорхе Валдано, съотборник на Марадона от шампионския състав на Аржентина през 1986-а. - Пък и Диего винаги е бил капризна, бунтовна личност - освен когато играеше. Тогава всички го обожавахме.
По материали на чуждестранния печат

Facebook logo
Бъдете с нас и във