Банкеръ Weekly

Съдби

СТАРАТЕЛНО УКРИВАНОТО БАЩИНСТВО НА ТЕАТЪР СОФИЯ

Скромно, по домашному, общинският театър София отбеляза своята 40-годишнина. И ако не беше височайшето присъствие на президента Георги Първанов, това събитие така и щеше да си остане затворено в театралната гилдия на столицата. Подобно на спомена за създаването му, който, старателно премълчаван, постепенно се изличава от колективната памет.
Става дума за т.нар. театрална реформа през 1966 г., която остана заключена зад девет ключалки дори през 90-те години, когато се захвана нова реформа, така и изоставена насред път. С постановление 35 на Министерския съвет от 1 август 1964-а се разпорежда нормализиране на съставите на софийските театри и откриване на нови театри в столицата. Скритият идеологически мотив на подобна мярка беше в желанието да се задуши експерименталният, търсещ дух на няколко от трупите и техните режисьори. Това бе главно заради уволнената от Бургас четворка - Юлия Огнянова, Методи Андонов, Вили Цанков и Леон Даниел, напуснали нормативния коловоз на социалистическия реализъм. Няколко постановки в Младежкия и Военния театър разшириха естетическия хоризонт и най-интересното е, че го сториха с драматургичен материал от Шекспир и съвременни съветски автори. Естетическото им влияние вече бе заразило и по-младите им колеги, за радост на публиката и мърморещата интелигенция. Намери се и формален повод за грубо пресичане на театралната пролет - премълчаният пред обществеността процес срещу популярни хомосексуалисти, главно от артистичните среди, приключил с присъди над най-дребните, анонимни участници в него. Публичните фигури бяха освободени. Историята много напомня днешния ден, макар и с обратен знак: тогава при скалъпено обвинение в затвора можеше да попадне всеки българин, независимо от липсваща законова база за обвинението, а днес зад решетките не виждаме бандити с по няколко присъди, откривани случайно при среднощните полицейски акции в лъскавите заведения на града.
Изпълнението на 35-о постановление се възлага на председателя на Комитета по култура и изкуство Павел Матев, който след двегодишно съгласуване с Комитета по планиране, Министерството на финансите, Министерството на отбраната и други ведомства докладва на 17 юни 1966-а на председателя на Министерския съвет Тодор Живков за стореното. Закрива се театър Трудов фронт, а се откриват Софийски драматичен театър, Драматичен театър в Перник и Държавен естраден театър, наречен Театър на поезията и естрадата. За целта съществуващите вече трупи са силно редуцирани, неудобните актьори и режисьори са освободени, а по места са внедрени верни на партията техни колеги.
Театър София се ражда от състава на новосформирания Театър на поезията и естрадата с първи директор Андрей Чапразов. Първоначално играе във филиала на Народния театър Георги Кирков, където е Сълза и смях, и в учебния театър на ВИТИЗ, докато общината построи новата сграда в парка Владимир Заимов (днес Оборище). Постепенно популярността на този нов театрален институт нараства, докато през 80-те години, благодарение на пиеси на Иван Радоев и Кольо Георгиев се превръща в изразител на общото за периода, макар и пасивно заявено недоволство. В тази своя битност театърът приютява малка пантомимична трупа, която става основа на експерименталното студио на режисьора Бойко Богданов Елисавета Бам. По същото време и Народният театър Иван Вазов приютява подобна трупа - театралната работилница Сфумато. Общото раздвижване в театралното изкуство рефлектира особено драматично в първите години на прехода, когато съставът на театър София се раздели на две и след съгласието на кмета Янчулев се създаде Малкият градски театър Зад канала. Театър София смени няколко директори - Вили Цанков, Иван Кондов, Крикор Азарян, Доротея Тончева. Дисидентската му слава е отминала без следа. И дори 40-годишнината премина в камерна, домашна обстановка, намерила скромно медийно отбелязване.

Facebook logo
Бъдете с нас и във