Банкеръ Weekly

Съдби

Спасявам душата си с музика

Композиторът Хайгашот Агасян пред в. БАНКЕРЪ

Хайгашот Агасян е роден на 28 януари 1953 г. във Варна. Завършва Държавната музикална академия Панчо Владигеров в София. От 1979 г. работи в оркестъра при Младежкия театър Николай Бинев, а от 1991 г. - в театър Възраждане. Автор е на популярни песни за деца и за възрастни, на мюзикъли, на музика за театрални постановки, участник е в движението Ален мак в дует с Юри Ступел и група Асоциация. Заглавия като Добри познати, Влакът на надеждата, Пролет, На пристана любов, Посвещение, Къде си ти, Не остарявай, любов и Молитва са само част от музикалните му произведения, които печелят отличия на редица конкурси и фестивали от 1981 г. до днес. Песента Тийнейджърска песен пък му носи не само първия приз на радиоконкурса Пролет на БНР, но и награда на ООН. Хайгашот Агасян е носител и на отличието на фондация Димитър Вълчев за театрална музика. От президента Георги Първанов получава орден Кирил и Методий- I степен за големи заслуги в областта на образованието и културата.



nbsp;


Г-н Агасян, какво е да се живее с музика и стих цял живот?

-Явно съм избраник. Един от хилядите музиканти, чрез които вселенската хармония или това, което бди над нас горе, стига до хората. Има нещо много красиво и много хубаво там. Аз го чувам и през мен то достига до всички. И непрекъснато звучи - докато ходя по улицата, докато си говоря с вас... Не мога да го спра. Музикалните идеи идват дори в съня ми. Онова, което през деня не успявам да оформя като мелодия или послание, се ражда, докато спя. И си казвам: Господи, много ти благодаря, нека само се събудя, за да го запиша!.


Това ли е мисията на твореца?

- Хората на изкуството, общо взето, не са щастливи. Ако си успял да предадеш Божието послание, значи си изпълнил по някакъв начин мисията си. Но като виждаш, че хората около теб не са щастливи, въпреки музиката, която даваш, разбираш, че това не стига. Има други неща в живота, които не ти позволяват да летиш. Битът, ежедневието, проблемите убиват този полет. Мога да кажа, че аз поне си спасявам душата с музиката. Много хора, като ме виждат все усмихнат и весел, ме питат: Нямаш ли проблеми?. Да, имам, обаче ако всички почнем да се оплакваме, само натоварваме психиката си с негативи. Затова си тананикам на улицата и другите ми се чудят, но съм намерил спасение за себе си.


Затова ли детето Хайго не остарява вече 60 години?

-Така е. Младостта си отиде, но детското не иска да си тръгне. Вероятно се зареждам от невероятния шанс лично да представям на децата това, което създавам за тях. Те са най-точният барометър и когато 200-500 деца се изправят пред теб, е голяма битка. Наблюдават ме много внимателно - дали съм искрен, дали посланията, които нося, са добри, или просто измънквам репертоара и си тръгвам. Имам писма от деца, в които ми разказват какво са почувствали. И в тях няма фалш. Чак от чужбина са ми писали - едно българче от Япония споделя, че не може да заспи преди да чуе моите песни. Пазя и рисунки, които са ми подарявали след концертите.


Как се чувствате, когато получавате такива подаръци вместо цветя в края на спектакъла?

-Това е най-ценното. Разбираш, че има смисъл от това, което правиш. Най-смешното е, че някои хлапета си мислят, че не съм сред живите. В учебниците по музика се изучават различни музикални периоди - класика, романтизъм, там са сложени снимките на Бетовен, Хайдън, Моцарт - починали композитори, големи имена. Обаче някъде в по-горните класове се появявам и аз на снимка. И децата, като ме видят на концерт, идват в почивката, почват да ме пипат и възкликват: Ама, той е жив!. Много се смея на това.


С какво чувство ще се качите на сцената за вашия юбилеен концерт в зала България на 20 март?

-На много концерти съм бил, но такъв мащабен не съм правил през живота си. Имам известно притеснение за организацията, защото сам се занимавам с нея. Но вярвам, че ще се получи хубав концерт, очаквам залата да е пълна. Условно съм го разделил на три части. В началото с камерен оркестър и роял на живо с Недялко Йорданов и деца ще изпълним по-разказвателните песни. След това идва детският репертоар - малчугани ще изпеят почти всичките ми детски песни, включително и най-новата, на която е кръстен и новият ми диск за деца Планетата на мечтите. После са големите имена - Михаил Белчев, Кристина Белчева, Тони Димитрова, Ваня Костова, Джина Иванова, Дует Шик. А третата част условно съм я отделил за себе си, приятелите и семейството, за които съм приготвил специални послания. Написал съм песен за сина ми, също така и за съпругата ми. Казва се Искам да ти кажа с текст на Александър Петров и премиерата й ще бъде в зала България. Финалът мисля да поставя с една много обичана от всички поколения песен - Светът е хубав, светът е чудесен, светът има нужда от моята песен.


Какво е да си творец в една държава, която отделя твърде скромна сума от бюджета си за култура?

- Да, под един процент. Много е трудно. И най-лесно е да се откажеш. Обаче то, творчеството, ни е дадено. Жалко ще е да махнем с ръка и да кажем бяхме дотук. Освен това има моменти, в които и държавата ми е помагала. Сега правя двоен диск Хайгашот Агасян - 60, Не остарявай, любов - 30, каквото е и името на концерта, и Министерството на културата ще ме подкрепи в издаването му. Малко, но разбирам жеста и го ценя. От друга страна, не може само на държавата да чакаш. Трябва да се доказваш всеки ден. Това ми го каза навремето Тончо Русев. Като бях млад, го попитах: Бате Тончо, защо не ме оценяват - млад съм, боря се, пиша ... Искам по-бързо да бъда оценен. А той ми отговори: Пиши честно и почтено и ще дойде време, когато не само ще те ценят, но и ще искат само да подаваш нотите. И се оказа прав - това време е дошло. Но е много опасно, ако се вземеш насериозно, ако се правиш на велик и се държиш високомерно с хората. Не може само да подаваш нотите, да си седиш вкъщи и да си повтаряш колко си велик! Популярността е много голяма отговорност и те провокира да си още по-прецизен. Затова, когато пиша и не се получава, оставям го да отлежи, разсъждавам добро ли е, не е ли... чувал ли съм го някъде? Защото и това е много опасно.


Една от вашите песни Молитва, която изпълнява Ваня Костова, е доста актуална напоследък. Вие за какво се молите, докато гледате как народът протестира, а политиците подават оставки един след друг?

- Мисля, че народът, от който съм част и аз, не заслужава тази съдба. Моля се мирно и тихо да се влезе в някакви релси, да можем да живеем нормално. Аз съм състрадателен човек и винаги съм вярвал, че ще дойдат по-добри дни. Обаче не се случва. Всеки реши, че свободата, която дойде, е свободия. И в името на тази свобода и свободия се откраднаха чудовищни неща. А аз смятам, че демокрацията е ред, ясни общочовешки правила какво може и какво не. Аз ги спазвам и голяма част от хората ги спазват. Но се оказва, че сме малцинство в тази анархия. Държавата също не си върши работата. Прекрасна страна имаме, но тези, които я управляват, не са достойни за това. Нито едно правителство не мога да отлича. В днешно време, когато виждаш, че възрастните хора ровят в кофата и няма какво да ядат, да купиш нови коли за депутатите, е цинизъм. Обидно ми е! Защо управниците допускат народът да бъде мачкан? Гайката се затяга непрекъснато около този народ, свива се, свива се и в един момент избухна. Не може да живееш по този начин. Не мога да бъда щастлив между нещастни хора.


Лишавате ли се от нещо в името на музиката?

- Не бих казал. Балансът, който съм успял да постигна между семейството и работата, за мен е много важен. Защото ако се хвърля да преследвам кариера, ще пострада семейството. Жена ми е музикант, синът ми също и те знаят, че това е свързано с много пътуване. Трябва непрекъснато да покривам голям периметър и да съм навсякъде, но аз съм домошар човек и където и да отида, обичам след това да се прибера вкъщи при семейството си. Съжалявам само за едно - къщата ни беше много богата с хора. Тук живееха майка ми, баща ми, леля ми, свако, а аз много обичам това - семейното богатство, родовата памет. Но всички си отидоха един по един, останахме само тримата със съпругата и сина ми. И това много ми тежи.


За какво не ви стигна времето през тези години?

- Мисля, че си подредих добре живота. Ожених се сравнително навреме, в късната част на ергенския живот, след 30-те, защото човек придобива едни навици и е трудно да се раздели с тях. Имам прекрасен син и съпруга, чудесен приятелски кръг, за които винаги съм казвал Благодаря ти, Господи!. Доволен съм, че родителите ми навреме са открили музикалността в мен и са ме насочили в тази посока. Вероятно имам и други качества, но смятам, че съм полезен именно с музиката си. Намирам време да спортувам. Имам един приятел, с когото обичам да играя тенис на маса. Преди играех футбол. Разбира се, от мен спортист не става, защото нямам спортна злоба. Не играя за победата. Играя за аплаузите, за красотата и за удоволствието от нея. Така общувам с друг тип хора, което ме зарежда емоционално.


В тази връзка какво послание искате да оставите на следващото поколение?

- Музиката е за всички, но не е за всеки. Сега е модерно всеки да се занимава с това, което не му е работа. Но трябва по някакъв начин да си целунат от Господ, за да пишеш музика. Има много произведения, в които си личи, че авторът е вложил душа, и до тях други, които са написани просто така, на коляно. И много се ядосвам, като чуя такава песен. Във всяко нещо трябва да вложиш душата си, и то така, че да можеш накрая да кажеш: Щастлив съм.

Facebook logo
Бъдете с нас и във