Банкеръ Weekly

Съдби

ШВЕЙЦАРЕЦ... ОТ МИТРОВИЦА

Аржентина отдавна си замина у дома, но някои аржентинци все още играят на световното. Бразилия бе елиминирана, но все още е напълно възможно Световната купа да се озове тъкмо в бразилски ръце.
Докато европейските политици навлизат във все по-ожесточени спорове за имиграцията, на световното националните им отбори изглеждат като нагледно пособие по проблема. Бегълци; завърнали се емигранти; членове на едно и също племе, играещи за различни държави; деца на родители от различни националности: Световната купа в епохата на глобализацията е наистина пъстро зрелище.
Поначало футболният тим на всяка държава се смята за един от основните белези за национална идентичност. Но и при четирите западноевропейски нации, достигнали до полуфиналите в Германия, тази идентичност е доста поразмита.
Мауро Каморанези, полузащитникът на Италия, продължава една близо 80-годишна традиция: аржентинци с италиански корен да играят за страната на своите дядовци (в споменатия случай - прадядовци).
Деко, роден и израснал в Бразилия, се класира за португалско гражданство едва след като игра няколко сезона в тамошния шампионат. Луис Фелипе Сколари, неговият треньор в националния тим на Португалия, си остава бразилец и по паспорт.
Френският нападател Давид Трезеге също е въплъщение на една стара традиция в трансферите на национални играчи. Баща му Хуан пристигнал във Франция, за да играе професионален футбол, и се оженил за французойка. Давид се родил във Франция, но бил отведен в Аржентина веднага след втория си рожден ден. Там започнала и футболната му кариера. Сега обаче той играе за националния тим на майчината си страна. Тим, който на Мондиал 2006 за пореден път се озова в центъра на разгорещени спорове около етническа принадлежност и това какво е да си французин.
Лидерът на Националния фронт Жан-Мари Льо Пен, който критикува остро подбора на тима през 1998 г., сега удари повторно. Преди осем години гневът му го постави в изолация, защото дори и най-верните му привърженици ликуваха, когато Франция на Зидан, Тюрам и Десаи спечели световната титла. Но сега, покрай колебливия старт на тима, Льо Пен явно се почувства отново на твърда почва. Франция вече не може да разпознае себе си в националния си отбор, заяви той в интервю за Екип, и добави, че треньорът може би е
прекалил с броя на тъмнокожите играчи
в тима и би трябвало да е по-внимателен в това отношение.
Във Франция, както и в много други страни, спортът е една от малкото области, в които имигрантите или техните деца могат да достигнат до върховете. Сегашният национален отбор е живо напомняне за колониалното минало на Франция в Северна и Западна Африка и Карибския басейн - минало, което буди силна носталгия у хора като Льо Пен. Но с играта си срещу Испания и особено срещу Бразилия този отбор показа, че лидерът на Националния фронт отново е яхнал погрешния политически кон.
Няма как да подминем и страната домакин. До момента Германия използва петима нападатели в турнира. Двама от тях, Лукас Подолски и Мирослав Клозе, са родени в Полша и са пристигнали в бъдещата си родина като деца. Третият, Оливер Ньовил, е роден в италианската част на Швейцария във френскоезично семейство и по времето, когато за пръв път бе повикан в Бундестима, още се трудеше над учебници по немски. Четвъртият, Джералд Асамоа, е първият в историята тъмнокож футболист, обличал националния екип. Всъщност от петимата нападатели
в Германия е роден само... Давид Одонкор
Неговият баща обаче е ганаец.
В навечерието на първенството Националната партия, една откровено неонацистка групировка, отпечата плакати с образа на някои от националите и с надпис Бялото трябва да е цветът не само на фланелките ни. Листовката бе забранена и иззета, но тогава неонацистите отпечатаха нова: рисунка на 11 играчи в немския екип. Десет от тях бяха с кафяви, черни, жълти или червени лица, и само един - с бяло. Текстът гласеше: Националният отбор през 2010?.
Разбира се, Давид Одонкор далеч не е изолирано явление. По последни данни на германското Федерално статистическо бюро 15.3 млн. от общо 82-та млн. жители на страната са имигранти или синове и дъщери на имигранти. Същото е и в повечето други западноевропейски страни.
Шведският аналог на Одонкор е Хенрик Ларсон - неговата майка е от Гьотеборг, а баща му - от островите Зелени нос. Корените на младата надежда на Англия Тео Уолкот водят наполовина към Бирмингам, наполовина към Ямайка.
Децата на имигрантите всъщност не предизвикват чак такива спорове - като изключим крайнодесните партии, никой не се съмнява в правото им да играят за страната, в която са родени. Но при някои други новоизпечени национали положението е по-деликатно.
Валон Бехрами, с официален статут на бежанец, е имал възможност да играе за Албания, но не и за родното си Косово - защото, както сам обяснява, Косово не е държава. Той е предпочел Швейцария, страната, в която е отраснал. Близо 20 на сто от седемте милиона швейцарци са родени зад граница. Неслучайно Бехрами подкрепя толкова активно кампанията за толерантност в швейцарските училища. Това е много важно - подчертава той. - За едно дете е страшно тежко, когато се чувства като чужденец. Историята на Валон, роден в някогашната Титова Митровица, е описана в специална брошура, която се раздава безплатно във всички учебни заведения в Цюрих. Националният отбор ни показва как различните култури могат да съществуват заедно в нашата страна, пише в увода.
Още по-сложен е случаят с онези, които сменят националната си принадлежност за професионално удобство - за да получат европейски паспорт и да улеснят трансферите си. Вероятно най-яркият символ на това явление е Саломон Калу. Той тръгна по стъпките на по-големия си брат Бонавентюр и подписа с холандския Фейенорд. За разлика от Бонавентюр обаче, който на световното игра за родината си Кот Д'Ивоар, Саломон посвети близо десет месеца на
отчаяни опити да се сдобие с холандски паспорт
и да дойде на мондиала с оранжева фланелка. Той получи подкрепата и на холандския селекционер Марко Ван Бастен, който публично обяви, че имал нужда от него в състава си. Но откровеният цинизъм на едната страна бе посрещнат със също такъв цинизъм от другата. Разглеждането на молбата на Калу на няколко пъти бе отлагано от министъра по имиграционните въпроси Рита Фердонк. Накрая Фердонк, която се слави с твърдата си позиция срещу имиграцията, я отхвърли без право на обжалване. В Холандия, която някога бе толкова приветлива към кандидатите да станат нейни поданици, все повече хора споделят убежденията на министъра.
За самия Калу проблемът отпадна от само себе си, защото и без холандски паспорт той успя да си осигури мечтания многомилионен трансфер в Челси. Успокоен за финансовото си бъдеще, Саломон вече публично обяви, че занапред ще играе за Кот Д'Ивоар. Доброто представяне на африканците в Германия вероятно допълнително го е мотивирало в тази посока.
Красноречив пример за нарастващото объркване около националната идентичност на футболистите бе и мачът между Австралия и Хърватия в предварителните групи на Мондиала. И в двата тима имаше доста играчи, родени в Австралия в семейства на хърватски емигранти. Национализмът вече не е онова, което беше, заключи философски след този мач Гуус Хидинк, който след треньорските си ангажименти с Холандия, Корея и Австралия сега поема националния тим на Русия (с изричното условие да не го принуждават да се мести в Москва). В повечето страни вече проявяват по-голямо разбиране по тези въпроси - добави Хидинк. - Скоро това вече няма да е никакъв проблем.

Facebook logo
Бъдете с нас и във