Банкеръ Weekly

Съдби

Попътен вятър за приятели

Пътешествието по света - до близки и далечни страни, винаги е свързано с много емоции и със срещи с непознати места. Част от преживяването е и опитването на местните храни и напитки. За кулинарните авантюристи обаче пътуването е още една възможност и предизвикателство за опознаване на всяка посетена страна.


По света има толкова познати и непознати напитки, произвеждани от зърнени и други земеделски култури. Например в страната на бирата - Германия, се приготвя и друга типично немската спиртна напитка, известна като корн. Алкохолното й съдържание варира между 32 и 40 градуса. Корнът държи стабилен ръст от около 20% от пазара на силните напитки. Дестилиран е за първи път в края на ХV век и се приготвя от жито, овес, ечемик и ръж. Но непременно само от цели зърна! Не се допуска използването на никакви ароматни или оцветяващи добавки. Корнът е типична напитка предимно в Северна Германия.



Шведите пък имат предпочитания към местното високоалкохолно питие брунвин или аквавит, което съдържа около 40% алкохол. Името му идва от аква вита(на латински: aqua vitae -вода на живота).В миналото са предписвали аквавита, приготвен от картофи като лекарствено средство срещу най-различни заболявания.



Шведският предприемач Ларс Улсон Смит, който решил в края на XIXв. да дестилира и продава напитката, не пиел, но това начинание го направило милионер. Тя се овкусява със семена от ким, анасон, копър, резене, кориандър, райско зърно и други, но обикновено доминиращ е кимът . Аквавитът обикновено е жълтеникав на цвят, но се среща в много нюанси - до светлокафяв, в зависимост от това, колко време е отлежавал в дъбови бурета. Безцветните аквавити пък, наричани тафел, обикновено се наливат в стари бурета, които не оцветяват крайния продукт.



Широкопопулярни са и много други национални питиета - текила в Мексико, джин в Англия, коняк във Франция, саке в Япония, узо в Гърция, водка в Русия, които са своеобразна марка на всяка от тези страни.


nbsp;


Може да се каже, че джинът за англичаните е това, което е уискито за шотландците и ирландците. Алкохолното съдържание на джина обикновено е 40 градуса. Произвежда се естествен и изкуствен джин. Естественият е дестилат от ферментирали зърна. Ароматът на хвойна пък се дължи на добавените смлени плодове. Първоначално започват да го произвеждат в Нидерландия през ХVII век като лекарство. Неговото създаване се приписва на лекаря Франциск Силвиус. На холандски хвойната се нарича genever , откъдето идва и названието на напитката.


Английският израз дъч къридж, или холандска смелост, пък води началото си от времето на 30-годишната война (1618-1648 г.), която противопоставя традиционните консервативни сили около Хабсбургската династия и укрепващите национални държави в Европа. Словосъчетанието се появява в хода на военните действия - след атака английските войници получавали порции от холандската лекарствена напитка.


Оцелелите, които се върнали в Англия и по-специално в Лондон и в Плимут, създали и първите дестилационни за джин. В британската столица и досега се произвежда най-популярният Лъндън драй джин.


Златният век за питието е ХVIII век. През 1730 г. например само в Лондон имало около седем хиляди джин кабарета, където продавали евтин алкохол. По това време наричали питието мадърс руин, или разруха за майките, тъй като се смятало, че консумацията му предизвиква спонтанен аборт. Когато в 1736-а правителството решило да обложи с такси джина, народът възроптал и назряла едва ли не революция в страната. Век по-късно производителите на джин, които вече били натрупали значително богатство, започнали да откриват джин паласис - луксозни дворци за консумация на джин.


Постепенно към напитката се пристрастили и представители на средната класа. Днес изключително популярна е комбинацията джин с тоник (две части тоник, една част джин и лимон), както и любимото питие на Джеймс Бонд - мартини драй (по равни части вермут и джин плюс задължителната зелена маслина).


Любопитното е, че днес в белгийския град Хаселт съществува Национален музей на джина.


nbsp;


nbsp;


Далечно Мексико се гордее със своята текила - спиртна напитка, дестилирана от ферментирал сок, извлечен от сърцевината на синьо агаве - растение, което се отглежда в района на град Текила. Напитката носи неговото име - питието се произвежда тук повече от 200 години. На местния език нахуатл tequila означава вулкан.


Въпреки репутацията си на много силно алкохолно питие, текилата не е по-силна от останалите спиртни напитки и обикновено се бутилира с процентно съдържание на алкохол 38 градуса.


Познати са около 400 вида агаве, повечето от които служат за производството на текила, мескал и сотол. Въпреки своите бодлички агавето не е кактус, макар че ботаниците все още спорят по въпроса. Растението вирее най-добре във високи (1800 м надморска височина) и слънчеви местности. Дивото агаве достига зрелостта си на около петгодишна възраст, когато е високо около пет метра, а листата му са дълги около два-три метра.


Разновидността, използвана за производството на текила, се нарича Agave tequilana Weber , или синьо агаве. Когато то достигне около година, всичките му издънки и разклонения се премахват, за да може основното растение да дебелее и да събира повече сок в сърцевината си. Когато достигне зрелостта си, квалифицирани в това работници отрязват листата и оставят само сърцевината, която тежи от 35 до 90 кг и прилича на огромен ананас.


Около 250-300 г. пр.н.е. индианците от племето ацтеки, населявали Мексико по това време, извличали сок от синьо агаве, който им служел за направата на церемониалното вино pulque. През 1519 г., когато испанците завладяват страната, войниците на Кортес запознават местните с метода на дестилация и така се появяват първите производители на прототипа на текилата.


nbsp;


Екзотична Япония ще ви посрещне с чаша саке - традиционна алкохолна напитка, получавана при ферментация на ориз. Процесът на приготвяне наподобява този на бирата, но вкусът се доближава до този на ракията. Процентът на алкохола варира от 14 до 20 процента. Сакето може да се пие студено, топло или горещо. Обикновено се сервира в керамични бутилки, наречени токури (tokkuri), след което се сипва в плитки чашки, наречени чоко (choko). Със саке могат да се приготвят и коктейли.


Производството на тази напитка е започнало през 712 година. Обикновено вкусът му е сладък като вино, но по-заклети пиячи предпочитат горчивата версия, която може да достигне до 20% алкохол.


В момента в Австралия работи най-голямата инсталация за дестилация на саке извън Япония. Тя е собственост на японец, роден в островната държава. Оборудването и технологията са взети от най-големия японски производител, който изкупува всички произведени бутилки. Към тази стъпка се е прибягнало, тъй като в Страната на изгряващото слънце не може да задоволят нарасналото търсене.


nbsp;


Узо е традиционна гръцка анасонова спиртна напитка. Консумира се охладена или смесена с вода и кубчета лед. Прието е традиционно да е аперитив към морски дарове (риба, калмари и др.). Узо може да се пие и чисто - дълго и бавно. При добавяне на вода побелява, защото намалява разтворимостта на съдържащите се в питието маслени извлеци. Подобна анасонова българска напитка е мастиката.


Вкусът на узото има общо с арак (ракията в Ливан и Турция), pastis (Франция), и самбука (Италия). Историята на узото се губи далеч във вековете и може би има нещо общо с производството на tsipouro (вид гръцка ракия), правена и от монасите на Атон. Предполага се, че оттук тръгва и първото узо като вариант на tsipouro с анасон.


Иначе производството на узо започва с извоюването на гръцката независимост на остров Лесбос, който се счита за родното място на напитката, а днес продължава да бъде основен производител на узо. Питието се приготвя от 96% етилов алкохол в меден казан, като се използва за характерния му аромат анасон. В някои видове узо се слага и звездовиден анасон, кориандър, карамфил или канела. Подправките са тайна, но те различат различните видове узо един от друг.


nbsp;


Най-българското питие е ракията. Напитката (на сръбски раки'bcа, на румънски cuika, на арабски arak) обаче е традиционна и приготвяна из всички страни на Балканите - Македония, Сърбия, Босна и Херцеговина, Черна гора и Хърватия.


Ракията е силно алкохолно питие, получавано от дестилацията на ферментирали гроздови джибри, вино или плодове. Тя достига до България от арабските земи през Турция (от турското raki), когато османците завладяват страната ни през XIVвек. Тогава напитката е правена от диворастящи плодове и от гроздови джибри. И ракиджийството се превръща в домашен занаят. Затова ракията е част от традицията и родовата памет на поколения българи. Традиционно домашната ракия е между 32 и 60 градуса, съдържа различни летливи вещества, а качеството й зависи и от съда, в който се съхранява. Старите рецепти изискват ракията да се пече на слаб огън, за да се покачи градусът й. От векове тя е лекарство - вътрешно (за душата) и външно - за разтривки при настинка.


Първоначално ракията е безцветна, като може да придобие жълтеникав до кафеникав цвят при отлежаване в бъчви или след употребата на различни добавки. На вкус е близо до италианската грапа, японското саке, руския самогон, мексиканската текила или американското бренди. Ракията може да бъде приготвена от всички известни на хората плодове, но най-често се прави от грозде, кайсии и сливи. Някои видове ракия се оставят да отлежат в дъбови бъчви, за да придобият по-мек вкус и кафяво-златист цвят. Най-разпространените видове у нас са гроздовата и сливовата ракия.


Варенето на ракия и пиенето й е традиционно занимание на българина. Самата напитка е влязла във фолклора и обичаите ни. Руйно вино и върла ракия са традиционните питиета в народните песни. Тя се пие изстудена през лятото, със стайна температура или подгрята (греяна)през зимата.


Когато бесарабските българи в Молдова разбират през 1858 г., че за княз на Молдова е назначен българинът Никола Богориди, първата молба, която отправят към него, е да свали държавния монопол върху ракията.


В някои райони у нас се произнася и като рикия. Също се среща и като ичкия, пукницаили скоросмъртница.Слабата, некачествена ракия е шльокавицаили пърцуца.


Ракията е традиционният български аперитив. Ракия и салата са комбинация, която се е превърнала в национален синоним.

Facebook logo
Бъдете с нас и във