Банкеръ Weekly

Съдби

ОСКАР НЕДОЛЮБВА ГЕНИАЛНИТЕ

Треската, съпътстваща ежегодно шоуто по раздаване на наградите Оскар, не отмина и тазгодишното му 78-мо издание. Подгрявана умело от рекламата, нашата необяснима мания да класираме всичко - дори и филмовите творби, сякаш са състезателни коне - всъщност добре обслужва индустрията за развлечения, наречена Холивуд. Наивно е да очакваме, че е по силите на едно жури - пък било то и от няколко хиляди членове на Американската академия за киноизкуство, да съумее да оцени по достойнство кандидатите за статуетките. Особено като се има предвид, че става въпрос все пак за произведения на изкуството, чийто най-меродавен съдник е времето.
Но обърнем ли поглед назад към историята на тези награди, няма как да не забележим конюнктурните съображения, ръководили в повечето от случаите академиците в техните опити да отсеят зърното от плявата.
Защото едва ли може да се обясни с естетични съображения упоритото им прехласване по сълзливите теми още от Отнесени от вихъра (8 статуетки през 1939 г.), та чак до Титаник (12 статуетки през 1998-а). Несъмнено за успехите им има значение и друго обстоятелство - и в двата случая става въпрос за кинопродукции, погълнали колосални суми, които е трябвало не само да бъдат възвърнати, но и да донесат печалба. А има ли по-голяма реклама от рекордния брой награди Оскар?
Кои са най-често ощетените в подобни случаи?
По правило това са независимите творци, създаващи филми извън системата на големите холивудски студиа или отстояващи упорито статута си на пълноправни автори в нейните рамки.
Орсън Уелс е сред първите жертви
на порочната холивудска практика да се толерират конформистки настроените режисьори. Създателят на Гражданинът Кейн (смятан от мнозина за най-великия филм на всички времена) е имал сериозни конфликти с продуцентите за правата върху окончателния монтаж на своите творби. Макар и номиниран в четирите основни категории през 1941 г., неговият шедьовър бил изместен от Колко зелена бе моята долина, който не е от най-силните филми на Джон Форд. А намиращият се в разцвета на силите си Уелс попаднал в графата неприспособленец, което проваля по-нататъшната му кариера в Америка. До края на дните си великият майстор така и не успява да събере нужните средства за пълноценна реализация на многобройните си идеи. Едва към края на живота му го удостояват с т.нар. почетен Оскар за цялостен принос в киното, което си е начин за измиване на гузните съвести.
Пилатовският трик с връчването на почетната награда чак в края на творческия път на гениалните кинотворци е приложен и спрямо Чарли Чаплин и Алфред Хичкок. Легендарният комик например поема статуетката едва през 1971 г., след като вече е престанал да снима. Преди това не му отдават дължимото за Великият диктатор (1940) и Мосю Верду (1947), макар че били номинирани. Модерни времена (1936) даже не е бил предложен за награда.
Подобен е случаят и с майстора на съспенса Алфред Хичкок, когото в последно време кинокритиците от цял свят нареждат дори и пред Орсън Уелс в класацията на най-великите кинематографисти. А постоянно сочат неговия филм Шемет като един от най-хубавите за всички времена. Въпреки че бил номиниран пет пъти, Хичкок така и не получава приживе признанието за най-добър режисьор.
Друг пренебрегнат майстор е Микеланджело Антониони, чиито англоезични шедьоври Фотоувлечение (1967) и Професия репортер (1975) също са пренебрегнати от Американската филмова академия. Срамът отново бе измит с дежурното за подобни случаи връчване на почетен Оскар за цялостно творчество през 1994 година.
Подобна схема е приложена и спрямо Федерико Фелини, който обаче няма англоезични творби.
Списъкът на неоценените е голям
но най-фрапиращите случаи говорят или за некомпетентност на оценителите, или за умисъл. Не може да се обясни с липсата на късмет многократното разминаване с Оскар-а на творец от ранга на Стенли Кубрик например. Независимо че повечето от най-хубавите му филми били редовно номинирани в основните категории, той не получава наградата за режисура нито за Доктор Стрейнджлав (1964), нито за 2001: Космическа одисея (1968), нито за Портокал с часовников механизъм (1972). В интерес на истината трябва да се знае, че един Оскар все пак е връчен на Одисеята, но... в категорията за специални визуални ефекти. Епохалният филм на Кубрик, превърнал се през годините в еталон за философска кинофантастика, бил изместен от сладникавия мюзикъл Оливър, отрупан с цели шест Оскар-а.
Затова не е чудно, че и Уелс, и Чаплин, и Кубрик забягват в Европа - далеч от задушаващата ги холивудска система на кинопроизводство.
Друг великан на американското кино, който също не е получавал Оскар, е Джон Касавитис, който избира да остане в САЩ, за да прави цял живот своите непризнати от Холивуд шедьоври. Сравняват го с Роберто Роселини и Жан Реноар, защото неговите филми също се отличават с необикновеното съчетание на импровизация и документализъм, което е характерно и за техните творби. Първият му филм Сенки, произведен с личните му спестявания, предизвикал през 1960 г. истински фурор сред критиците. Прочутият Йонас Мекас дори провъзгласил неговия създател за носител на първия Оскар на... независимото кино. Впоследствие Касавитис остава верен на принципите си и в Лица, в Убийството на китайския букмейкър, в Жена под влияние, в Премиера и др. В тези новаторски ленти блесва и огромният талант на неговата съпруга - актрисата Джина Роулендс, чието превъплъщение особено в Жена под влияние е едно от най-разтърсващите в историята на киното. Но достопочтеното жури на Оскар-ите си затваря очите и за блестящия талант на тази гениална актриса, поставяна от независимите критици на едно стъпало с Катрин Хепбърн и Мерил Стрийп (те дори не са сред ощетяваните).
През 1976 г. светът на киното стана свидетел на един от най-конфузните случаи в своята история, когато носителят на Златна палма в Кан с Шофьор на такси Мартин Скорсезе дори не бе номиниран в категорията за най-добър режисьор, а наградата получи Роки на Силвестър Сталоун. Впрочем невероятният малшанс на Скорсезе продължава да го преследва и до днес. Създателят на култови творби като Разярения бик, Добри момчета, Последното изкушение на Христос и Цветът на парите все още напразно чака своя отдавна заслужен Оскар за режисура.
И Олтман бе признат чак на 80 години
Едва ли е случайно, че тази награда никога не е получавал и Робърт Олтман, който винаги е бил сред най-принципните демитологизатори на американския начин на живот. M.A.S.H, Нашвил, Три жени, Сватба Играчът, Кратки моменти - истинско престъпление е да не се забелязват такива шедьоври на киното! И ето че на тазгодишната церемония се повтаря ритуалът на този вече 80-годишен майстор му се връчва дежурният почетен Оскар.
Не е отличаван с режисьорски Оскар и легендарният Серджо Леоне (Имало едно време в Америка, Имало едно време на Запад, Имало едно време една революция).
Списъкът може да бъде продължен с Линдзи Андерсън, чийто филм Ако също печели Златна палма в Кан, но не и Оскар. Любопитно е, че повечето от пренебрегваните велики кинематографисти са получавали подобаващо на огромния си талант признание на кинофестивалите в Кан, Венеция и Берлин. Сред най-показателните примери от последните години е Танцьорка в мрака на датчанина Ларс фон Трир, отличен със Златна палма и с Европейска филмова награда, но не и с американската статуетка. През 2003 г. академиците си затвориха очите и за следващия прекрасен филм на Фон Трир Догвил (отново англоезичен!).
Сметките зад бляскавото шоу
Онези, които съумеят да останат незаслепени от блясъка на церемониите по раздаването на наградите Оскар, няма как да не забележат техния откровен меркантилизъм. Още при учредяването им преди осем десетилетия те били замислени като мащабна маркетингова акция, целяща лустросването на холивудската продукция, за да й се придаде допълнителен търговски потенциал. Защото развлекателната индустрия, която ги е произвела, винаги е държала да изстисква максималната печалба. И ако понякога все пак са поощрявани някои нестандартни творци, то съвсем не е случайно, а е продиктувано от стратегически съображения за инфилтрирането им в холивудската система и бързото им превръщане в послушни кокошки, снасящи златни яйца за големите студиа. Масовата публика, която се прехласна по отличените с Оскар преди няколко години Гладиатор и Трафик, едва ли знае, че и двата филма са дело на свръхталантливи творци - Ридли Скот и Стивън Содърбърг - изневерили на независимия дух, с който бяха пропити ранните им шедьоври. Именно този независим дух, присъщ най-вече на гении като Хичкок, Уелс и Кубрик, почти винаги е бил недолюбван от членовете на Американската академия за киноизкуство в нейната досегашна история.

Facebook logo
Бъдете с нас и във