Банкеръ Weekly

Съдби

КИРИЛ ИВКОВ - ЕДНА ЛЕГЕНДА НА ШЕЙСЕТ

За своя шестдесетгодишен юбилей, минал преди около седмица, един от най-големите футболисти на Левски и на националния отбор Кирил Ивков получи подарък, какъвто едва ли очакваше, но пък със сигурност заслужаваше. Собственикът на клуба и председател на надзора Тодор Батков го покани за член на управителния съвет на мястото на друга синя легенда - Павел Панов, който напусна, за да стане треньор на смолянския Родопа. От Левски поясниха, че мястото, което Ивков заема, се пази винаги за кумир на феновете, за човек с изрядна репутация, пример за предаността към синята идея. На Леге разчитат още новият член на ръководството да помогне стадион Раковски, където той от години е шеф на детско-юношеската школа, да бъде даден на отбора за дългосрочно ползване. Естествено, поканата да застана рамо до рамо с хора като Тодор Батков, Георги Марков, Наско Сираков и Константин Баждеков може само да ме ласкае, тъй като тя е чест за всеки левскар - отбелязва Ивков. - За мен обаче новите задачи не променят много начина, по който гледам на работата си. Независимо дали съм член на управителния съвет, шеф на школата, или нещо друго, аз винаги ще правя каквото мога за Левски. Тук съм вече 40 години, това е моят дом и ще остана в него, докато хората имат нужда от мен.
Легендарният защитник от 60-те и 70-те години на миналия век е един от малкото български футболисти, които обединяват, а не разделят публиката. Струва си да припомним поне малка част от имената, които през годините са прославяли България - като Георги Аспарухов и Христо Стоичков, като Кирил Ивков и Димитър Пенев, като златните момчета от 1994 година, така преди време започна речта си държавният глава Георги Първанов при награждаването на поредния футболист на годината. Когато спортните журналисти се сетят за Ивков и го поканят за интервю или просто за мнение по някоя тема, в ИНТЕРНЕТ форумите рядко могат да се прочетат ругатни по негов адрес. Запалянковците, независимо от това, дали са левскари, или цесекари, го помнят с добро и продължават да му симпатизират. Надявам се и вярвам, че с изявите си на терена съм оставил преди всичко приятели - и сред публиката, и сред съперниците - споделя ветеранът.- Заедно с тези в Б група мачовете ми като професионалист са над петстотин. Не си спомням в тях да съм контузил някого. Никога не съм тръгвал за двубой с мисълта да малтретирам противник. Предполагам, че с годините това е направило впечатление. Освен два пъти за Футболист на годината съм избиран и за най-коректен играч в първенството, където по мое време винаги е имало много изявени джентълмени, като един Димитър Пенев например. Винаги съм знаел, че хора като мен си вадят хляба от футбола и че няма такава победа, която да може да се сравни с човешкото здраве. С натрупването на опит забелязах още, че грубите състезатели обикновено имат някакъв проблем с техниката. И затова с бруталност се опитват да компенсират недостатъците си, така е и до днес.
Естествено, сред запалянковците не липсват и спорове дали той, Божил Колев, Георги Димитров или Николай Илиев са най-добрите български защитници за всички времена и кой от тях е достоен да бъде наречен българския Бекенбауер. Не мога да отговоря на този въпрос, но със сигурност мога да кажа, че в първенството ни имаше десетки силни централни защитници - изтъква футболистът. - И че част от тях, макар и да бяха от суперкласа, трудно стигаха до националния отбор. Защото там имаше още по-големи имена - Иван Димитров, Димитър Пенев, Добромир Жечев. Които демонстрираха толкова постоянна форма, че просто трябваше някой да се контузи, за да се даде шанс на нов човек. А за такъв шанс освен мен чакаха и Райко Стойнов от Ботев (Пловдив) и Христакиев от Локомотив (Сф), и много други. Затова, въпреки че вече няколко години бях твърд титуляр в мъжкия отбор на Левски, останах резерва в представителния, преди най-накрая да дойде моят час.
Ивков е един от играчите от националния олимпийски отбор на страната, завоювал сребърните медали от Олимпийските игри през 1968 г. в Мексико, където в полуфинала е отстранен тимът на домакините. С последния мач срещу Унгария на Ацтека обаче е свързан и най-болезненият спомен от състезателната му кариера. Той, Начко Михайлов и Цветан (Меци) Веселинов са изгонени от мексиканския съдия, а българите губят с 4:1. Диего дел Ел - това беше името на рефера, помня го и до днес и никога няма да го забравя - казва Кирил Ивков. - Той ми показа единствения червен картон, който някога съм получавал в кариерата си. И до ден днешен съм сигурен, че ни изгони, защото победихме сънародниците му и беше решено да се даде титлата на Унгария. Искаше да опорочи мача и го опорочи. Спомням си, че и публиката го усети, настрои се срещу него и засипа стадиона с едни бели възглавнички, които хората използваха за сядане. Така или иначе, пропуснахме голям шанс, който трудно някога ще получим отново. Но и второто място все пак не е лош резултат на Олимпийски игри. Заради него ни наградиха с по един Орден на труда и с по 1600 лв., които бяха равни на десет месечни заплати в Левски. На мен, на Начко и на Меци обаче ордените ни ги дадоха по-късно. Отначало правителството реши, че сме виновни България да не стане олимпийски шампион, и чак после размислиха.
В Левски Ивков идва през 1967 г., след като прави впечатление в Миньор (Перник). Младежът е един от малцината таланти, които не отиват да играят в ЦСКА, докато трае военната им служба, а остават в родния си град. От Народна армия искаха много да отида при тях и дори бях първи в списъка им за наборната школа - разказва бившият футболист. - Но няколко герои на социалистическия труд, които работеха в мината в Перник и имаха солидни връзки в министерствата, се противопоставиха. Няколко пъти те идваха до София и в крайна сметка успяха да убедят военните да ме оставят да изкарам казармата в Перник, където публиката на Миньор вече ме беше харесала много. Същите хора изиграха и немалка роля после да премина в Левски. Въпреки че ме искаха и от Славия, и от Локомотив (София).
Днес всекидневно следи работата на момчетата, трениращи в столичния квартал Иван Вазов. Сутрин пристига на базата към 10 часа и изчаква и последната тренировка на децата. Очевидно му е приятно от комплиментите, които чете и слуша за школата в последно време. Успехите ни се забелязаха едва през последната година, но мога да ви уверя, че школата на Левски е водеща от вече пет-шест сезона - твърди той. - Просто досега не случвахме с треньори на мъжете, които да се интересуват и от нас. Чужденците преди Мъри Стоилов - и Люпко Петрович, и Муслин, почти не стъпваха на Раковски и не изгледаха и един цял мач на юношите. Как тогава да разберат какво правим ние? Нещата се промениха, когато Стоилов взе няколко млади момчета при него. Останалите повярваха, че също имат шанс, започнаха да се стараят повече, усети се общ импулс. Положително е, че в последните месеци непрекъснато някой от шефовете е при нас - било Наско Сираков, било Баждеков, често и самият Тодор Батков. Всичко това няма как да не окаже влияние.
Кирил Ивков признава, че около младежките формации все повече се въртят мениджъри и представители на други клубове, опитващи се да крадат таланти. Признава и че клубът не може да защити напълно продукцията си. До 18 години юношите нямат право да подписват професионални договори, а след това пък могат да отидат където пожелаят, без да сме в състояние да предявим каквито и да е финансови претенции - пояснява той. - В същото време Левски няма как да предложи еднакви контракти на всички, които влизат в пълнолетие. В крайна сметка се създават интриги, понякога има и недоволни. Родителите също играят важна роля в тези процеси. Но това са нормални неща. В крайна сметка успяваме да задържим почти всички най-добри играчи, които сме отгледали. Често казвам на колегите, които водят групи, че е важно да научат възпитаниците си не само да играят футбол, а и да обичат клуба си, да държат на него и да не мислят само за пари и облаги, без сами да са дали нещо. Важно е момчетата не само да станат качествени футболисти, но и стойностни хора.

Кирил Ивков е роден на 21 юни 1946 година. Играе в Металург от 1960 до 1966 г., Миньор (Перник) през 1966-1967-а, Левски от 1967 до 1979-а, Етър от 1979 до 1981 година. Шампион е през 1968, 1970, 1974, 1977 и 1979 г., носител на купата през 1970, 1971, 1976, 1977 и 1979 година.
Изиграл е 323 мача в А група. Футболист №1 на България за 1974 и 1975-а, носител на купата по спортсменство през 1975 година. Има 44 мача в националния отбор между 1968 и 1979-а, с който участва на Световното първенство през 1974-а и на Олимпийските игри през 1968 г. (второ място).
Хладнокръвен, спокоен и сигурен бранител с навременни и точни намеси. Пример за спортсменство. Завършва ВИФ. Носител на Орден на труда - бронзов през 1968 година. По-късно е треньор в Левски, Етър (1998), ЛЕКС - Ловеч, Сливен, Спартак - Варна, Етникос - Кипър, Черноморец. Директор на детско-юношеската школа на Левски. Член на спортно-техническата комисия във ФК Левски.

Facebook logo
Бъдете с нас и във