Банкеръ Weekly

Съдби

Брюксел промени мнението ми за София

Животът е непрестанна борба от рождението до смъртта, а в зряла възраст - и с европейските чиновници. Това установих по време на традиционната ми европейска отпускарска обиколка, този път на страните от Бенелюкс. Полетът ми бе до Франкфурт, защото исках да видя още веднъж катедралата в Кьолн, преди тежкият трафик да е нанесъл необратими щети върху грандиозната й снага. Купих от "Луфтханза" комбиниран билет за самолет и влак, но компютърната ми програма отказа да го отпечата. И се наложи да се оправям на място във Франкфурт, което се оказа почти мисия невъзможна.


На информацията на престижния самолетен оператор ме смъмриха, че не съм извадила навреме билета за влака на принтера и ми обясниха, че вероятно съм използвала неправилен браузър. След кратка схватка с компютъра те също не успяха да го отпечатат и ме препратиха към "Дойче бан". Чиновниците на железопътното бюро обаче възразиха, че не съм купила билета от тях и ме върнаха обратно в "Луфтханза". След няколко совалки между служителите на двете държавни компании на приличащото на огромен хангар за самолети летище най-накрая ме насочиха към касата за билети на "Луфтханза". Там две дами на едно от гишетата, след като отново ми обясниха за неправилния браузър, се заеха да ме оправят. Процедурата отне 20 мин. по часовник, през което време чиновничките вероятно пробваха различни браузъри и програми. Най-накрая те успяха "да излъжат" компютъра и да отпечатат документа и ми съобщиха, че това било "много тежка работа". Отминах без коментар забележката, защото в края на краищата, след като предлагат услуга, трябва да могат и да я изпълнят.


Пътуването до Кьолн мина с дежурната смяна на перона в последния момент, поради което за малко не изпуснах влака. Все пак успях да пристигна по светло (след като полетът ми бе в 6.30 ч. сутринта), да се настаня в хотела и дори да се разходя по алеята покрай Рейн. А през следващите дни поседях на спокойствие в катедралата, пребродих стария град, отскочих до столицата на провинция Северен Рейн-Вестфалия - Дюселдорф, и до дворците в Брюл, които от 1984-а са в списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.


В Люксембург пристигнах без истерии и по график. Въпреки скромната си площ Великото херцогство си има всичко - и гори, и езера, и прекрасна природа, и невисоки планински масиви, в които животът тече спокойно и организирано. Най-хубавото е, че с билет за цял ден, който струва 4 евро (смешна сума за стандарта на живот), можеш да пътуваш с всички видове транспорт, да прекосиш страната надлъж и нашир (без граничните населени места) и при това да си го купиш от водача на първото превозно средство, в което се качиш. На столичната ж.п. гара има отделна информация за регионалните влакове и автобуси, за международните превози и за туристите. Всички сведения се получават много експедитивно и изчерпателно и по най-достъпния за разбиране начин. И столичният, и междуградският транспорт са редовни, тръгват и пристигат навреме и са много удобни. Животът в Люксембург ми напомня Швейцария, но в доста по-малък мащаб - организиран ефективно, без излишно пилеене на пари, скромен и дискретен, без да бие на очи и без разточителства (с изключение на изобилието от храна в магазините и заведенията), точно както се очаква от данъчен рай. Дори дворецът на Великия херцог не впечатлява с външния си вид, сбутан на един от централните площади на град Люксембург, редом с парламента. А срещу сградата има магазини, кафенета и сладкарница. Много по-грандиозна е корпоративната централа на "Арселор Митал" на "Булеварда на свободата", украсена със скулптури на французина Бернар Вене, включена в списъка от забележителности на столицата. Когато тръгвам за Брюксел, не ме напуска усещането, че Люксембург е мястото, където бих искала да изкарам последните си земни дни.


Ведрото ми настроение се изпари когато пристигнах в столицата на обединена Европа. По мръсните улици се движат тълпи от араби, чернокожи и азиатци, които, според мен, надвишават броя на белгийците. Все пак местните власти са се постарали да осигурят работа поне на част от "пришълците", най-вече в сферата на чистотата и на обслужването, макар че нямам впечатление те да се пресилват. В близост до една от главните артерии под железопътните линии на гара "Брюксел-юг" се натъквам на шумна мъжка сбирка с маанета, печени мезета на скара и изобилие от напитки. Покрай веселбата прибягват жени със забрадки и фереджета. В неделя пък улиците покрай гарите и в центъра се превръщат в една огромна "Капалъ чарши". На път към стария град се отбивам да видя брюкселския пикльо и го заварвам пременен като Нелсън Мандела да пишка през джоба си. Стори ми се доста унизително както за покойния борец срещу апартейда, така и за миловидната статуйка. Започвам да дишам по-спокойно едва когато се отправям към катедралата и към двореца, а по-късно и към европейските институции.


Противно на съветите към туристите да посетят задължително "Венеция на севера" - Брюж, аз съм решила да отида в Остенде на Северно море. Когато се нареждам пред автоматите за билети, откривам, че те работят само с монети и с карти, което, освен че е странно, не е особено притеснително. А който няма нито едно от двете платежни средства, се реди на километрични опашки в пътническото бюро на гарата. Във влака за Остенде няма нито едно свободно място, въпреки че е делничен ден, и половината път стоя права, точно както във влака от Враца за София в празнични дни. Приключението обаче си струва, защото градчето е живописно и пълно с живот, а плажната ивица е просторна, с галещ бял пясък и с напълно свободен достъп за печене, къпане или разходки. За онези, които не искат да се въргалят из пясъка, има бетонна алея, вдадена в морето, по която се движат майки с колички, инвалиди, колоездачи и обикновени пешеходци. Центърът пък е пълен със сергии, магазини, кафенета, сладкарници и дори щандове, на които можеш да опиташ местни деликатеси от месо и различни видове маслини. Влакът, с който се опитвам да се върна в Брюксел, просто не пристига, защото, според един любезен служител на железниците, се бил счупил някъде по пътя. Пред перспективата да стоя права и на връщане, ако взема друг влак с прекачване в Брюж, решавам просто да изчакам следващия директен и след един час се натоварвам на него, но седнала. Докато други 30-40 души стоят прави в прохода между седалките.


Пътуването от Брюксел до Ротердам с прехваления превозвач "Талия" е истински хаос от пътници, седнали на чужди места, багаж и блъсканица. Едва успявам да сляза от влака, а когато напускам гарата, попадам в страната на архитектурните хрумвания. На площада срещу гарата е хотел "Манхатън", наречен така заради приликата си с небостъргачите в американския финансов център.Той е заобиколен от други многоетажни здания за конференции, офиси на фирми, казиното и административни сгради. Моят хотел е със скромните десет етажа, а зад ъгъла е старинната сграда на кметството. Запазените само за пешеходци пазарни улици са с ниско строителство, но както си вървиш спокойно, внезапно се натъкваш на разхвърляни на различни места огромни здания с формата на кубчета, на кули, на полусфери и на какво ли още не. По пътя към грандиозния мост на Еразъм, в единия край на който се намира поредната порция небостъргачи, не ме напуска усещането, че Ротердам е градът на архитектурните експерименти. И че старото пристанище и другите запазени старинни сгради играят по-скоро ролята на музейна сбирка. Другата "запазена марка" на града на Еразъм са непрестанните отмени на влакове и пускането на резервни на други перони. Така че човек трябва да си отваря очите на четири, за да не пропусне смяната. Да не говорим, че автоматите за билети, както и в Брюксел, продават билети само с монети и с карти, и то само за пътувания на същия ден.


Затова пък Хага, която е свързана с Ротердам с една от линиите на метрото, е от съвсем друга класа - с плавния преход от стария град към двореца, в който работят кралят и кралицата, и към Двореца на мира, изграден със средства на богатия индустриалец Ендрю Карнеги. А до широката, покрита с пясък плажна ивица на северния й квартал "Шевенинген" достъпът е безплатен.


Пътуването до Франкфурт преминава със задължителната бъркотия на холандските гари, като този път са разместени вагоните на моя влак и този, в който съм ангажирала запазени места, вместо последен е първи в композицията. Така че трябва да препускам с багажа от единия до другия край на перона и се натоварвам минута преди потеглянето. С огромно облекчение се настанявам в хотела си във финансовата столица на Германия, като пътьом забелязвам, че и германците са разхлабили дисциплината и някои от тях си позволяват да минават на червен светофар и да сядат на местата за инвалиди.


Когато отивам на летището за полета си до София, установявам, че битката ми с "Луфтханза" съвсем не е приключила. Натоварват ни на самолета с половин час закъснение, а след това ни съобщават, че ще сменят екипажа, което щяло да отнеме още 40-50 мин., защото новият командир си бил в къщи. Притесненият кабинен персонал ни сервира минерална вода и сокове и точно в очертаното време по пътеката от задната част на самолета преминава внушителната двуметрова фигура на капитана, когото посрещаме с ръкопляскания. Той пък се кланя наляво-надясно, поздравява ни и раздава усмивки като филмова звезда, запътила се към "Оскарите". Излитаме със закъснение от два часа, за да попаднем в дежурната гръмотевична буря с пороен дъжд над София, заради която успяваме да кацнем едва на третия опит.


Прекалено съм уморена, за да се ядосвам и се радвам, че поне съм жива. Същевременно си давам сметка колко несправедливо съм ругала простотията и мърсотията в София, които са нищо в сравнение с Брюксел. А и магазините и предлаганите в тях дрехи и обувки изглеждат много по-добре, отколкото приличащите на вехтошарници търговски центрове за масовия потребител в Бенелюкс.

Facebook logo
Бъдете с нас и във