Банкеръ Weekly

Съдби

АЛЕКСАНДЪР НИШКОВ: ПОРТРЕТ НА ЕДИН БЪЛГАРИН С ФОТОКАМЕРА

Той е висок, слаб мъж малко над четиридесетте, с интелектуално излъчване, с артистична външност и естествени обноски. С повече въображение може да мине за трети братовчед на Джон Ленън. Говори бързо, пуши много и дълго и подробно обяснява тънкостите на новия си авторски фотоалбум с над двеста портрета на известни наши съвременници, който скоро ще види бял свят. В просторното му студио се чува ретромузика и човек има усещането, че тя сякаш струи отвсякъде. От стената насреща ви гледат право в очите стотици снимки в пастелни отсенки. Няма багри, няма бяло и черно, всичко е в приглушени полутонове.
Това е царството на Александър Нишков, фотограф номер едно на България за 2005 г. и носител на най-високата фотографска награда - Златната игла. Един от редките щастливци, успели да превърнат хобито си в професия - и дори в изкуство.
Александър пали цигара и обяснява, че хората, чиито снимки е включил в албума си, имат едно общо качество - каквото и да става, и при най-трудни обстоятелства продължават напред, без да мрънкат. И понеже портретът е неговата стихия, изображенията говорят сами за себе си. Когато ги снимам, аз наблюдавам очите и ръцете им - те ми говорят повече от всичко друго. Опитвам се да ги предразположа сами да издадат онова, което искат да кажат. Не на мене - на публиката - допълва фотографът. - Точният брой на неговите избраници е 219. Сред тях има актьори, журналисти, писатели, художници, приятели... Ставри Калинов, Боян Биолчев, Христо Калчев, Дони, музикантите от Ку-ку бенд, Стенли, Теодоси Спасов, Бойка Велкова, Христо Мутафчиев, Христо Шопов, Джоко Росич, Бойко Борисов в цял ръст - истински паноптикум от столични знаменитости. Нещо като събирателен образ на съвременния българин.
Колкото и парадоксално да звучи, всички те мислят по един и същи начин, говорят за едни и същи неща, но всеки се изразява по своему. Всички са българи и не се жалват, а работят, казва Нишков. Неговата теза е, че в България има работа за целия китайски народ, стига човек да успее да надвие собственото си себелюбие и... да не краде. И освен това държавата да не му пречи. Сам признава, че една трета от времето му отива за решаване на административни проблеми.
Роден е в София през 1962 г., в същата сграда на улица Неофит Рилски, в която живее и до днес и където се намира и студиото му. Учи във френската гимназия, следва ВИТИЗ (сега НАТФИЗ), където завършва с първия випуск специалност Фотография при проф. Румен Георгиев. Всъщност Александър Нишков е първият дипломиран фотограф в България. Защитава докторантура, темата й е Портрет. Преподава в Нов български университет и в НАТФИЗ.
До 1989-а бе много модерно да се участва в конкурси. Беше и лесно: държавата плащаше, откриваха се поне по двайсетина фотографски салона годишно. Тогава нямаше професионални фотографи, те се брояха на пръсти и се назначаваха към ведомства, музеи, научни институти... По онова време никой не се занимаваше с творческата страна на нещата. За съжаление и до днес фотографията в България все още не е смятана за творческа специалност, независимо че се преподава в НАТФИЗ, разсъждава Нишков.
Изповядва възгледа, че творческата натура би могла еднакво успешно да създава произведения в различни области на изкуството и че посоката й зависи от първоначалния тласък на обстоятелствата. Убеден е, че който се занимава с живопис, може да има страхотно перо и заедно с това да притежава невероятен музикален усет. Но не изключва и обратния вариант - да е почти гениален в дадена област и същевременно да е кръгла нула във всички останали.
До началото на промените у нас е участвал със свои фототворби в 25 български и в над 30 международни конкурса. Има награди от всички. През 1990-а обаче внезапно спира. Просто загубва интерес към външната, показната страна. Някои неща в личния ми живот ме накараха да се обърна навътре към себе си. В известен смисъл съм се превърнал в занаятчия. Когато при мене дойде клиент или поръчител, трябва да играя по неговата свирка - никой не ми позволява да си кажа мнението. Близо деветдесет процента от това, което правя, е халтура, признава Нишков. Проблемът за него е, че в България няма истинска, възпитана фотографска публика, както е например във Франция, Чехия и Русия. Там фотографията е издигната в култ, докато в нашата страна тя продължава да привлича интереса главно на хората от гилдията. Ние си ходим един друг на изложбите. Салонът винаги е пълен само с фотографи, не е както при живописта. Карам моите студенти да общуват с всички видове изкуство, защото човек може да се вдъхнови от всичко. Но като цяло те не четат - книгата за тях е нищо, една художествена изложба за тях не представлява интерес. Само че вината не е в децата, а в семейството, категоричен е фотографът.
Според него днес звучи особено екзотично да си моден фотограф и мнозина пълнят университетите именно затова: В първи курс все още са леко свити, във втори вече се смятат за велики и преливат от самочувствие. Който може, прави изкуство, който не може, виси по цял ден в кева (кафенето на НАТФИЗ, бившия Клуб за естетическо възпитание).
Александър Нишков е работил дълги години за списание Егоист, но престанал, защото не искал да се обвързва с конкретно издание. За него парите са изключително важно нещо, но не е съгласен да ги печели на всяка цена. Казва, че бизнесът му върви добре, понеже винаги е живял добре, и то не защото е имал пари, а защото така се е чувствал. Изповядва, че има прекрасно семейство и че на практика е постигнал всичко благодарение на съпругата си, с която са заедно вече двадесет години. Има син, студент по англиканистика. По цяла нощ виси пред компютъра - там е направо бог. Много бих искал да му прехвърля бизнеса си, но за съжаление няма афинитет към фотографията, отбелязва Нишков.
Днес списанията са останали на заден план, тъй като вече основно се занимава с реклама. След кратко колебание признава, че в България за нея няма публика: Деветдесет процента от проспериращите у нас са страшни комплексари. Мислят си, че могат да контролират и да определят всичко. Идва някой, удря пачката с парите на масата и казва - оттук нататък аз командвам парада, защото аз плащам. Извършваме това, което той иска, но в един момент се оказва, че не е доволен от крайния резултат, т.е. от рекламата, която сам си е измислил. Започва да търси вината в производителите. Чул е някъде на Запад, че като си направи рекламна кампания, печалбите му щели скочат с 15 до 30 процента. Но не е негова работа да я измисля, така както не е моя работа да правя неговите сметки. Това са дребни хора. Обущарят не бива да е по-високо от обувките.
Пак според Нишков: В Европа и особено в България рекламите се правят много по-трудно, отколкото в Щатите - в тях се влага повече интелект и като цяло те са от съвсем друг тип. Негово изобретение е рекламата за ш-ш-шуменско пиво с Кръстьо Лафазанов. Твърди, че зад нея, пък и зад всички останали стоят петнадесет години упорит труд. Най-лесната част е заснемането, всичко друго е плод на натрупване. Трябва да имаш асоциативно мислене, така че когато ти възложат една оферта, мигновено да прецениш как ще изглежда рекламата.
Въпреки халтурите творческата му натура го подтиква да търси нещо, което не е правено досега - повече от петнадесет години например той мечтае да илюстрира Картини от една изложба на Мусоргски. Самият композитор е сътворил тази музика по картини, никой обаче не ги е виждал, има само предположения и догадки. Ще ми се да опитам да пречупя през моята призма настроението, което той е получил от една визия, и да го пресъздам върху дванадесет големи билборда, като всеки от тях ще бъде озвучен сам за себе си.
Като всеки човек и той си има своите университети - определени хора, случки, събития и обстоятелства през различни етапи от живота му, които по правило се броят на пръстите на едната ръка и които са изиграли решаваща роля в духовното му развитие. За него това са приятелите. Останаха ми и това ме прави щастлив, казва Александър Нишков.

Facebook logo
Бъдете с нас и във