Банкеръ Daily

Позиции

Преимуществото да си различен  

Александър МАРИНОВ

 

Решението на президента Румен Радев да обяви намерението да се кандидатира за втори мандат (в двойка с действащия вицепрезидент Илияна Йотова) изненада повечето действащи лица на българската политическа сцена. Затова първо наблюдавахме стъписване, после - истерични гърчове, а накрая – познатото замерване с изсмукани от пръстите компромати. Не бяха много анализаторите и политиците, които се опитаха (относително) безпристрастно да вникнат в смисъла и целите на този ход.

Неспособността да се разпознаят мотивите и аргументите на президента не се дължи само на печално спадналото равнище на професионалния политически анализ у нас. Силно отражение имат наложили се митове относно правенето на („успешна”) политика в България, които бяха пренесени като аксиоми в политическата практика. В тях започнаха безрезервно да вярват не само политиците, но и тези, които би трябвало да им предоставят научно обосновани съвети.

Ходът на президента се основава именно на оспорване и отхвърляне на тези митове и стъпва на предпоставката, че у нас политика може и трябва да се прави по друг начин (ако искаме да имаме други, по-добри резултати за обществото). Тези, които са наблюдавали и обяснявали адекватно поведението на Радев от момента на появата му на политическата сцена, не би трябвало да са особено изненадани. Защото с цялото си поведение през изминалите четири години държавният глава показваше неизменно, че не се съобразява нито с хватките на своите  предшественици, нито с препоръките на дежурните стари политически влъхви. Дълго време

влъхвите го обвиняваха и дори подиграваха,

че „не е политик” (а някои и досега упорстват в тази титанична глупост). Те така и не проумяха една проста истина – че Радев е разбрал отлично поуките на българската политика на прехода, но не желае да следва нейните правила.

Първия политически мит, който държавният глава оспорва с обявената си кандидатура е, че у нас, за да бъдеш избран за президент, трябва да се договориш с върхушките на (поне две) от системните партии на прехода. В зависимост от обвързаността на конкретния наблюдател, това се конкретизира в твърдения от рода на „не може да спечели без подкрепата на БСП (ДПС, ГЕРБ)”. Предпоставя се, че каквото решат партийните водачи, това безропотно изпълняват избирателите. Ако до края на миналия век партийната лоялност все пак съществуваше, днес сме свидетели на срив на доверието към партиите и техните ръководители. Все по-често и все повече граждани очакват и изискват призивите на партийните централи да отговарят на такива критерии, като последователност, принципност, аргументираност.

Румен Радев, отчитайки своята висока и стабилна подкрепа в широки обществени слоеве (непозната при предшествениците му в края на мандата им), реши да промени правилата на играта. Той се обърна директно към гражданите и вместо да се опитва да изпроси благоволението на партийните ръководства, ги постави в положение да обясняват своето отношение към него пред своите избиратели. И ако за топящите се привърженици на управляващите това не е особено драматичен избор, то за опозиционно настроеното мнозинство от българите би било много трудно да приемат алтернативно решение на партиите, желаещи да се представят като алтернатива на проваления модел на управление. Съвсем логично е, например, че все повече общински и областни организации на БСП приемат декларации в подкрепа на обявената кандидатура на Радев-Йотова, без да чакат указание отгоре. Оттук нататък е

въпрос на елементарен политически усет

да се разбере, че протакането и ослушването от „Позитано” носи все повече щети – както за представянето на парламентарните избори, така и след тях.  

Тук трябва да се добавят още два важни елемента. Първо, у нас винаги е доминирала представата, че „истинската”, „голяма” политика се прави зад кулисите, чрез потайни договорки и сделки, с инструментите на дезинформацията и интригата. Трудно можем да отречем, че в тази сфера управляващата каста постигна перфидно съвършенство (донякъде помрачено от развихрилата се арогантна простотия на „късния” ГЕРБ). Радев показа, че иска политиката да се прави открито, честно, с ясно поемане на отговорност. При това, поведението му не е конюнктурна маневра, а естествено продължение на дейността  му досега, която е причина за общественото доверие и най-вече, възприема се като напълно автентично.

Вторият важен елемент е изборът на момента и начина, по който бе обявена кандидатурата. Заявката бе ситуирана не като самоцелна, егоистична амбиция за власт, а като част от

широко обществено желание за промяна,

асоциирано не само с предстоящите парламентарни избори, но и с периода след тях. Без да претендира, че е единственият възможен носител на промяната, Радев ясно показа на чия страна е и каква линия ще следва, вкл. чрез декларирания отказ от съглашателство с влиятелни политически и икономически кръгове. Освен това, той оповести непосредствената програма (чрез „Посланието за нова България”), зад която открито застава, независимо от профила на споделящите я политически и обществени сили (при положение, че това споделяне е честно и действено). Тази програма минимум отразява в голяма степен периметъра на достатъчно широк обществен консенсус, като в същото време набелязва редица дискусионни въпроси, чието решаване ще бъде поставено на дневен ред по-нататък.

И, накрая, може би най-важното, което, за съжаление или за щастие, се оказа неразбираемо за днешната политическа класа и нейния обслужващ персонал. Със своя ход Радев укрепи контрола си над стратегическата инициатива в предстоящия турбулентен период. Преди една година, когато обяви, че сваля доверието си от правителството, някои дежурни гости на телевизионните студиа разпалено доказваха, че президентът е изстрелял последния си патрон и „вече няма полезен ход”. Оказа се, че полезни ходове имаше, има и все повече ще има, тъй като тяхната възможност и необходимост се определят не от желанието на властващата върхушка или повтаряните „опорки”, а от логиката на живота. Именно действителността показа, че не президентът, а властимащите премахваха неуморимо последните си печеливши възможности чрез конвулсивното вкопчване във властта.

Стратегическият хоризонт, който отчита заплахите и възможностите пред българското общество, не може да бъде сведен до

завоюване на поредния властови мандат,

особено ако той се разбира като средство за безнаказан грабеж. Спечелването – с всички възможни средства – на още едни избори вече не гарантира нито закрила, нито нова порция незаконни богатства, независимо колко здраво е захваната днес държавата.

Досега този подход работеше не толкова заради грубата репресия и влаганите ресурси, колкото заради успеха на внушението, че няма и не може да има истинска алтернатива. Усилията за поддържане на това внушение продължават, но са обречени. Обявяването на кандидатурата за втори мандат очевидно имаше и такава цел – да покаже, че алтернатива има, че политика може да се прави по различен, по-добър начин. При това – с достатъчна решителност, но без претенции за изключителност. 

Facebook logo
Бъдете с нас и във