Банкеръ Daily

Позиции

Посоката е ясна, трасето - не

Александър МАРИНОВ

 

Само преди година идеята, че България се намира в системна криза и че в основата на тази криза е тежкото заболяване на партийно-политическата система (пораждащо патологична дисфункционалност на институциите) бе игнорирана или категорично отхвърляна. Днес това е широкоприета гледна точка в обществото и даже в експертните среди. Дори партиите бяха разделени на две категории - свързани със статуквото (системата) и носители на промяната (което би трябвало да означава качествена промяна на системата).

Проучванията на обществените нагласи все по-ясно показват достатъчно широко съгласие за ценностите и ориентирите на желаните промени – върховенство на правото, равнопоставеност пред закона, нормализиране на институциите, откритост, отчетност и отговорност на получилите властта от върховния суверен. Има социални прослойки, които все още оказват съпротива, но тя не е на идейна, а на клиентелистка основа. Както знаем,

клиентелата не гори от желание да гине геройски

на барикадите, тя просто си сменя патрона. Това означава, че у нас има достатъчно силни фактори, които на драго сърце ще жертват досегашния принципал (Бойко Борисов и ГЕРБ) и ще се „преметнат” към друг, но биха искали моделът на упражняване на публичната власт да се запази.

По-умната част от тази клиентела и потенциалните нови „господари на системата” може би ще бъдат готови да въведат известни козметични промени, за да не дразнят обществото с характерната за досегашните властници безумна смесица от алчност и простотия. Но нищо повече – при този сценарий системата в същността си ще остане непокътната. Симптоми за проникване под кожата на очертаващите се нови субекти на властта вече се наблюдават.

Плановете за подмяна на промяната обаче се натъкват на мощни тенденции, които се диктуват - за щастие – не от предпочитанията на българските политически и икономически елити, а от базисни икономически, социални и международни фактори. Състоянието на страната, предизвикано от задълбочаването на кризата на досегашния модел, се превърна едновременно в заплаха за съществуването на българската нация и за балансирането на геополитическите интереси в европейски и дори глобален план. Тоест по-нататъшният разпад на малка и бедна България може да предизвика верига от нежелателни последици за големи и богати държани и съюзи. Така че

натискът за същностни промени ще продължи,

а активността на нашето общество – поне за известен период от време – ще допринася за реализиране на обективните предпоставки за реформи в държавата и нейните институции.

Най-общо казано, посоката на обществените процеси у нас в средносрочен план е начертана. Импулсът е достатъчно силен и видим и няма как да не се отрази на резултатите от предстоящите парламентарни избори. Въпреки трагикомичните опити на бившите управляващи да убедят обществото, че ще се върнат на „бял кон”, измененията в обществено-политическата среда ще бъдат драматични. Разместването на пластовете, започнало с бурните събития от миналото лято и официализирано с резултатите от изборите на 4 април т.г., ще продължи и ще се задълбочи.

Дори доста предпазливите представители на демоскопската гилдия (за които първата позиция на ГЕРБ е нещо като религиозна догма) вече започнаха да се презастраховат, аргументирайки се именно с тенденциите в обществените нагласи. Последните изнесени данни показват пълно изравняване на първите две партии, но почти всички намекват, че тенденциите са в полза на "Има такъв народ". Очаквам в нощта на изборите обяснения от типа, че всичко е станало много бързо и невидимо.

Всъщност няма особено значение колко точно гласове и проценти ще получи ГЕРБ (въпреки че най-вероятно и едните, и другите ще спаднат съществено). Водите на реката няма да тръгнат срещу течението. Този вариант на модела е банкрутирал, а заедно с него и конкретните му субекти. Но ако посоката на движение е ясна и е практически невъзможно – поне в близко бъдеще – то да бъде спряно, това съвсем не означава, че конкретното трасе на промените е безпроблемно.

Неопределеността се обуславя от две групи фактори. Първата група включва ситуационните параметри на съотношението на силите, което ще се оформи след изборите, както и действията, които ще предприемат водещите субекти. Към момента става все по-вероятно т.нар. партии на промяната да получат мнозинство от 121 мандата или плътно да се доближат до него. Това обаче не сваля въпроса за степента на тяхната

готовност да формират работещо правителство

(най-вече вътрешно балансирано) и да го обезпечат с най-необходимите за промяната политики и законодателни решения.

За всеки здравомислещ човек е ясно, че избраният на 11 юли парламент трябва да работи поне няколко месеца, за да приеме най- неотложните законови промени (актуализация на бюджета, стъпки за реформи на съдебната власт и т.н.), но за целта е нужно да бъде излъчено правителство. Веднъж избрано, това правителство се превръща в ключов и (както показва практиката) достатъчно самостоятелен институционален субект. Тук личностите са не по-малко важни от политическата рамка и парламентарната подкрепа (и контрол).

Много е възможно евентуалното парламентарно мнозинство да реши да запази част от състава на служебното правителство. Причината не е само в достатъчно високото одобрение за работата му и персоналния висок рейтинг на част от министрите. Този ход дава възможност – ако работите не потръгнат и особено ако настъпи задълбочаване на социално-икономическите трудности в резултат на нова вълна на пандемията – за прехвърляне на политическата отговорност в чужд институционален двор. Ако се мисли рационално, нови управляващи нямат интерес да влошат точно сега отношенията си с президента, но предизвикателствата на текущото упражняване на изпълнителната власт (особено при неясна степен на подготвеност)

нерядко раждат причудливи политически ходове.

Вероятността Румен Радев доста бързо да премине пътя от „Осанна!” до „Разпни го!” не бива да се подценява. Друг е въпросът дали това би могло да окаже влияние върху резултатите от президентските избори, но в случая с президента не това е най-важното. Той получи и запази широка обществена подкрепа точно защото амбициите му не се изчерпват с двата мандата, а показа, че разбира мисията си – да промени България.

Втората група фактори са средносрочни и обхващат поредица от важни решения за ключови политики и дори за стратегически приоритети, които са едновременно трудни и крайно важни за бъдещето на нацията. Трудността се определя не само от изискването за политическа отговорност и колективно мъжество, но и от недостатъчната степен на експертна подготвеност на решенията. При всяко положение съдбоносно ще бъде наличието (или липсата) на достатъчно мощен политически субект, който да води и организира промените по нов път и с помощта на нов модел на управление.

Такъв за момента няма, или по-точно – има заявки, но твърде оскъдни са доказателствата за способността и желанието да бъде изпълнена тази роля. Все пак, нека не забравяме, че сме само в началото на продължителен, драматичен и трудно предвидим процес на промяна. 

Facebook logo
Бъдете с нас и във