Банкеръ Daily

Позиции

Непоносимостта към кадърния

S 250 9087e980 b4df 40c4 b1b7 4e36f7b7f681

Димо Райков

В любимата ни и родна България има теми табу, за които негласно има споразумение или нещо като омерта да не се говори и пише, дори и от най-критичните умове на нацията. И така е от векове.

За друго - може, но за това - не! Не, в никакъв случай. И който престъпи омертата, бива отстрелван и замразяван във фризера.

С обезоръжаващ мотив - да не се излагаме пред света.

А ние всъщност, криейки и възпроизвеждащи подобни кусури в националния си манталитет, не само ги съхраняваме, но и възпроизвеждаме от поколение на поколение. И по този начин винаги се... излагаме.

За какво става в случая дума?

За страстта на българина да уязвява другия, особено по-умния, по-успелия, опиталия да се отдели от блатното спокойствие на посредствеността.

Свежото нахлуване на Надеждата, олицетворявана от млади люде, завършили най-престижните университети в света, върнали се и по ирония на съдбата поели на крехките си и неопитни плещи управлението на една разбита и завладяна от махмурлука на корупцията и магията на простотията подобие на държава, показа в най-голяма дълбочина този недостатък, който е затривал, затрива и който както личи, ще затрива българския род и занапред.

Непоносимостта към кадърния!

Особено ако е твой познат, съученик, приятел, роднина. Ако се е родил българин.

Той винаги ще бъде ... обект на подигравки и завист. И то злобни подмятания, с привкус на булевардност.

Тук никой не прощава опита да полетиш, дори и за миг. Никакво отделяне от блатото.

Ще гнием, но всички заедно!

Тук вече масовостта на отрицанието е в кърпа вързана.

Опитайте се да кажете нещо за един и същ човек, първо нещо положително за него, после го оплюйте. И ще видите какво ще настане. При едното положение ще се направят на ни чули, ни видели. При второто ще избухне взрив. Солидарен, мръсен, разрушителен, групов взрив - а бе, мани го тоя...

Настървението на омразата, дори и към непознат, потриса.

Да мразиш, защото просто искаш да мразиш. За да се успокоиш. За да оправдаеш жалкия си и мижав животец.

Ето, вижте тази снимка на Кирил Петков.

Българската непоносимост утрепа това дете на Надеждата. Още не бе станал премиер и едни изпечени политически мародери-тарикати обявиха - започваме тотален и безмилостен поход срещу теб. Сега ще видиш кон боб яде ли.

И стана, каквато стана.

Шест месеца непрестанен вой, бетер на линейка на "Бърза помощ".

Вой на Злобата и Посредствеността.

Тези, които родиха една поцинкована кофа, както и крилатата фраза: "Аз съм прост и вие сте прости, значи няма начин да не се разберем...", както и въпиющата некадърност в управлението на държавата за десетилетия наред, не оставиха и една година за Надеждата.

Само шест месеца! И канонада всеки ден, всеки час. Всички - журналисти, администрация, аралани, социолози, политолози, "ози', "ози"...

Убиха Надеждата с един саблен удар.

Убийство, планирано, хладнокръвно, нечовешко, пред сведените очи на цяла уж интелигенция и на цял заспал във вечния си страх народ.

Тук вече няма по-майстори от нас, българите, нали?

Да гледаме как убиват другия.

Хайде бе, Харвард, марш обратно!

Ще мътиш блатото, кой си ти, на к' ъв се правиш, знам те аз теб, и ти идваш да крадеш, иначе защо ще оставяш Харвард?

Е, сега вече България ще спи спокойна.

Блатото пак застина.

Каква красива идилия, нали?

От много години живея в чужбина и за мен експериментът, така наричам битието на Харвард в бг-политиката, бе с предопределен изход.

Затова още в началото посъветвах Надеждата да не нагазва в това вечно блато.

Не не послушаха.

И сега...

Всъщност за мен това бе любопитно. И поучително. Защото макар и да знаех резултата, бе интересно още веднъж човек да види сблъсъка на два свята, на цивилизования и на останалия до зачатъка си.

Безмилостна схватка, след която винаги по-умният губи. Природен закон от време оно в България.

Всъщност какво може да се случи в едно прогнило откъм всичко общество?

Ето, онзи ден слушам как една уж професорка, то професорите в България са на килограм, говори, че Борисов може да подаде ръка на... Надеждата... Тази професорка бе от онова ято-шпицкоманда с настървени и изкривени лица, което уби Надеждата, всяка сутрин в продължение на година тази, сънена и недопила кафето си, громеше промяната. А сега...

Е, как в такъв безпринципен свят може да вирее Надеждата?

Крехката, наивната, толерантната...

Няма Надежда в общество, оперирано от чувството за срам.

Няма надежда и в общество, в което еталон за уж някаква вярност не е верността към народа на избраните от него депутати, не тяхната съвест, а верността им към партията и нейния гуру. Щом си избран от гуруто, значи ти трябва сляпо, без да мислиш и чувстваш, да му се подчиняваш безпрекословно, ти всъщност, вече избран за НАРОДЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ, се превръщаш в придатък, в партийна бурмичка, в гласуваща гайка някаква, без собствена позиция!

Няма бъдеще народ, чиито уж избраници не гледат и слушат сърцето и народа си, а гледат като хипнотизирани червения или синия молив, който гуруто вдига преди да натиснат копчето за гласуване! Ами то тогава защо са тези милиони хвърлени народни пари за огромни заплати и привилегии, вземете роботи, вкарайте им програмата и готово!

Безмозъчие.

След тези шест месеца ние разбрахме колко е счупена държавата!

Където и само да побутнеш и започва да мирише.

Навсякъде.

Ето защо тук Харвард не вирее.

И бива прогонван с камъни. Ако не се "вразуми" и не си тръгне, идва страшното, бива окачван на бесилото. Сред всеобщата радост на посредствеността.

Моля се поне това, последното, да не стане. Та все пак сме 21 век. Все пак вече 15 години сме в Европейския съюз. Но...

У нас винаги стигаме до... Черни връх...

Да, до Черни връх. И с Джипът. Там, където властва единствено посредствеността.

Сакралното българско място, където винаги е поредното счупване на държавата.

И връщането му отново и отново към мрака.

 

__________

* Текстът е публикуван във Фейсбук профила на автора.

Facebook logo
Бъдете с нас и във