Банкеръ Daily

Позиции

Медът и жилото на коалициите

Александър МАРИНОВ

 

В политиката, както и във всяка друга човешка дейност, правилната употреба на думите има голямо значение, въпреки че мнозина го подценяват. Още Конфуций в прочутия си трактат пише за опасността от „объркване на понятията”, като предупреждава, че тя води до сериозни последици за практиката на държавното управление. Небрежното или користно използване на думите води до тяхното изпразване изхабяване, оттук – до негативно изменение в отношението на хората към обозначаваните с тях явления.

През последните десетилетия сме свидетели на

опорочаването на не една или две думи,

чието съдържание само по себе си не би трябвало да предизвиква отрицателни възприятия. Какво лошо, например, ни казва понятието „коалиция”, чиято етимология идва от сдружаване, обединяване на усилията, движение в обща посока? Нали за всеки нормален човек е ясно, че напредъкът на нацията ни в голяма степен зависи от нашите съвместни усилия, от кооперативността при решаване на проблемите (девизът на фасадата на Народното събрание не е някаква приумица)?

Думата обаче е изпразнена от съдържание и дори е акумулирала противоположна ценностна натовареност, защото с нея дълго време са обозначавани явления и постъпки, обслужващи не общото благо, а егоистични интереси. Затова и политиците инстинктивно бягат от нея, опитвайки се да не „дразнят” обществото.

Когато обаче някой декларира „Няма да правим коалиция”, това няма как да отмени някои прости и същевременно неоспорими факти. Коалирането в политиката не е въпрос на прищявка или вкус, а на необходимост, продиктувана от конституционната и управленската логика. Трудностите да се справиш сам съвсем не се изчерпват с избирането на правителство, те започват от тази точка. Не говорим само за необходимостта от пълноценна парламентарна (законодателна) подкрепа на политическата линия или от адекватен контрол и критика. Партиите и техните парламентарни групи – поне тези, които смятат, че имат общи приоритети – трябва да обяснят на своите привърженици защо обединяват усилията си и на тази основа да осигурят обществено разбиране, доверие и подкрепа. А именно с доверието българската политика има големи проблеми през последните години.

Не без основания коалиционните управления се превърнаха в

символ на излъганото доверие

на върховния суверен, най-вече защото се възприемат като комплот за бягство от отговорност и сделка за осребряване на властта. Това бе най-ясно изразено при последните два кабинета на Борисов -  всяка от участващите в управлението партии се оправдаваше с партньорите защо не изпълнява предизборните си обещания и в същото време извличаше всички възможни облаги. В това отношение самостоятелното управление е „по-неудобно”, при него няма с кого да се оправдаваш и като цяло звучи някак по-честно. Затова победителите на последните избори така упорито твърдят, че няма да правят коалиции, а ще управляват самостоятелно. Но това е неизпълнима задача, не просто защото имат 65 (а не 130) депутата, а поради обстоятелството, че предстоят трудни решения и продължителни усилия за промяна, които задължително изискват широка и издръжлива обществена подкрепа.

Реалните пороци на българската коалиционна политика не са били неизбежни, те са породени от съзнателното изопачаване на добре известни практики и инструменти, които на много места по света са гарантирали достатъчно ефективни коалиционни управления. Просто е нужно те да бъдат прилагани, вместо да се опитваме да изобретим квадратно колело. Дори ако не става дума за коалиция в точния смисъл на термина (такъв резултат не винаги е постижим), има достатъчно други форми и степени на

съвместни усилия в управлението,

които могат да дадат приемливи, макар и не максимални резултати. Афоризмът, че перфектното е враг на доброто в случая не е удобно оправдание, а израз на политически реализъм, който ни е крайно нужен в настоящия момент.

Важно е пред скоби да се извади категоричната привързаност на преговарящите страни че – за разлика от кабинета „Борисов 3” – партньорството е нужно не просто за да бъдат на власт, а защото трябва съвместно да решат (или поне да започнат решаването на) няколко наболели проблеми. Коалирането (или възприемането на друга форма на сътрудничество) се прави за постигане на определени желани резултати, всичко останало (например, разпределението на позициите и сферите на политиките) е само средство за реализиране на целта.

И тъй като политиката е изкуство на възможното, нужно е последователно да се разгледат и проверят няколко опции, следвайки низходяща логика на приемливост. Така в един момент може – не дай, Боже – да се достигне до черта, отвъд която сътрудничеството е безпредметно и е неизбежно да се иде на нови избори. Но това е крайна и нежелателна хипотеза, която не е уместно да бъде размахвана като плашило или (още по-лошо) като средство за изнудване. Както знаем, насила хубост не става, вкл. в политиката и управлението на държавата.

Без съмнение, най-солидната (ефективно работеща) възможност е създаване на политическа коалиция, основана, първо, на ясна декларация за намеренията и на тази база – на подробно разработена управленска мандатна (четиригодишна) програма. При тази опция всичко се разписва подробно, но не заради взаимното недоверие на политиците, а за да е ясно на обществото кой какви отстъпки е направил от предизборните си ангажименти. В българския случай няма принципна пречка за този вариант, освен липсата на опит и детайлизирана готовност при повечето потенциални участници, плюс непреодолените изкушения

да се извличат бързи политически ползи.

Ако коалицията в точния смисъл на думата се окаже непостижима, има други, по-меки и неангажиращи варианти на конструиране на управляващо мнозинство и правителство. Например, споразумение за постигане на няколко важни цели при действащо (на практика) правителство на малцинството, ползващо се с подкрепа на тематично (но ясно дефинирано) парламентарно мнозинство. Хоризонтът на такива правителства обикновено е кратък (година, максимум две), а евентуалното продължаване на „живота” им се обвързва с постигането на заявените общи цели.

Поради липсата на обвързваща конкретика при този вариант важно значение придобиват личността на премиера и съставът на кабинета, които в допълнение изпълняват трудната роля на гаранти, че декларираните цели няма да бъдат подменени или имитирани. Това още означава, че правителството трябва да получи доверие в аванс и значителна свобода на действие, а подкрепящите го партии трябва да се въздържат от егоистично разграничаване от негови непопулярни или погрешни стъпки.

В заключение,

няма как да бъде заобиколен проблемът с доверието,

което придобива особено значение при подобни начинания, основани на споделена отговорност. Българинът по принцип няма афинитет към „орташките работи”, просто защото твърде често ортаците не са били коректни помежду си. Но в сегашния случай всяка от партиите, които заявяват, че се борят за промяна, трябва да поеме своята част от риска, съзнавайки, че не е възможно нито активите, нито пасивите да бъдат разпределени поравно или напълно справедливо.

Все едно, това рано или късно ще трябва да се случи. Ако не стане сега и се наложи да минем през нови избори, вероятно ще го направят други партии и политици.

Facebook logo
Бъдете с нас и във