Банкеръ Daily

Позиции

“Червените линии”: позиция или поза?

Александър МАРИНОВ

 

“Това са моите принципи!

Ако не ви харесват, имам и други”.

Граучо Маркс

 

Напоследък в българската политика все по-често употребяват израза “червени линии”. Това ново езиково явление е пореден продукт на вноса на модни образци, но не е резултат само на елементарно подражателство. През последните 20 години публичният ни живот се характеризира с токсично високи нива на лицемерие, безпринципност, властови пазарлъци и сделки, изразяващи се включително в най-причудливи коалиции.

Стана “нормално” явление политици и партии, довчера наричали се с най-грозни епитети, да се прегърнат в здрав съюз (в името на властта, разбира се). При това, за оправдаване на коалиционното салтомортале се носи вода през девет баира, а най-често употребяваните аргументи са “за благото на обществото”, “за осигуряване на стабилност”, “в името на сплотяването на нацията” и т.н.

Опитите да се постави смокинов лист

пред тези политически срамотии стават все по-неубедителни, на което мнозинството от гражданите реагират логично - чрез недоверие и отчуждение, прерастващи в отвращение.

Политиците ни (или поне малко по-умните сред тях) усетиха, че са прекалили с тоталната безпринципност и се метнаха в другата крайност. След взрива на обществено недоволство през лятото на миналата година всички започнаха да декларират принципи, от които не биха отстъпили при никакви обстоятелства. Това е местното значение на израза “червени линии”. Странното е, че в чуждестранната практика той се използва като метафора за граници, поставяни пред другите (най-често опоненти или  противници), но да не бъдем толкова придирчиви - не за пръв път разбираме криво “цивилизацията”.

Можем да предвидим възмутеното недоумение: какво лошо има в това да си принципен. Не е ли най-честно и почтено предварително да заявиш при какви условия би било възможно дадено партньорство, единодействие, в крайна сметка - коалиция? Нали, за да се случи подобно сближаване, е нужно първо да се очертаят различията, разграничителните линии (нека си спомним прочутото “Да се разграничим, за да се обединим”). После се търсят възможните компромиси, които трябва да бъдат ясно формулирани и солидно аргументирани. Ако е необходимо да посочим релевантен христоматиен пример от съвременната практика, веднага идват наум германските “големи коалиции” с прословутите споразумения от стотици страници, където с немска педантичност е описано кой от кои свои искания се е отказал и какво е получил в замяна. Да добавим, че това се прави не заради недоверието между политиците, а за да се разсее всяко съмнение в обществото за нечестна сделка зад гърба на върховния суверен.

Е, при това положение, кое би могло да ни притеснява в случая с нашенските “червени линии”? Проблемите са няколко и всички те са свързани с може би най-тежкия проблем на нашата политика -

опасно ниското доверие в партиите и институциите.

Получава се парадокс - дефицитът на доверие извика на живот метафората за “червените линии”, но този инструмент не само не облекчи, а усложни ситуацията.

Първият проблем произтича от хипертрофираното разбиране на “червените линии”, от превръщането им в квазирелигиозни догми, които са практически неприложими в сферата на политиката (неслучайно определяна като “изкуство на възможното”). Едно е да кажеш, че при никакви обстоятелства няма да влезеш в коалиция с ГЕРБ и ДПС, а съвсем друго (и ненужно строго) ограничение - че въобще няма да разговаряш с тези или други партии. И при най-конфронтационни състояния на политическия живот дори с яростните опоненти трябва да се поддържа минимум на комуникации, тъй като - особено в дейността на институциите - някои процеси не могат да спрат. Винаги има въпроси, които се налага да бъдат извадени пред скобите на идейно-политическите различия. Един от факторите, затрудняващи намирането на работещи политически решения, е именно разрастването на взаимната нетърпимост до нива, които правят невъзможен дори най-ограничения диалог. Вярно е, че вината за това състояние не е еднаква, но проблемът си остава и все някак и някога трябва да бъде решен. 

Вторият проблем е в това, че начертаването на “червени линии” се превърна в

алиби за бягство от отговорност,

вместо в пособие за отговорно и резултатно политическо поведение. В края на краищата, ценностните принципи са ръководство за действие, а не за бездействие. В политиката почти постоянно се налага да се действа, т.е. да се вземат и реализират решения. През последните месеци се нагледахме на епизоди, в които звучаха едни и същи реплики от типа на “Няма да правим това или онова, защото нарушава червените ни линии”. От това губи обществото, губят и “суперпринципните”, защото не са в състояние да решават проблемите и така да отговорят на обществените очаквания.

Нещо повече, глупаво е да използваш принципите си единствено като оръжие, с помощта на което да демонстрираш безпринципността на опонента и така да разчиташ да извлечеш някаква асиметрична политическа изгода. А направо идиотско е да се постъпва по този начин спрямо политически субекти, които не са противници, а естествени или поне правдоподобни партньори. Тук въобще не коментираме що за принципи са такива постулати, които предписват поведение на диктат при очевиден количествен и качествен недостиг на ресурси, позволяващи действия от позицията на силата (ако те въобще са печеливши в общества и времена като българските). Отделно внимание заслужава създалото се впечатление, че криворазбраната принципност е само претекст да се избяга от отговорност за участие в управлението. Ако това е така, влизаме в съвсем друга хипотеза.

Третият проблем представлява неизбежно следствие от горните два. Когато принципите не позволяват ефективно политическо действие в естествено сложните и противоречиви условия,

рано или късно започва тяхното заобикаляне,

нарушаване или тълкуване по правилото за “двойния аршин”. Това няма как да остане незабелязано от обществото и порочният кръг се затваря, но на все по-ниски нива на доверие и подкрепа. Например, първо да заявиш, че няма да подкрепиш правителство с мандата на БСП, след това да направиш (разумна) стъпка назад с уточнението, че това се отнася само до политическо (но не и експертно) правителство. А накрая, попаднал в капана на противоречието, да се измъкнеш, като поставиш неизпълнимо “прагматично” условие - разговори ще има, само ако се осигури неосигуримото (подкрепата на ИТН).

Може би този тип “окопаване” по всевъзможни “червени линии” се харесва на част от твърдите избиратели на партиите. Но нека припомним, че на последните избори регистрирахме най-ниската активност за последните 30 години и попадналите в парламента партии представляват по-малко от една пета от българските избиратели. Тепърва ще видим и ефекта от подобно поведение, водещо до поредно извънредно гласуване.

Написаното не поставя под съмнение необходимостта от идейни и политически принципи, към които да се придържат политическите формации. Но тези принципи трябва да позволяват - в допустими и обосновани рамки - маневри и компромиси, без които управлението на общите (публичните) дела е невъзможно.

Facebook logo
Бъдете с нас и във