Банкеръ Daily

Позиции

Буриданово политическо магаре на мост

Необходима е стратегия не само за "вход", но и за "изход" от управлението

Александър МАРИНОВ

 

Всеизвестно е, че излизането от властта (и от политиката като цяло) е по-трудно от влизането, особено в общества с неукрепнала и вътрешно противоречива политическа култура като нашето. Влизането и излизането са свързани – начинът, по който се влиза, дава силно отражение върху възприемането и осъществяването на излизането. Но това е отделна тема, която ще разискваме друг път. Сега ще се съсредоточим върху излизането от властта.

 

Ясно е, че поводът да обсъждаме тези въпроси е ирационалното запъване на ББ и ГЕРБ във властта. Употребявам този епитет не защото нямат причини да се борят да останат „до дупка”, а защото сигурните отрицателни последици от този сценарий отдавна надхвърлиха възможните положителни и клонят към партийна и лична политическа катастрофа. Ако въобще управляващите правят някакви разчети за хода на събитията, най-вероятно те са от типа „Седем пъти режа и все е късо”. Сигурно се намира и някой „експерт” да ги окуражава, че са на прав път, но каквото и възнаграждение да получава за това, най-добре е навреме да помоли за консултация д-р Гълъбова (ако тя склони да го прегледа). Така ще има някакво алиби.

Пълната неадекватност на властта

и на нейните „съветници” е още по-трудно обяснима, като имаме предвид, че трите десетилетия на българския преход дават няколко доста поучителни примери както за разумно оттегляне от властта, така и за последиците от поведението „политическо магаре на мост”. Има и интересни аналогични епизоди в редица европейски страни. Затова нека припомним някои от тези ситуации, без да ги смятаме за буквално приложими рецепти към днешната българска политическа каша.

Нека първо уточним, че да се говори за „излизане от властта” има смисъл, само ако този ход е съзнателен и поне донякъде планиран. Когато движението е принудително, то се нарича по друг начин – „сваляне”, „събаряне”, „изхвърляне”, „изритване”. Тогава процесът протича неконтролирано и носи единствено негативи за напускащия властта (за съжаление и за цялото общество). Не е изключено нещата наистина да загрубеят – това обикновено се дължи на безсмисленото вкопчване във властта, което вбесява противниците на властващите и дори иначе апатичните граждани.

От гледна точка на кандидатите за власт казаното означава, че политическите лидери и партиите е необходимо да имат стратегия не само за „вход”, но и за „изход” (отстъпление) от управлението. Или, ако нямат обмислена предварително стратегия, те трябва поне да са способни да изработят

приемлив тактически план за оттегляне,

който да осигурява по-добри резултати от държането на позициите „до последния човек” и от паническото бягство.

Да си идеш навреме и по подходящ начин от властта често дава нелоши шансове да се върнеш обратно в нея. Вярно е, че това не се отнася еднакво до партиите и до отделните политически дейци, но ако не се отприщи вътрешнопартиен канибализъм, налице са определени позитиви и за персоналните виновници.

Нека припомним класическите български примери. Вероятно най-перфектно изпипаното излизане от властта бе осъществено от БСП през 1990 година. Тогава архитект на линията и главно действащо лице бе Андрей Луканов (пряко засегнат като действащ министър-председател). След зашеметяващата победа на изборите за Велико народно събрание, осигурила на БСП абсолютно мнозинство и общ контрол над политическите процеси, дойде време за споделяне на властта (и на съответното бреме) с опозицията. Така СДС първо получи президентския пост, а след това дойде кулминацията. Независимо от изричната партийна позиция и решението на Висшия съвет и парламентарната група на партията, в началото на ноември 1990 г. (под предлог за неудържим уличен натиск и опасност за гражданския мир) Луканов подаде оставка. Така бе открит пътят за съставяне на правителството на Димитър Попов с участието на БСП, СДС и БЗНС, по същество кабинет (макар и изтраял едва осем месеца) на „голяма коалиция”.

Тогава Луканов бе намразен от партийната маса затова, че е „сдал” властта. Но дори твърдите му противници в ръководството признаха, че за БСП това е било правилно стратегическо решение, тъй като продължаването на еднопартийното управление би довело до катастрофа. През 1991-а социалистите загубиха изборите с 1%, но само три години по-късно ги спечелиха и получиха абсолютно мнозинство в 36-то Народно събрание.

Така чрез правителството на Жан Виденов БСП отново получи централната власт и дори я укрепи съществено след категорична победа на местните избори през 1995 година. Но по необясним начин забрави поуките от началото на прехода.

Ако се абстрахираме от иначе важния въпрос къде социалистите сбъркаха в прилаганите управленски политики и в кадровите решения, най-сериозната грешка бе именно

неспособността да оценят хода на събитията

и навреме да повторят успешната тактика от 1991-а. Така през януари-февруари 1997 г. БСП не излезе от властта (въпреки митовете за „мъдрото държавническо решение” от 4 февруари), а бе изритана оттам.

Но ако при БСП тези ходове бяха насочени главно към минимизиране на загубите от предсрочното прекратяване на мандата, близкото минало дава още един, наистина блестящ пример за печелившо излизане от властта след пълен мандат. Защото майсторството е не просто на инат да избуташ четирите години, а да си осигуриш спокойствие след това. Така наистина майсторски постъпи НДСВ с участието си в правителството на тройната коалиция през 2005-2009 г. – истински образец на ариергардна тактика с цел замитане на отговорността. Разбира се, пряко облагодетелствани бяха една шепа хора около Симеон Сакскобургготски, а НДСВ скоро изпадна в политическото небитие. От което следва, че излизането от властта и последващото „добруване” на един човек или няколко души е по-лесно, отколкото осъществяването на тази маневра от цяла голяма партия. Но случаят на ББ е именно такъв.

Той се тревожи за себе си, а не за ГЕРБ.

Ако управляващите днес не бяха „еднокнижници”, а поне отчасти способни да четат и разбират съвременната политическа история, а също и ако не бяха толкова лакоми в консумирането на властта, можеха без проблем да отиграят посочените по-горе тактически ходове. Ако ББ бе успял да научи дори една стотна от „уроците” на своите предшественици, би могъл да повтори през 2016-та номера на Симеон Сакскобургготски, или поне през лятото на 2020 г. маневрата на Андрей Луканов. Тогава би имал шанс за по-надеждни гаранции за личното си оцеляване, отколкото илюзорно дава конвулсивното вкопчване във властта сега.

Още повече, съдбата му предложи уникален шанс. Както нерядко се случва, страданието на народа открива възможности за благополучие на управниците. Пандемията (и най-вече привидното й затихване през лятото) бе последната прилична възможност за оттегляне, отново пропиляна. Оттук насетне правителството и управляващото мнозинство просто нямат печеливш и дори поносимо лош ход. Започва епилогът, за съжаление на ужасно висока цена за обществото.

Facebook logo
Бъдете с нас и във