Банкеръ Daily

Хроника на една среща с вируса

Благодаря Ви, милички, че не ме дадохте на смъртта


С огромно уважение към доктор Мазнейков, доктор Христовски, доктор Симеонов, сестра Ева и всички останали от великолепния екип в ковид-реанимацията на болница "Света София".                                 


Удари ме коварно, вечерта...Първо усетих хладина по гърба си, а после как лепкавите му пипала се впиват в гърлото ми. Пандемия е, очаквах тази среща и сега въпросът беше кой кого. През нощта започна да не ми достига въздух. Една голяма, хубава глътка и щях да "изплувам", но някой бе "врътнал кранчето". На сутринта дишането ми вече бе ужасно учестено, засилваше се болката в гърдите, сърцето препускаше, мускулите ми сякаш се бяха стопили...

"Бърза помощ", която я няма

Понеделник, 15 март. Около обяд викаме линейка. "Да, прието, чакайте...", се чува по телефона.

След два часа ново обаждане на 112. В гласа на диспечерката сякаш се долавя някакво съчувствие: "Разбирам ви, но днес в София е изключително натоварено.Чакайте..."

Чакаме, но състоянието ми се влошава. Постепенно потъвам в някаква бездна и едва произнасям по някоя дума на пресекулки...

Към пет часа трето обаждане за помощ. Обясняват, че нямат директна връзка с екипите от линейките, че от тези екипи зависи дали... Неочаквано се чува женски глас: "Пътуваме към вас, чакайте...".

Тъщата ми не издържа и разтреперена излиза да чака навън. След близо час се връща премръзнала. И сама.

Какво безумие само! Възможно ли е да се случва всичко това? А уж първите 20-30 минути били решаващи за спасяването на нечий живот. Не половин, не час, не два, не три... помощ няма. Абсолютно никаква.

Със сигурност хората от линейките са били съсипани този ден от работа. Направили са всичко по силите си да помогнат на всеки, до който са успели да стигнат. А останалите? Каква е тази организация, система, практика до сериозно нуждаещи се от помощ да не стига лекар? Имало много тежки случаи в София... Та какво по-предсказуемо при пандемия? Кого е изненадало това при трета вълна на заразата? Началника или някой друг чантаджия в централата на "Бърза помощ", чиновниците в здравното министерство или фигурите в измисления кризисен щаб? Не трябва ли именно от това звено на здравната ни система да започва истинската борба с вируса?

Кой каквото ще да приказва, да се оправдава, да дърдори дежурните глупости, но когато помощ не може да ти бъде оказана с часове, е много по-хуманно, по-човешко, по-коректно да ти се каже директно да се спасяваш сам, да пълзиш на колене, ако можеш, до някоя болница, да се молиш на пожарната, полицията, на съседи, на непознати...

Около осем поредното позвъняване на 112. Диспечерката не може да каже нищо конкретно. Екипите на "Бърза помощ" може би се сменят, натоварени са..."Нямате ли частен транспорт?", пита накрая. Защо ли не ни зададоха този въпрос още на обед?

Минава девет часа вечерта. Рискувайки много, от провинцията пристигат сина ми Павел и майка му, за да ме откарат в болница "Света София". Тъстът ми се е обадил предварително там с молба да ме приемат по спешност.

Някаква мъгла е паднала пред очите ми и на моменти изобщо изключвам...Озовавам се на инвалиден стол, асансьор, ярко осветен коридор и един черен надпис над вратата ковид реанимация. Като в просъница чувам някой да казва, че положението ми е крайно критично. После нечии ръце започват да ме събличат, една маска се озовава върху лицето ми и силна струя кислород нахлува в гърдите ми.

"Дишай, миличък, дишай, дишай дишай...". И отново: "Дишай, дишай, дишай, миличък..."

Гласове от отвъдното?

Може би е два, може би три часа през нощта. Пропадането в бездната май е спряло. Докъде ли съм стигнал, близо до дъното, до средата? Дишането ми леко се е поуспокоило. Възглавницата и чаршафът под мен са абсолютно мокри. През абоката на дясната ръка във вените ми се влива някаква течност, дясната е превързана с нещо над лакътя, а на показалеца е поставена "щипка". По гърдите ми са залепени датчици, сложили са ми катетър...

След малко лампите угасват и стаята потъва в полумрак. Потракват апаратите, в прозорците отсреща се отразяват жълтите и червени светлини на сигнални лампички, някаква машина пуфти в дъното, но над всичко се откроява свистенето на кислорода...

Изтощен съм, но най-неочаквано се сещам за онзи налудничав виц за Черненко.

Вечер е, лежи Константин Черненко полужив в Кремълската болница. Около него банки с лекарства, апарат за дишане, сестра в бяла престилка придремва в ъгъла... Изведнъж се чува трудно артикулиращ думите глас: "Как сте, другарю Черненко?"

Първият ръководител на КПСС (тогава) с усилие повдига клепачи и немощно пита кой е.

"Как кой е - фъфли гласът - вашият любим Леонид Илич Брежнев. Питам как сте?".

След мъчителна пауза Черненко проронва: "Зле съм, силите съвсем са ме напуснали...".

"Е - продължава гласът - това е добре, значи скоро ще ви повишат, ще дойдете тук горе при нас, но преди това имате едно партийно поръчение. Да донесете четири комплекта прибори - лъжица, вилица и нож, защото когато този мръсник Хитлер е дежурен по кухня ни кара с Ленин, Сталин и другаря Хрушчов да ядем със сърп и чук. Представяте ли си?"

Дали някой още помни кой беше този Черненко? Не, разбира се.

Напрягам слух, но освен приглушения шум от апаратурата не долавям нищо друго. Нашите близки горе почиват в мир и покой. Поемам поредната глътка кислород и затварям очи. 

Малинов шейк и блокче шоколад

Втори ден в ковид-реанимацията на "Света София". Събужда ме ярката светлина на запалените лампи. Навън е тъмно, сигурно е преди шест. Санитарката започва да мие пода, да събира празните банки, шишенца и опаковки от лекарства. Чувам я да пита всеки в отделението - или поне тези, които са в състояние да говорят - как са. "Добре, Христина", отговарят й къде по-бодро, къде по-вяло.

Когато стига до моето легло, вдига два плика: "Твои ли са?" Вдигам рамене, не зная, не помня почти нищо от вечерта. Жената вади четка и паста за зъби, кърпа за лице, фланелки... Да, моите са. След което ги подрежда в шкафчето до мен. Отгоре слага два шоколада черен Lindt - някой от моите хора ги е мушнал в последния момент. До тях телефона ми и зарядното. Тръгва си с думите "Ако ти трябва нещо, миличък, ще ми кажеш. Не се притеснявай."

Навън се развиделява, прехвърча сняг. Сестрите нещо обсъждат. Една от тях се приближава: "Как си, помниш ли ме? Аз те приемах вчера..." Не помня. А и всички са облечени еднакво - сини медицински шапчици на главите, сини маски, сини престилки, сини ръкавици... Виждам обаче очите й, бадемови, дълбоки, пълни с топлина...

Бадемовите очи са на Ева, така се обръщат към нея останалите. Тя се заема с процедурите, които ще продължат неизменно през следващите близо две седмици всяка сутрин и вечер. Термометър, отчитане на данните от апарата от лявата ми страна, три различни банки на стойката до леглото, които една след друга трябва да се влеят през абоката. Преди това, пак през него, три спринцовки с лекарства. Две инжекции в корема, таблетката Ентерол, взимане на кръв...

Аз съм първо легло, после е следващото, следващото, следващото...

Свалят цялата маска от лицето ми и започвам да вдишвам кислорода през две тръбички в носа. Малко ме убиват. Гърдите продължават да ме болят, кашлям, но вече е по-поносимо. А и без маската май мога да говоря. Опитвам се някак си да се обадя на сина ми. Съзнавам колко много са разтревожени близките ми и полагам усилия да звуча по-бодро, но не ми се получава никак добре.

Скенер. Трябва да мина през него. Една сестра и санитарката ме изправят да седна, обличат ми фланелката, подават ми панталона...Къде са обувките ми, якето? Синът ми сигурно ги е взел, а навън вали сняг, напомня някой. Нямам никакви сили, не мога да пазя равновесие, задъхвам се все повече, не спирам да кашлям. Обзема ме паника. Къде ли е този скенер, абсурдно е да стигна до него.

"Не, не, не, така няма да стане. Върнете го обратно на леглото", нарежда доктор Симеонов. След известно време усмихнато момиче в жълта престилка вкарва в стаята странен, "прегърбен" апарат. Доближава екрана му до гърдите ми, слага под гърба ми метална плоча... Чува се тихичко щракване...

След обяд сестра Ева ми подава чаша с два пръста течност на дъното: "Опитай, може да ти хареса, като шейк е". Да ми хареса ли? Ароматът на малини направо опиянява. Моля за едно парченце от черния шоколад на шкафчето и отпивам втората глътка. Каква благодат само. Вкусът се запазва до вечерта и когато заспивам ми се струва, че на възглавницата до мен се е настанила частица надежда.

Синовете на Ломброзо и децата на Майка Тереза

Ден трети. Идват нови заразени, а леглата са запълнени. Правят се размествания, натоварването расте...Наистина се води война, жестока битка и не ми го побира акъла как тези хора на фронтовата линия издържат. Сестра Ева е дежурна цяла седмица - от понеделник до понеделник. Успява да "открадне" по някой час за почивка през нощта или в ранния следобед, докато някоя колежка я замества. В реанимацията няма бутон, за да повикаш при необходимост някой от персонала. Реанимацията никога не остава без лекар, без медицинска сестра...

Наред с предписаните процедури, постоянно се следят показателите ни, коригират се апаратите при сигнал, подготвят се лекарствата, а и всички в това отделение не сме в състояние да ставаме от леглата и се нуждаем от допълнителни грижи. Визитациите са си визитации, но и доктор Христовски и доктор Симеонов често са сред болните. Включително в събота, включително в неделя. Освен това всяка вечер им се докладва по телефона състоянието на всеки от нас.

Откъде намира сили тази "синя медицинска рота"? Как не чух една дума накриво, не усетих дори леко раздразнение или недоволство, някакво неразбирателство. Откъде се взеха тази всеотдайност, доброта и изключителен професионализъм? Откъде толкова човечност, събрана на петия етаж в "Света София". Как са се намерили тези деца на Майка Тереза? Как изобщо се създават такива екипи?

Наблюдавам как истинските медици водят битката на първа линия и ме изпълва неприязън към т. нар. експерти и не знам какви си специалисти по пандемията, някои от тях с физиономии като от книгите на Ломброзо, които неспирно обикалят телевизионните студия и развиват съмнителните си теории. Често взаимно изключващи се. Чайчета, супички, течности, витамини, аспиринче, доматен сок, може и с водка... Няма ефективни лекарства за вируса, не, има...

Маските предпазват, о, не, повече вредят с влагата, създавана около носа и устата...

Колко от тези неизвестни до неотдавна на широката публика "рицари" на медицината са посетили поне веднъж реанимация със заразени? Колко от тях са видели с очите си задушаващи се до посиняване хора? Чули са хриповете им и виковете за помощ? Чайчета и доматен сок... 

Ужасно е по време на "чума" да градиш имидж, да трупаш авторитет... Представям си как някои от тези "тиловаци" се прибират вечер у дома и след обилна вечеря се изтягат на дивана като сити котараци, за да се любуват на собствените си телевизионни изяви.

А междувременно войната не спира. Болниците се пълнят с нови и нови поразени от вируса, жадни за кислород. Каква ирония само - синовете на Ломброзо и децата на Майка Тереза уж в една битката със заразата.

Месеци наред не мога да забравя един репортаж от Италия. Как при избухването на епидемията хората излизаха вечер по балконите си и ръкопляскаха. Ръкопляскаха не на съмнителни авторитети, а на тези, които, рискувайки собственото си здраве, работеха денонощно в претъпканите лечебници.

Шапка ви свалям, италианци! Как ми се иска и у нас един ден да се събуди такава чувствителност.

Ще дойде ли свещеник, вирусът е още тук

Ден четвърти. Сърби ме езикът да питам, ей така, някоя от сестрите дали случайно не е идвал патриархът, мюфтията или поне свещеникът от най-близката църква. При все че прекрасно разбирам колко несъстоятелен ще е един такъв въпрос. Та ние сме най-обикновени простосмъртни и то със здрави менискуси. Само дето не ни достига въздух. Вирусът ни е съблякъл до голо и в прекия и в преносния смисъл. Останали сме само с едната си съвест, грешни и смирени.

Санитарката Христина отново е на смяна: "Как си, миличък? Виждаш ми се по-добре". Не помня откога не съм ял и на обяд се опитва да ме нахрани. Подава ми парче хляб, лъжица супа... Наистина ли хлябът е толкова вкусен?

Правя някакви опити да седна в леглото и забелязвам върху завивката изписана с дебели черни ръкописни букви думата "ковид". Да, нормална предпазна мярка - "нашите" пликове и чаршафи не бива да се смесват с тези на останалите болни. При все това "откритието" ми действа леко потискащо.

Получил съм няколко SMS-а от Бистра. Повече от 26 години сме заедно в редакцията, прекарали сме повече време заедно, отколкото със семействата си. Радва се, че ме чува и бърза да разбере как съм..."Ами, по-добре, отколкото когато ме приеха...". Избягвам подробностите, но тя се разстройва. У дома всички са под карантина и утре ще ми донесе някои неща, които сме забравили. Липсва ми офисът. Научавам, че колегите са подготвили електронното издание на "Банкеръ". С какво нетърпение само го чаках...

Денят почти се е изплъзнал, когато се случва нещо неочаквано. Усещам странно напрежение отвътре, дишането ми се учестява, по челото ми избива пот... Апаратът отляво започва да писука. Сестра Ева е зарязала всичко друго и гледа екрана. После звъни по телефона - сигурно на доктор Симеонов у дома: "Седемдесет и седем е при Цвети, да увелича ли кислорода? Добре...". В дробовете ми нахлува повече кислород, но не помага. "Дишай, миличък, кашляй! Дишай, кашляй, дишай, дишай, дишай...", долавям тревога в гласа на сестрата. Върху лицето ми поставя още една маска и пуска допълнително кислород от една малка бутилка, която някой е донесъл от ъгъла на стаята. Инжекция, промивка на катетъра... Постепенно дишането ми се нормализира. Онова "77" става 93-94...

Питам: "Зле ли беше?". "Всичко вече е нормално", отговаря уморено жената, докато се опитва с марля да избърше потта от лицето ми.

Вирусът изглежда не бърза да се предава.

Когато бях малък всяка вечер преди лягане баба гасеше лампата, коленичеше пред запаленото кандило и тихо, почти шепнешком, се молеше. Дочувах откъслечни фрази, отделни думи: "Отче наш, който си на небесата! Да се свети твоето име, да дойде твоето царство, да бъде твоята вола, както на небето, така и на земята...".  Не зная какво казваше по-нататък, но много ми се иска Господ да ни прости греховете, да ни избави от страданията и нас и нашите близки, да ни даде сили и вяра да преодолеем това изпитание.

Животът е като стълбичка в кокошарник

Ден пети. Усмихнат младеж влиза в реанимацията и ме заварва седнал на края на леглото. "Браво, сам ли стана, това е чудесно!". После започва енергично да ми разтрива гърба. Преди да мине към следващото легло ми подава синя ръкавица, привързана като балон за къса бяла тръбичка: "Ще я надуваш внимателно, през два часа и само по веднъж, не бива да се пресилваш".

След петнайсетина минути правя първия експеримент. Ръкавицата се издува и лекичко се поклаща къде заканително, къде въпросително. Непременно ще си я запазя. Един ден може и да помахам с нея на сегашния здравен министър и немощния щаб около него.

Как при пандемията и то толкова често, се стигаше до невероятен хаос, нескопосани импровизации, грешки и недомислици? Как изобщо зейнаха толкова много пробойни в здравеопазването ни?

При предполагаемото нарастване на заболелите, включително и на тежките случаи, какво бе направено, за да се осигури истинска "Бърза помощ"?

Как е възможно и в кризата болници да отказват помощ на нуждаещи се, да връщат и да си прехвърлят болни, да умират хора и да няма сериозни последствия за никого след тези безобразия?

Не е ли отвратително падение докато в едни здравни заведения изнемогват от работа, в други да злоупотребяват с клинични пътеки, за да прилапат някой и друг лев отгоре?

Анализира ли се и обменя опитът на лекарите от първа линия, прилаганите лечения, ефектът от тях?

Дадени ли бяха ясни, категорични указания на личните лекари как да действат в различните ситуации?

Кой и как определя към кои болници да бъдат насочвани тежко засегнатите от вируса, страдащи и от други заболявания?

На кой разчитат хората в селата, в малките, отдалечени от центровете, градчета за прегледи и ваксини?

А самотниците, поставени под карантина?

Намери ли се поне един медик с достатъчно чувство на отговорност и достойнство да се изправи пред премиера и да му каже, че някои от внушаваните и налаганите от него мерките са крайно неадекватни?

И още, и още, и още...

Здравният министър промълви веднъж или два пъти, че бил готов да поеме отговорност. За какво, кога, как? В други държави се подават оставки дори за прегрешения на подчинените ти. Не съм чул да има такива намерения нашия министър, но че се е намърдал или са го намърдали в депутатската листа на досега управляващите, това да. И той и някои около него са полагали Хипократовата клетва, само че мен ме човърка колко ли пъти са се клели на Бойко Борисов?

Прибирам синята ръкавица в шкафчето.

Привечер в реанимацията тихичко се настанява музика. Цигулка, малък струнен оркестър, модернизирана класика. Стаята се изпълва с малко неестествена за нея нежност и две щипки меланхолия.

"Харесва ли ти? Имал ли си такова преживяване?", интересува се сестра Ева. Не съм имал, но ми харесва. Много при това. Вчера свърши малиновия "шейк" и като бонус към музиката днес ми подава същата малка кутийка, но оранжева, с вкус на праскова.. Разклащам я силно, взимам блокче от шоколада и отпивам. Фантастично е. Не мога да определя коя комбинация ми харесва повече, с малиновия аромат или с този на праскова.

Цигулката ми напомня за една отдавнашна есенна вечер в Прага. Седим с моя приятел Дафне - невероятен цигулар и голям женкар - край Вълтава, пием бира и той ми разказва как след тежка автомобилна катастрофа са го събирали парче по парче. Дафне е артист, не бърза, отпива глътка, прави пауза, после ме поглежда право в очите и натъртва със сериозен тон: "От мен да го знаеш, животът е като стълбичка в кокошарник - късичък и целия осран".

Дано си жив и здрав, приятелю!

Спа процедури след улиците на Делхи

Ден шести. Имам чувството, че съм в болницата не от дни, а от седмици. Животът в реанимацията тече със своето си темпо, правила и изисквания. През прозорците виждам част от последните етажи на жилищна сграда. На балконите излизат мъже да изпушат по цигара. Мяркат се жени - нещо чистят, подреждат... Делят ни някакви си десетина-петнайсет метра, а този свят сега ми се струва толкова далечен. Някой се разсънва сутрин с чашка кафе, отива на работа, среща се с приятели, общува, диша свободно без да го осъзнава, някъде в детството му е останала истинската сладост на хляба, вълшебният аромат на малините отдавна е само аромат, а прасковите са само праскови.

Събота е, но около обяд минава доктор Симеонов, после и доктор Христовски. Изпитвам неудобство и даже лека вина, че им отнемаме от почивния ден.

Днес определено е по-спокойно, по-тихо. Няма го онова постоянно движение по коридора, непрекъснатия, ненатрапчив шум, който идва от там. Някъде наблизо от колонката на сестра Ева пак се разнася музика. Армик или може би Йоханес Линстед?

Определено съм по-добре. Успявам не само да седна на леглото, но и сам да се изправя до него, подпирайки се на близкия стол. Задъхвам се, краката ми треперят, но съм доволен - напредвам. Санитарката бърза да смени влажния чаршаф и калъфката на възглавницата.

Сигурно приличам на някой от онези мърляви индийски йоги, които с преплетени крака и втренчен поглед седят тук-там по улиците на Делхи и Калкута. Сивата ми и неподстригвана от месеци коса се е сплъстила. Брадата ми извън кислородната маска стърчи на всички страни. Тръбата за кислорода е привързана към врата ми със синя връзка, а двете по-малки тръбички, които излизат от нея, са издули неестествено ноздрите на носа. Дясната  ми ръка е почти неподвижна заради абоката и прикрепените към него системи, лявата е ангажирана с друг кабел, назад ме дърпат залепените към гърдите датчици...

Поглеждам към мивката на четири-пет крачки от мен, после към сестрите. Не може ли съвсем за малко, за минута, да ме освободят? Само за две плисвания на лицето с жива вода.

Пет крачки без кислород? Не, опасно е и никой не иска да рискува.

След двайсет години работа в едно от най-тежките и напрегнати болнични отделения сестра Ева очевидно разбира всичко. Приближава с една мокра кърпа и започва да разтрива гърба и ръцете ми.От малка пластмасова бутилка пръсва вода върху главата ми. Прохладни капчици се стичат по лицето, по гърдите и образуват малка локва на пода. През прозорците навлизат слънчеви лъчи, а музиката (определено е Линстед) се опитва да придаде изтънченост на обстановката.

"О, спа процедури в реанимацията!", провиква се някой от вратата.

Подават ми суха кърпа да си подсуша косата. След това се отпускам на сухия, чист чаршаф и с големи глътки поемам от кислорода. Като прероден съм.

Уроци по човечност

Ден седми. От сутринта в душата ми се опитва да се настани тъга. Приключва дежурството на сестра Ева и на някои от другите момичета. Утре застъпва новата смяна и ще е различно. Ще ми липсват сигурността и увереността, която ми вдъхваха, умението им да ти спестяват притесненията, музиката и всички онези наглед дребни и незначителни жестове на човечност, но толкова важни за всички нас.

Думите, които най-често чувах в "Света София", бяха "миличък" и "дишай". Произнасяха се постоянно, заедно и поотделно, изпълнени със загриженост, заредени с кураж...Само че какъв миличък съм ви аз, доведен в безпомощно състояние, едва дишащ, безмълвен, неспособен сам да вдигна дори гащите си? Миличките сте Вие, всички Вие от ковид-реанимацията, които не ме дадохте на смъртта. Бяхте невероятни като лекари, като сестри и като хора.

Благодаря Ви, милички, от сърце!

Благодаря на моя тъст, Любомир Веселинов. Големият човек, без чиято решаваща помощ и без най-близките ми хора нямаше да стигна до "Света София".

Благодаря на Бистра за подкрепата и разбирането и на всички колеги, които не ме забравиха.

В болниците няма голяма разлика между делниците и почивните дни. Но при нас неделята си отива с "Четирите годишни времена" на Вивалди. В отсрещната сграда хората са се прибрали от работа. Светват лампите. В една от стаите странен полилей като огнен венец пръска светлина и придава на "пейзажа" известна загадъчност.

Минава вечерята, следват процедурите...

Преди да изгаси лампите сестра Ева се доближава до мен: "Дано, когато следващия понеделник дойда на работа, не те заваря тук". Поглеждам я и мисля, че ме разбира.

Някои продължават да са убедени, че всичко е измама, лъжа, един отвратителен заговор на тъмните сили в света. Прекарах 12 дни в реанимация за заразени с ковид в столичната болница "Света София" и още четири при по-леки условия, всичките с кислородна маска на лицето. Спестих доста неща от преживяното, а и за другите болни в "моята" стая. Струва ми се, че противното би било неетично, а и допълнителните страхове няма да помогнат на никого. 

Да, беше трудно, от сина ми по-късно разбрах, че са ме приели с 25 процента кислород в кръвта, но и никога не ме оставиха да стигна до отчаянието  Отслабнах с 16 килограма и сега се възстановявам у дома. Пия сутрин, обед и вечер лекарствата си и кръстосвам хола, докато не ме заболи гърба. При малко повече усилия още се задъхвам леко и още леко кашлям, опитвайки се да си поема въздух с пълни гърди. Понякога се будя нощем и трескаво търся къде около мен е паднала кислородната ми маска. Зная че всичко това постепенно ще избледнее. 

В съзнанието ми обаче завинаги ще останат очите на хората, които ме спасиха.

Facebook logo
Бъдете с нас и във