Банкеръ Weekly

Филип Трифонов:

Ако бяха направили Цецка Цачева генерал, сeга щеше да е президент

Като гледам здравния щаб си мисля, че и при соца беше по-добре

Г-н Трифонов, да обърнем прозата в поезия, това е задачата ни днес. Звучи като онази чалга от 90-те - „Левовете в марки“.

Обичам винаги да гледам на нещата откъм хубавата им страна.

То не е лошо левовете да са в марки, но марки вече няма.

Като казвате марки, спомням си първите 50 марки, които изкарах в Германия като работник, беше 1991 година. Обадих се по телефона на жена ми, хвалих й се за възнаграждението два часа и те свършиха.

Понастоящем ходите ли в Германия?

Мислено съм там непрекъснато. А по време на карантината един приятел актьор, който живее там, през телефона ми показваше разликите в мерките, които се взимат. Видях, че той се разхождаше в градината на театъра без маска, докато ние седяхме затворени вкъщи, видях също група от десетина човека, налягали на тревата в парка.

Сменихте много артистични поприща, как се озовахте в зоната на поезията?

Бях посветил преди десетина години едно стихотворение на жена ми. То гласеше така: „Черна котка ми пресече път, ужасих се,/ опашката й беше бяла – успокоих се.“ Оттам започнах.

Някои хора трудно могат да разберат кога сте сериозен и кога се шегувате.

Парцалев беше казал, че смехът е много сериозно нещо.

Бъстър Кийтън пък предизвикваше смях с „каменно лице“. Какво роди пандемията у вас?

Готвим проект „Карантина“ с Вичо Балабанов, Ники Гундеров и Матей Стоянов. Първата част е полемична, аз казвам стихотворение по темата, един ме критикува, друг ме хвали. Във втората част Матей пее „Конски вагон“, после каним публиката да съучаства със свои куплети. Виртуозът Марио Василев ще дойде специално от Падуа за музикален съпровод. Ето един сюжет, казва се „Готови за война“:

Във епохата на вирус/ със корона на глава,/ ние сме със шлем и маска/ и готови за война!

Вируса ще го преборим:/ Ако вкъщи се затворим,/ Под домашна карантина,/ Да не мислим за чужбина./

Кучето ако разходим,/ с никого да не говорим, / да забравим джинджифила,/ че поскъпнал и във БИЛА.

Топъл чай ако пропием,/ вируса ще доубием./ Аз пък пия и коняк/ и съм винаги във крак/ със световната тенденция/ „алкохол срещу превенция“!

Много изстрадано произведение.

Така е, слушайки щаба, се замислих дали да не си направя завещание, но нотариусите също не работеха. Контактът с хора от Германия ме поуспокои. "Радио Гласът на Америка“ също – това е ролята днес на фейсбук, поне не го заглушават, засега.

С какво променя живота ни сегашното "Радио Гласът на Америка“?

Все пак човек проглежда, има възможност за избор.

Обратно към мерената реч.

Подготвям едно представление в стил „стендъп комеди“, в стихотворна форма, донякъде автобиографично. Да ги има и епохите, защото младите нямат хабер. Ето история от детството ми: Варна, тогава гр. Сталин, през погледа на 6-годишния Филип. Случката е до гигантския паметник на др. Сталин, който сочеше накъде трябва да гледаме всички:

До чичко Сталин, кат негово дете,/ на снимката изглеждам „на седмото небе“./ Във панталонки къси, наконтен и напет/ към него съм в мащаб едно към петдесет./ Изправен аз до него, съм малък, но голям/ понеже чичко Сталин до мене не е сам./ Небето се навъси и даже загърмя,/ „каквото и да стане, до него ще стоя“,/ но мама се намеси и бързо ме прибра/ не искаше изглежда да стана вир вода/ „Тоз паметник от камък не може да настине“/ - ми каза тя – „не се страхувай сине“/ А татко ни пресрещна с чадър и велосипед/ с кебапчета на скара и с млечен сладолед.“

Наскоро бях във Виена и срещнах моя близка, невъзвращенка по онези години. Тя ме върна към друга случка, свързана с мен. Звучи така:

Братовчедка ми Зорница/ с мама бе на леля Мица,/ помни в целия квартал/ как за Сталин съм ревал./ Вместо да празнувам с „хопа-тропа“.../ аз квича като прасе кога го колят.../ та съседите дошли да се помолят/ на прасето да се „спре да вие,/ а сестра ми искала да ме убие./ „Татко-мале“, баща ми е умрял“,/ плакал съм за този канибал./ А пък чичо Жан, баща ти,/ след като съседите изпрати,/ гледаше като в небрано лозе/ и започна леля Мица да тормози./ Да я пита „от кого е туй дете/ дето лятос водим на море/ и защо не е с мустаци/ като храним го със раци“?/ Това разказа ми Зорница,/ със мама бе на леля Мица/ а на чичо Жан с баща ми/ и да лъже ме, едва ли.“

Какво разказва тази стихотворна автобиография за най-новите времена?

Не всичко съм описал. Но вече 30 години ми се иска да има закон за лустрацията, а не ми се иска да има АЕЦ“Белене“. Като гледам здравния щаб пък си мисля, че май в някои отношения бяхме по-добре преди Десети ноември. В Хипократовата клетва има едно изречение, което гласи, че лекарят трябва да напътства болните според способностите си, да ги предпазва от вредни за тях неща и т. н. А нашият щаб, според способностите си, успя да наплаши всичко живо. Статистиката отчете по-ниска смъртност за тези месеци, в сравнение с предни години, и то защото хората не пътуваха и нямаше катастрофи. Не мисля, че това бяха най-подходящите хора, а от "Радио Гласът на Америка“ (фейсбук) разбирам, че имаме много по-подходящи и способни специалисти. В град, който е само на 150 км от Ухан, ситуацията се контролира от вирусолог и там нямат нито един смъртен случай от COVID-19. Тук направиха от коремен хирург главен вирусен специалист, защото бил генерал и ставал за президент, а у нас само генерали избирали на ръководни постове. Сега сигурно ги е яд, че не произведоха своевременно Цецка Цачева генерал, та да стане президент.

Виждам, че всеки акт на щаба ви е вдъхновявал. Какво вижда поетичното око на Фипо извън карантината?

„Кой не скача е червен“ - / вика някакъв кретен./ Аз не скачам и съм син/ на баща ми Веселин./ А кретена дето вика/ хванал за рогата бика/ заприлича ми на диня/ с връзката чавдарска синя.../ Значи затова е син,/ не че татко му е Веселин./ Аз чавдарче не съм бил/ татко ми е Богомил/ кат пионерче още свързах/ от страната, че не вързах./ За което съжалявам,/ цял живот се обвинявам./ Но пък имах синя „Лада“,/ и съпругата си млада,/ Тя била е май чавдарче/ мойто весело другарче./ Но я няма тук да скача/ и ми идва да заплача./ А пък оня дето вика/ със червена връзка в джоба/ си е лика и прилика/ със „слугите на народа“.

Как се разви одисеята с вашата неосъществена творческа пенсия?

Персонални пенсии у нас се дават или на тежко болни, или на партийни членове. Чакам някой ден нормален човек да стане министър на културата.

Вашият колега Робърт де Ниро казва, че има три типа хора – едни са част от проблема, други са част от решението на проблема, останалите са част от пейзажа. Вие решително не сте от третия тип?

Изглежда, че съм част от проблема.

Разговора води Емил Янев

 

Филип Трифонов, филмов и театрален актьор.

Facebook logo
Бъдете с нас и във