Банкеръ Weekly

Общество и политика

Защо си искат социализма?

След традиционния социалистичеки събор на връх Бузлуджа мними и искрени демократи ореваха медийното пространство по повод един транспарант, на който пишеше Искаме си социализма! Разбира се, не си струва да се спори дали е възможно, или не да се върне онзи социализъм. Почти толкова безсмислено е да коментираме дали точно това ръководство на БСП (независимо от родствената близост с комунистическите ръководители от онези години) може и иска да направи нещо подобно. Въпросът е много по-важен, защото засяга преживяванията на (почти) всички българи, а не само митинговата еуфория на няколко хиляди БСП-активисти.


Казано накратко, българският демократичен преход не е завършен и няма да завърши добре, както е тръгнало, защото демокрацията (както и да разбираме това сложно понятие) още не се е доказала като по-добра обществена уредба, т.е. уредба, която дава възможност на мнозинството от


хората да живеят достойно и прилично

Колкото и да възразяват с аргументи за свободата на словото (на която аз лично много държа), за предимствата на пазарната икономика и парламентаризма, за членството на България в Европейския съюз и НАТО, всички тези аспекти на промените през последните 22 години не са довели до подобряване живота на огромната част от хората, а в някои отношения дори са го влошили. Затова все повече българи са отчуждени и отчаяни, смятат демократичната политика (по-точно, политиката в условията на това, което у нас се нарича демокрация) за мръсна работа, нямат доверие на държавата си и се стремят всячески да я надлъжат. Някой би казал - дефицит на граждански качества, но това е беда, а не вина на българите. Човек не се ражда гражданин, а става такъв благодарение най-вече на социалната среда, в която израства и действа.


Обикновено възмутените от исканията за връщане на социализма обясняват подобни скверни желания с равенството в бедността при гарантиране на някакъв социален минимум, който, естествено, не може да се сравни с потенциалното потребление в днешни условия. Но не тук е заровено кучето. Проблемът дори не е в това, че богатството от предложения да потребяваш е угнетяващо на фона на мизерните възможности да се възползваш от тях. Мнозинството от хората съвем не искат да бъдат несвободни (любимата теза за робската психика), напротив, искат да консумират свободата си, и то доста рационално. Голямото препятствие е обстоятелството, че фактически


от нас нищо не зависи

и преживяването на тази реалност. При социализма това бе част от правилата на играта, с която повечето хора по един или друг начин се бяха примирили или намираха някакви свои начини да откъсват малки парченца свобода. Но при демокрацията?! Нали това бе един от основните мотиви на промяната - да стане така, че да решава народът, гражданите, хората.


Има две възможни групи обяснения - че системата е лоша или че хората са лоши. Праведните защитници на демокрацията, които не искат да допуснат и косъм да падне от свещената й глава, по презумпция отхвърлят първото обяснение. Системата не може да е лоша, остава хората (човешкият матрал) да е калпав. Но това е невярна, а в много случаи е лицемерна позиция. Демокрацията не е набор от догми, а система от ценности и механизми, които зависят от хората и от тяхното поведение, и най-вече - от качеството и поведението на обществените елити. С тази система може да се злоупотребява заради лични желания и интереси, т.е. тя се използва като прикритие за неща, които нямат нищо общо с демокрацията.


Това е българският парадокс

Ние живеем в обществена уредба, която наричаме демокрация, но тя има твърде малко черти на действителната демокрация. Същото важи и за пазарната ни икономика, нищо че преди време Европейската комисия й сложи етикета функционираща пазарна икономика (като че ли може да съществува нефункционираща икономика). Едва напоследък се чуват гласове в Европа, че България и Румъния не са отговаряли на Копенхагенските критерии (т.е. критериите за политическа демокрация), но доскоро бяхме свидетели на същото европейско лицемерие, както и по отношение на функциониращата пазарна икономика. Всъщност, няма защо да се сърдим на европейците - те нито са длъжни, нито имат кой знае какви лостове, за да ни вкарат в пътя на правата демокрация. Това си е наша работа и наша отговорност.


И така, все повече хора, дори и такива, които не познават онази система, си искат социализма, главно защото тази демокрация не работи добре. Тъй като не може и не би трябвало да се връщаме назад, по-добре (да не кажа единствено възможно) е да направим основен ремонт на нашата демокрация. За целта преди всичко трябва да признаем, че тя не работи. В това отношение лозунгите за връщане на социализма трябва да се приемат с разбиране и дори с благодарност, че индикират сериозни проблеми, вместо да се анатемосват. Ако нещо заслужава анатема, това са опитите да се превъзнася един сбъркан модел и да се подлизурства пред неговите конструктори, които, естествено, са го направили не толкова от глупост или неопитност, а за да обслужат собствените си користни интереси.


Обаче откъде да започнем?

Тъй като може би най-важното в демокрацията е съчетанието на свободата и отговорността за нейното използване от всеки и всички, една често повтаряна жалба е за неспособността ни да избираме, хроничен дефицит, при чието преодоляване не се вижда никакъв прогрес. Тук картината не е розова, но коренът на злото не е в липсата на някаква идеална способност на отделния гражданин да избира измежду добри и лоши варианти. Лошият избор, който обикновено правим, се дължи преди всичко на предрешените възможности, измежду които избираме. Ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че много често - с оглед на предлаганите ни опции - да се направи добър избор е просто невъзможно. Единственото, което може да се случи, е да се избере по-малката злина, а това не може да бъде добър избор в точния смисъл на думата.


Номинирането на възможности, измежду които избираме - и когато говорим за личности, и когато говорим за политики,зависи предимно от партиите и от организациите, които на практика изпълняват функциите на партии. В случая проблемът е двоен - от една страна, те не искат и не могат да изпълняват качествено тази функция, а от друга - не искат да я предоставят, поне частично, на гражданите. Образно казано,


нито ядат кокъла, нито го дават на друг

Партиите и партийните елити (а и българските елити като цяло) имаха достатъчно шансове да се поправят, от които не можаха, или не поискаха да се възползват. Тези, които идват на сцената като нови, бързо започват да правят същото, което са правили старите. ГЕРБ е ярка и тъжна илюстрация на тази закономерност. Следователно, реалният изход е в това, да се отнеме на днешните елити възможността да пречат и да нанасят вреди. Тъй като педагогическите средства не дават резултат, трябва да се прибегне към принуда, т.е. към отстраняване от властови позиции. Именно в този смисъл от известно време говоря за лустрация - предложение, което среща и неразбиране, и противоречиви реакции. Защо някои не харесват този вариант, ми е напълно ясно - не искат да пуснат кокъла. Що се отнася до неразбирането, струва си да се дискутира, защото дяволът е в детайлите. Не съм противник на дискусиите, напротив.


Все пак, по един въпрос съм категоричен. Няма съмнение, че една тотална подмяна на елитите, дори с хора, които са компетентни (те извън управлението са много повече, отколкото в него), е шок за обществото и за управлението на отделните сектори. Това със сигурност носи риск, особено ако се отдели внимание само на новите лица, а не на това, което стои зад (под) тях. Но българското общество просто няма друг изход. Сегашните елити, независимо че включват немалко сами по себе си способни и дори известен брой почтени хора, са не просто тотално изчерпани, те очевидно са решени да


бранят докрай незаслужените си привилегии

От тях истинска промяна не може да се очаква. А без такава промяна, и то извършена в най-скоро време, перспективата пред нацията става много застрашителна.


Ако демокрацията в българския си вариант се утвърди като уредба, при която повечето хора живеят по-бедно, отколкото при социализма, и при това са в същата степен лишени от глас и влияние, както при социализма, няма нищо странно, че все по-често се чуват гласове Искаме си социализма. Ако така вървят нещата, нищо чудно да си поискат и нещо по-лошо от онзи социализъм, който моето поколение помни.


Александър Маринов

Facebook logo
Бъдете с нас и във