Банкеръ Weekly

Общество и политика

Задава ли се алтернатива на хоризонта?

Александър Маринов

Новата година - по китайския календар - е година на "жълтото земно куче", а кучето е животно, доста по-умерено и уверено от петела, под чийто знак бе 2017-а. Ако вярваме на резонния политически календар, започналата 2018-а не вещае драматичната динамика, белязала първата половина на предишните дванадесет месеца. Преди една година очакваното встъпване на нов (и доста по-различен от предишните) президент, назначаването на служебно правителство и провеждането на предсрочни парламентарни избори бяха все процеси с потенциал да предизвикат дълбоки изменения в българската политика и държавното управление, а оттук - и в живота на цялото общество. Впрочем и мнозинството от българите искаха такава промяна - поне ако се съди по резултатите от президентските избори.

По различни причини

промяната не се състоя

Схемата на употреба на държавната власт остана същата, смени се само изпълнителят на поддържащата роля. Вярно, появи се много по-силна или поне по-гласовита опозиция, но в резултат от това се повиши само интензитетът на словесните сблъсъци, а не качеството на управленските решения и държавническата отговорност.

Така новата година наближи и започна под знака на внушенията за стабилност на властта, обосновавани както със започващия период на българското ротационно европредседателство, така и с някакви уж засилващи се положителни социално-икономически тенденции. В същото време, ако се вгледаме по-задълбочено в аргументите на енергичната "пропаганда на успехите", ще забележим една съществена нова нотка. Поддържащите правителството анализаторски центрове и коментатори в един глас твърдят, че изведнъж България се е превърнала в значим международен фактор от общоевропейска величина, че

"в нашия глас се вслушват"

а авторитетът на премиера ни е придобил такива мащаби, че когато говори, другите европейски ръководители си водят бележки.

Цялото това интензивно и продължително помпане на националното самочувствие дава известно отражение върху масовото съзнание - въпреки очевидната абсурдност на твърденията, че през следващите шест месеца в София ще се решава бъдещето на обединена Европа. Дори в средите на властта започнаха да се проявяват знаци за еуфорична превъзбуда. Например, Симеон Дянков, бивш финансов министър и днешен съветник на министър-председателя, обяви, че логичен резултат от едно успешно българско председателство би било - ни повече, ни по-малко - незабавното ни приемане в "чакалнята" на еврозоната. Влязлата в ролята на върховен капацитет по европредседателските въпроси Лиляна Павлова го обяви за некомпетентен, но сама не се стърпя да огласи поредната българска суперамбиция и анонсира като съществена точка на нашия дневен ред преразглеждането на санкциите срещу Русия. Бързо се разбра, че става дума просто за поредния гаф, та се наложи само 48 часа по-късно Павлова да опровергава информационните агенции, цитирали собствения й отговор на въпрос на ТАСС. Защото конкретните й думи бяха: "Министър-председателят Бойко Борисов и българското правителство смятат за необходимо включването в дневния ред на предстоящите дебати на въпроса за санкциите като един от приоритетните. Този въпрос ще се обсъжда в различни формати, за да се намери най-доброто решение и да се разреши проблемът."

Истинският проблем обаче е не този (едва ли последен) гаф, а фактът, че подчиняването на целия обществен живот на страната на една зле подготвена, самохвална и лишена от убедителни собствени приоритети международна активност не е нищо повече от

временно запушване на врящия котел

от реални противоречия. Отказът дори само да се обсъждат (да не говорим ефективно да се решават) проблемите, замитането им под килима на представителните протоколни мероприятия само ще засилят налягането и взривът ще стане неизбежен. Разбира се, правителството ще дава мило и драго (в буквалния смисъл), за да потушава пожарите на недоволство - бързият хепиенд на драмата около БАН е ясен индикатор за тази тактика. Но повечето от българските болести - бедността, изключването, корупцията, ерозията на демократичните процедури и институции - са толкова сериозни, че изискват радикални решения, а не грантова козметика. Такива решения не можеха и не искаха да приемат и прилагат предишните кабинети на Борисов, действащият не е по-различен. Пренасочването на премиера към външнополитическата сцена и видимото му дистанциране от вътрешната проблематика са ясен индикатор, че ще се търси елементарен отвличащо-компенсаторен ефект. Старателно лъсканият имидж на Борисов като всеевропейски миротворец може и да топли днес неговото его, но едва ли ще му бъде много полезен след 1 юли тази година.    

Защото именно тогава,  макар и с известно закъснение, ще бъде поставен въпросът за реалните

резултати от първата година на "Борисов-3"

И отново ще бъде разлистена старателно изпратената в забвение управленска програма на правителството. Същата тази програма, която практически бе замразена в името на (предимно рекламно-пропагандната) активност по линия на европредседателството. Тогава ще стане ясно, че и този кабинет на ГЕРБ не е в състояние да постигне какъвто и да било реален напредък в състоянието на българското общество, а на жонглирането с манипулативни средни величини вярват само разпространяващите ги медийни слуги на властта. Наистина възнагражденията и другите облаги по високите етажи на властта нараснаха чувствително, но малцина биха се съгласили, че за изминалите десет години от присъединяването ни към ЕС са заживели два пъти по-добре.

Поради това най-актуалният и вероятно най-болният въпрос на започващата 2018 г. ще е

въпросът за алтернативата

но в истинския му смисъл. Защото алтернатива на днешното управление не означава нито наличието на желаещи да заемат мястото му, нито дори на политически субект, способен да отстрани днешните управляващи от властта. А претенцията на ГЕРБ и съучастниците им във властта, че "нямат алтернатива", е колкото смешна, толкова и тъжна - заради очевидния захват на държавата от войнстващата посредственост.

Актуалността на думата "алтернатива" е реална - доколкото става дума за необходимостта да се разработи и обоснове пред обществото наистина принципно различен модел на управление на страната, който да носи може би малки, но реални и осезаеми за мнозинството от българите доказателства за подобряване на съществуването им. Засега - независимо от претенциите - такава алтернатива не ни е представена, а липсата й ще придобива все по-драматични измерения и последици с всеки изминаващ ден от 2018-а. 

Facebook logo
Бъдете с нас и във