Банкеръ Weekly

Общество и политика

Вкупом съгрешаващи и все по-ненужни

След 30 години преход думата "депутат" днес звучи обидно

Александър МАРИНОВ

Българският парламент преживява тежки времена. Това не е от днес – висшият демократичен орган на републиката отдавна се е превърнал в придатък на изпълнителната власт, който безкритично „заверява” взети другаде решения. Ако прибавим склонността на депутатите постоянно да се забъркват в скандали и ревностно да се грижат за своите (а не на избралите ги граждани) интереси, въобще не е изненадващо, че българското Народно събрание е най-ниско одобряваната и (не)уважавана институция у нас.

През последните месеци положението се влоши допълнително, защото народните избраници показаха удивителна смес от некомпетентност и малодушие при справянето с кризата, породена от коронавируса. Първо, послушно скалъпиха на коляно един нескопосан закон за извънредното положение („забравяйки”, че има действащ Закон за защита при бедствия), направиха очевидно неадекватна на задаващите се проблеми актуализация на бюджета, а после категорично отказаха да контролират хаотичните действия на правителството, задълбочаващи последиците от кризата. Дори в тази драматична ситуация народното представителство (начело с председателя на парламента) се изхитриха отново да скандализират обществото с меркантилността си („Ще си увеличим заплатите, за да даряваме”), а накрая унизително подвиха опашки при оскърбителните квалификации по адрес на първия измежду тях, вероятно защото се предполага, че са дело на истинския им „началник”. Да не говорим за

демонстративната незаинтересованост

за пасивността на компетентните органи по повод изясняването на автентичността на скандалните записи и снимки, внушаващи причастност на министър-председателя към тежки прегрешения.

Някой по-наивен страничен наблюдател би допуснал, че след всичко изброено парламентът най-после ще се захване да върши някаква работа, с която да подпомогне болезнено засегнатото от икономическата, политическата и морална криза българско общество. Но не би.

Ето с какви важни държавни дела се занимаваха народните избраници през отминалите две седмици. Приеха процедурни правила за предлагане на кандидати и представяне на кандидати  за председател и членове на Комисията за защита на личните данни (предложението е внесено още на 3 декември миналата година) и на Комисията за енергийно и водно регулиране (светкавичен резултат на директна инструкция от страна на премиера). Разбираемо е – все пак „кадрите решават всичко”. Потрудиха се над поредни изменения и допълнения на редица закони, сред които със значимост и актуалност блестят такива, като: Законът за Българския Червен кръст, Законът за защита на растенията, Законът за публичното предлагане на ценни книжа, Законът за автомобилните превози и др. Дадоха простор за законотворчески изригвания, които задълбочават, а не решават проблемите на хазарта. Допуснаха поредните седмици на имитация на парламентарен контрол – по уж важни въпроси, но далеч от злободневните и реални проблеми. Например (каквото и да означава това): „Разисквания по питане до министъра на труда и социалната политика относно фрагментирано законодателство в социалната политика”.

Опитите на опозицията

да разнищи заплетената интрига около отговорността на държавните органи за проблемите в хазарта също придобиха странно изражение с предложението за разисквания на „новата концепция за облагане на хазартните игри, декларирана от министъра на финансите Владислав Горанов през м. март 2016 г.”

Старателното „нищоправене” на народните избраници в напрегната обществена ситуация като днешната наистина буди недоумение, но поне съвсем ясно обяснява защо думата „депутат” днес звучи обидно. Не че някой ни пита, но ето няколко неща, които народните представители биха могли да свършат, ако наистина се грижеха за интересите на мнозинството от българите.

Първо, управляващите - вместо да сипят незаслужени комплименти по адрес на правителството – можеше да изискат от него в кратки срокове да представи проектозакон за икономически и социални мерки за преодоляване на последиците от кризата, породена от пандемията и неефективните действия за нейното овладяване. Вместо работа на парче, при това изцяло поставена в зависимост от субективните предпочитания и стремежа за  облагодетелстване на приближени бизнес среди, парламентът би трябвало да вземе инициатива за въвеждане на ясна и пълна отчетност за (без)резултатността от предприеманите досега мерки и съответно изразходваните публични средства.

Ако бяха малко по-интелигентни

и доста по-почтени, депутатите от мнозинството щяха да разберат, че така подкрепата им за правителството би била много по-надеждна, отколкото при безпринципната защита на очевидните му провали. В допълнение, биха могли да се опитат поне да имитират конструктивно обсъждане с опозицията и интегриране на част от предложенията й, за да създадат – ако не друго – впечатление за усилие за постигане на съгласие.

Второ, биха поискали незабавно изслушване на министъра на вътрешните работи и на ръководителите на специалните служби за пълното бездействие по повод на разпространяваните записи и снимки, за които се твърди, че са на министър-председателя и са направени в обитавани от него помещения. Дори естеството на материята да налага провеждане на това изслушване в закрит режим, след това би трябвало да се намери начин обществото да бъде запознато с представените убедителни обяснения (или с липсата на такива).

Трето, опозицията, чиято работа е да контролира управляващите и властите като цяло, би трябвало да внесе предложение за решение на Народното събрание и да инициира съответните законодателни промени по повод зачестилите

нарушения на конституционни права

и свободи на българските граждани. Например, ако няма някакви важни причини да се спотайват, народните представители от опозицията можеше да съберат подписи и да запитат Конституционния съд дали прокуратурата не нарушава основния закон (и по-точно чл. 34), когато по свое усмотрение оповестява частна кореспонденция на лица, които засега имат статуса единствено на свидетели. А също така – по силата на кои конституционни и законови положения държавното обвинение ползва правото да преценява коя информация е от обществен интерес и коя не.

С една дума, народните представители, ако наистина бяха такива, би трябвало да се ръководят от дневния ред на обществото, който включва както реално засягащите повечето българи проблеми, така и защитата на техните конституционни права и свободи. Освен това по Конституция и по закон парламентът е призван да контролира изпълнителната власт, а това задължение се отнася не само до опозицията, но и до тези, които са излъчили съответното правителство.

И ако Народното събрание упорито не желае да работи по такъв, наистина обществено значим дневен ред, няма нищо странно, че 30 години след началото на демократичния преход мнозинството от българите вече не смятат парламентарната демокрация за най-добрата форма на държавно управление.

Facebook logo
Бъдете с нас и във