Банкеръ Weekly

Общество и политика

Вашингтон и Техеран: НАМЕК ЗА ПРОМЯНА

Прекалено много време мина, през което дипломатическите усилия около спора за иранската ядрена програма водеха единствено до задънени улици. Дипломацията изглеждаше като попаднала в някакъв лабиринт, от който не само че няма изход, но няма и вход. Опитаха да го намерят в ООН, в МААЕ, в Европа, в Съединените щати, Русия и Китай. С други думи - всички големи на международната сцена се забъркаха в тази игра, в която войната на изявления от и към Техеран предизвикваха верижна реакция след верижна реакция.
Така наречените двустранни преговори между Европа и Иран или между Русия и Иран не доведоха до нищо съществено - освен че стигнаха до крайния предел на критичния диалог, но без реален резултат. Претегляха се стратегически интереси, военни баланси, икономически и какви ли не други сметки от аритметиката на международната политика, но иранският компромис продължава да изглежда като мираж в пустинята. Всички тези опити някак протичаха в един познат до скука стил: преговаряме, но не се договаряме. Двустранният диалог и многостранните преговори опираха до непреодолими граници, програмирани от липсата на реални дипломатически отношения между Вашингтон и Иран. Що се отнася до преките контакти между Съединените щати и Иран, както ви е известно, през последните 20 години те не разговарят един с друг. Логическият анализ позволява да се направи изводът, че на това трябва да се сложи край, каза първият европейски дипломат Хавиер Солана пред Европейския парламент в Страсбург.
Все пак през тези дни в света на международната политика около иранския казус се случи нещо забележително. Съединените щати направиха завой в досегашния си много твърд курс към Иран, с който между впрочем от 27 години насам не са водили преговори. Изненадващо или не, Вашингтон показа готовност да се включи в многостранните преки преговори с Техеран за ядрената му програма, естествено ако той прекрати спорните ядрени дейности, които могат да доведат до производството на атомна бомба. Най-важното условие е Иран да се спре обогатяването на уран. Това е новината от света на дипломацията, която бе поднесена от държавния секретар Кондолиза Райс. След това американският президент Джордж Буш я конкретизира по следния начин: Посланието ни към иранците е следното: вие няма да имате ядрено оръжие. Второ, трябва да прекратите по удостоверим начин всички ваши програми и тогава ние ще се присъединим на масата за преговори.
До тази позиция на американската администрация се стигна трудно. Но тя във всеки случай не е толкова изненадваща, колкото изглежда. Още от миналия месец в самите Съединени щати нараснаха призивите за диалог с Техеран. Особено след като иранският президент Махмуд Ахмадинеджад изпрати едно писмо от 18 страници, което преди всичко сред европейските анализатори бе възприето като покана за преговори. Освен това, малко преди държавният секретар Кондолиза Райс да обяви промяната, се появиха поне две авторитетни мнения. Например това на бившия съветник по националната сигурност Збигнев Бжежински, който определи ситуацията като абсурдна. Ние не преговаряме с Иран. Но ние преговаряме. И с кого? С посредниците на посредниците. Има много логика в тази констатация и най-вероятно трудно ще се намери пример от дипломатическата история, в който посредниците на посредниците да са решили проблем от такава важност и от такова значение за стратегическата стабилност.
Обади се и Хенри Кисинджър, гуруто на американската външна политика. И за него структурата на преговорите е изключително нефункционална и затова трябва да се намери компромис. Кисинджър предложи Съединените щати, Китай, Русия и европейската тройка да организират форум и да преговарят ан блок с Иран. Мнението на бившия германски външен министър Йошка Фишер също доби популярност, защото бе като огледало на европейските разсъждения по темата. В една авторска статия за в. Вашингтон пост Фишер се изрази така: Осъзнаването на възможните ужасни последици на един военен сблъсък или на сдобиването на Иран с атомна бомба трябва да накара Съединените щати да изоставят сегашната си политика, която се отличава с надежди за смяна на режима и липса на преки преговори. Не е достатъчно европейците да действат, а американците през това време да гледат как се разгръща дипломатическата инициатива, играейки само задкулисна роля в дискусиите и в края на краищата принуждавайки европейците да правят това, което искат Съединените щати. Администрацията на Буш трябва да доведе западната инициатива до хармонизирани преки преговори с Иран и ако тези преговори имат успех, Съединените щати трябва да са съгласни да дадат съответни гаранции.
Появиха се и предложения като тези на сенатора Джон Уорнър, който предложи стратегия за възпиране на Иран, като в нейния център се постави НАТО. В една авторска статия за в. Интернешънъл Хералд Трибюн Уорнър поиска разработване на стратегия за възпиране, паралелна и в подкрепа на дипломацията.
Очевидно е, че до този дипломатически обрат в поведението на американската администрация се стигна много трудно, макар че все още никак не е ясно дали в действителност става дума точно за обрат. По-скоро това е мъчително решение за една малка крачка в стил решението Кисинджър, която дава единствено време, за да се засили натискът върху режима в Техеран. Това време със сигурност няма да е кратко, но във всеки случай би следвало да ограничи възможностите на Ислямската република да парализира отношенията вътре в Съвета за сигурност на ООН. Освен това така намалява и пропагандният потенциал на Иран да следва неотклонно курса на агресивна самоизолация.
Откакто Вашингтон и Техеран скъсаха отношенията си през 1979 г., те влизаха частично в разговори заради режима на талибаните в Афганистан и заради Ирак. Както написа един наблюдател, те обаче никога не са изпускали момента и полагаха грижи да поддържат огъня на антагонизма помежду си.
Все пак стъпката на Вашингтон следва да се приветства, най-малкото защото е шанс за излизане от точката на замръзване, в която попаднаха всички. Очевидно е, че тя има за цел да се погрижи по-добре за отношенията с европейските съюзници, както и да даде положителен дипломатически сигнал към стратегическото партньорство с Русия и Китай. Освен това военната опция, която американският президент никога не е изключвал, сякаш излиза от дискусията или поне не е в нейния център.
Реакциите от Европа са еднозначно положителни, а представителите на Русия и Китай приветстваха американското предложение. Ако успеем да уредим въпроса в рамките на двустранни преговори между Техеран и Вашингтон, това със сигурност няма да натъжи никого, каза руският външен министър Сергей Лавров. Приемаме благосклонно факта, че Съединените щати искат да уредят въпроса по пътя на преговорите, бе коментарът на Пекин. Сигналите от Иран на американското предложение бяха твърде разнопосочни, с почерка на изненадващата дипломация.
В крайна сметка промяната в американската позиция е важна, защото е стъпка не толкова за намиране на изход от кризата, колкото за намиране на входа в сложния ирански лабиринт. Може би това е началото на дълги и мъчителни дипломатически преговори, които да осигурят сделката. Тя очевидно зависи най-много от това, дали Вашингтон и Техеран ще се срещнат лице в лице, макар и под формата на многостранни преговори. В този смисъл са оправдани аналогията с шестстранните преговори (six party talks), които се водят със Северна Корея, и вероятността те да получат ирански вариант, в който в структурата на преговорите поне да отсъстват посредниците на посредниците.

Facebook logo
Бъдете с нас и във