Банкеръ Weekly

Общество и политика

В какво ще се изрази излагацията

Свръхстаранията на управниците да представят българското председателство като успешно водят и до обратния ефект

Александър Марнов

Трепетното очакване завърши и България пое функциите на страна, председателстваща Съвета на Европейския съюз. Въпреки надеждите всичко продължава постарому - скандали, вот на недоверие, протести, убийства, дори сняг заваля (изненадващо, в средата на януари). Някои животрептящи въпроси обаче продължават да вълнуват по-прогресивната част от обществото и говорещите от нейно име анализатори.

Например сакралният въпрос

Ще се изложим ли пред чужденците

И ако се изложим, в какво точно ще се изразява излагацията. Доминиращите прогнози бяха оптимистични - няма начин да се изложим след ударната подготовка. Но се оказа, че няма начин да няма начин. Противно на прокобите на злорадстващи елементи, че зле залепена плочка пред НДК ще плисне кал върху скъпите обувки на еврокомисарите, първият удар дойде веднага след тържествената церемония и от другаде, така да се каже откъм гърба.

Както веднага отбелязаха някои наблюдателни анализатори (и старателно премълчаха повечето медии), българското правителство - чрез Министерството на европейското председателство - си позволи да цензурира поздравителното слово на самия председател на Европейската комисия Жан Клод Юнкер. Речите, произнесени от останалите официални лица на церемонията в Народния театър "Иван Вазов", бяха публикувани дословно в интернет сайта на министерството, но от тази на Юнкер бе изрязан цял абзац. Можем да гадаем какво точно в "арестувания" абзац е подразнило по-силно Борисов, Павлова и сие. Дали призивът към българите да са лично благодарни на тогавашния премиер на Люксембург, благоволил да сложи подписа си под договора за българското членство в ЕС през 2005 г., "защото бил в добро настроение"? Или напомнянето за усилията и жертвите в името на това членство, дадени от българите, и "най-вече от най-бедната част от българското общество"? По-вероятно - второто, защото десет години след встъпването си в съюза България не само остава най-бедната страна, а демонстрира и бързо задълбочаващи се

 

социални неравенства и регионални диспропорции

 

Второ голямо излагане е почти сигурно. Става дума за ожесточения спор около ратифицирането от парламента на прословутата Истамбулска конвенция. Независимо от това, дали конвенцията ще бъде прокарана сега, или не, скандалът е факт - в значителна степен поради непровокирания изблик на верноподаничество в изказването на премиера Борисов пред Европейския парламент. Той предопредели решението на върховния орган в една парламентарна република, и то - без да разполага със собствено партийно мнозинство в Народното събрание.

Другият злободневен въпрос, по който тепърва ще се разгарят дискусии, е дали българското европредседателство е (било) успешно, или не. Неотдавна анализирахме тази тема в "БАНКЕРЪ", затова си струва само да се напомни, че при липса на ясни и добре обосновани цели търсенето на отговор неизбежно ще се сведе до   

 

битка на интерпретациите за успех или неуспех

 

Тази битка вече се води, и то без връзка с процеса на реално осъществяваните дейности и техните резултати. Засега усилията са насочени да се покаже, че "всички обичат Реймънд", т.е. одобряват и подкрепят българската програма за председателството и набелязаните в нея приоритети. В този случай обаче свръхстаранията може да доведат до обратен ефект. Например министърът на външните работи избърза да представи като сигурна срещата на върха "ЕС - Турция", а Бойко Борисов дори определи мястото на провеждането й (Варна). Почти незабавно последва отрезвяващо напомняне от страна на Брюксел, че всяка жаба трябва да си знае гьола. Говорител на Европейската комисия заяви дословно: "Ще видим… Това е среща, която в някакъв момент може да се състои, щом условията са изпълнени и когато сме готови."

Също така отсега е видно, че

 

пресиленият ентусиазъм по темата "Шенген"

 

е доста преждевременен. Дори иначе позитивно настроената Ангела Меркел бе пределно предпазлива при посещението си в София. Освен че констатира факта ("България на практика вече пази външна граница на съюза"), германският канцлер не изрече нищо повече от уклончивото: "Не мога да кажа определена дата, но според мен постепенно ще започне да се въвежда, първо от летищата."

Да не говорим, че привържениците на интерпретацията "обречени сме да успеем" изцяло игнорират видимата липса на ентусиазъм за съдържателни дискусии по въпроса за бъдещето на кохезионната политика на Европейския съюз, а и пълното мълчание на българското правителство по този номинално важен приоритет на нашето председателство. Това пролича и на последните, изобилно отразени срещи на Борисов с европейски политици. Дискутирано бе всичко друго (Западните Балкани, отношенията ЕС - Турция, мигрантите, Шенген, влизането в чакалнята на Еврозоната и дори прословутия варненски газов хъб), само не и кохезията. Този умишлен пропуск очертава опасността от реален (а не интерпретативен) провал по един въпрос от ключово значение не само за България, а и за други малки европейски държави, което би ни лишило от възможността да изиграем някаква, ако не лидерска, то поне полезна координираща роля.

Бедата на битката на интерпретациите е най-вече в това, че вместо опит да се съпоставят аргументи за едни или други възможности и рискове, се прилага старата българска практика на "голямата баданарка", при която неудържимите хвалби към властимащите се съпроводени от също толкова енергично замитане на нерешените проблеми под килима.

Поне за следващите шест месеца. А после?

    

 


Какво знаят и какво не знаят "европейците" за България


 

Поставяме европейците в кавички не заради друго, а защото в това обобщаващо определение влизат различни категории субекти. Една категория европейци са висшите евробюрократи от Брюксел и политическите лидери на страните членки на съюза, друга - европейските медии и журналисти, трета - експертите, четвърта - средностатистическият европейски гражданин (колкото и да е условна тази абстракция).

Всяка от тези категории знае (и не знае) различни неща за нашата държава. Общото между тях е единствено че попадат във фокуса на кой знае как измъдрената цел нашето европредседателство да даде възможност на "Европа" да научат повече за България. При това се предпоставя, че новонаученото обхваща само и единствено "хубави" неща, противопоставени на доминиращите днес "едностранчиви", "изопачени" и "внушени от зложелатели" негативни представи и стереотипи за нас.

Посочената идея е само една от илюстрациите за опасните последици от управленското невежество. Европейските политици и брюкселските бюрократи прекрасно знаят какво се случва в България, съвсем друг въпрос е защо поведението им е толкова лицемерно. Това, което вероятно е ново (поне за част от тях), е обогатяването на представите за същинските измерения на некомпетентността и провинциализма на днешните български управляващи, изразени по "блестящ" начин в речта на премиера Борисов пред Европейския парламент.

Ако говорим за европейските медии, също толкова ясно е, че тяхната осведоменост за България едва ли ще прогресира в положителна посока след инициативи като осъществената специална програма за чуждестранните журналисти при откриването на председателството. Ако има нещо ново, което са разбрали, то е, че теорията и практиката на Потьомкин имат последователи и в наши дни, въпреки че уж живеем във века на интернет и социалните мрежи, когато просто няма скрито-покрито.

Що се отнася до "средния" европейски гражданин, подобно обобщение е напълно безсмислено, защото едни са интересите и познанията за България на немеца, други на гърка, трети на ирландеца. Те се определят не от медийното рекламиране на председателството, а от реалната тежест и влияние на страната ни, а и от българите, с които влизат в контакт.        

Facebook logo
Бъдете с нас и във