Банкеръ Daily

Общество и политика

Съюзниците се хванаха за гушата

Александър МАРИНОВ

 

Поехме ний ръка на брат,

у вас душа се крила ад,

привичка на разбойник стар,

погазил име, чест, олтар.

 

„Съюзници-разбойници”,

Български боен марш от времето на Междусъюзническата война, текст Любомир Бобевски

 

Откритият сблъсък между вицепремиерите Каракачанов и Дончев по повод разпространяваните слухове за отнемане на ромски деца от родителите им и последвалата масова психоза бе поредната индикация, че между „верните съратници” в коалиционното управление са зейнали дълбоки пукнатини. Процесът не е отскоро и започна с разпада на „малката коалиция” на патриотите, който принуди ГЕРБ все по-често да взема страна и да поема неприятната роля на помирител.

Новото е възникването на пряка конфронтация в отношенията между двете големи сили в управлението. Напълно логично е напреженията да продължат да се изострят и да прераснат в открит конфликт. На пръв поглед това е следствие на конкуренцията между ГЕРБ и ВМРО в знакови за двете партии общини като Пловдив и Русе. Вероятно на тези (и на други) места предизборното шоу между съюзниците ще продължи, но истинската причина е по-дълбока. „Ерата Борисов” е към края си и „воеводите” като опитни партийни играчи вече търсят повод за прекратяване на безперспективния брак по сметка и за ново политическо „сватосване”.

Към настоящия момент в общи линии и двете страни се стремят да не дават поводи да бъдат обвинени за първия изстрел в междусъюзническата война. Например, досега кампанията в Пловдив е удивително толерантна, да не кажем галантна. Славчо Атанасов практически не е отправил нито една сериозна публична критика към досегашното управление на града и разказва единствено за своите планове. ГЕРБ „говорят” предимно чрез неизброимите билбордове, окичени с поредния абсурден слоган, рекламиращ тяхната работливост. Както показва опита, „интересното” се случва в последните дни, но запазването на добрия тон почти до края е симптоматично, да не кажем подозрително.

В този контекст наистина бе странен демаршът на Томислав Дончев, чрез отправеното към ВМРО и лично към Каракачанов обвинение в подстрекаване на етническо напрежение (така или иначе лично министърът носи отговорност за действията на своята администрация и особено на звената, които са на пряко негово подчинение). В интерес на истината, Дончев никъде не спомена името на шефа на пресцентъра на МО Урумов, това направи министърът на отбраната и оттам дойде усещането, че някой гузен е хукнал да бяга. Но факт е, че по принцип крайно предпазливият и мерещ всяка своя дума вицепремиер от ГЕРБ в дадения случай зае остра публична позиция. Това едва ли е случайно.

Би могло да се твърди, че скандалът бе потушен и всичко ще бъде забравено. Прокуратурата също непривично чевръсто се опита да успокои напрежението, макар и с твърде уклончивото обяснение, че „не е получавала информация от институции и граждани за участие на служители на Пресцентъра на МО в разпространяването на въпросните твърдения”. Това звучи повече като отлагане под условие, защото информация може да дойде във всеки един момент, особено ако някой реши, че е необходимо. Така или иначе, съмнението, че някой се опита да проведе „разузнаване с бой”, остава. В случая реакцията на Дончев изглежда именно като опит за превантивна намеса с оглед очертаващите се планове на ВМРО да напуснат започналия да пропуска вода кораб на управлението.

Между другото, „воеводите” имат и други, по-сериозни поводи да негодуват от поведението на своите (все още) съюзници във властта. ГЕРБ (или поне част от неговото ръководство) направи сериозен жест към ДПС с фактическия отказ да води сериозна предизборна кампания в смесените райони. В лицето на Карадайъ движението незабавно отправи ответна оферта. Преди дни председателят на ДПС обяви в прав текст: „ГЕРБ привлече националистите във властта, без да има необходимост от това. Резултатите са налице.” Това звучи като предложение на мястото на „ненужния” коалиционен партньор да бъде привлечен някой друг, който да запълни необходимостта, или поне като (лековата) интрига за доразбиване на разклатената коалиционна управляваща конструкция. В същото време и двете страни си дават сметка, че в редица общини биха имали взаимна изгода от конфиденциално (ако не явно) сътрудничество в условията на силно фрагментаризирани общински съвети.

Информация за такива предварителни договорки идва от много места и това няма как да остане незабелязано от ВМРО и да не предизвика тяхната реакция. Така или иначе в повечето смесени райони ГЕРБ бяха единственият сериозен опонент на ДПС. Тяхното отстъпление ще доведе до видимо засилване на позициите на движението в местната власт, а оттук – и на ситуативната му тежест в националната политика. Като плашило ДПС е нужно на националистите, но не и като набиращ реална сила конкурент за власт.

Тезата (нелишена от основания), че досегашният коалиционен партньор е влязъл в подла колаборация с основния противник, изглежда достатъчно солиден повод за разтрогване на съюза и за преговори с алтернативни бъдещи партньори. В лицето на БСП и най-вече на сегашното му ръководство ВМРО би могло да намери разбиране по редица позиции с ясно изразен патриотичен нюанс – ако не в дългосрочен, поне в тактически план с цел разклащане и евентуално сваляне на правителството. Дали социалистите са готови да се противопоставят сериозно на ДПС е друг, по-сложен въпрос, особено ако се отчитат твърде тесните делови връзки на ключови фигури във върхушката на БСП с влиятелни среди в ДПС.

Това завихряне на по-плитки и по-дълбоки сметки създава нарастващи проблеми на Бойко Борисов, който от ден на ден става все по-изнервен и угрижен. Министър-председателят очевидно обмисля как партията му и най-вече той самият да се измъкнат от властта, но с минимални политически щети и максимални гаранции за последваща неприкосновеност за стореното. Ясно е, че това ще се случи много преди довършването на магистрала „Хемус”, а самият факт, че Борисов започва да подготвя очакванията за предстоящото си оттегляне, е многозначителен. Това на свой ред ще подхранва съперничеството по върховете на (все още) най-голямата партия и тук можем да търсим допълнително обяснение за нетипично агресивната публична активност на Томислав Дончев.

Основният проблем на Борисов и ГЕРБ е, че днес ситуацията е много по-различна от тази през 2005 г., когато бе сглобена тройната коалиция. През 2020 г. обществената непоносимост към зловредното срастване на пари и власт е достигнало границата на взрива, което налага посочване и показно наказание на достатъчно впечатляващ виновник - за да могат досегашните му съюзници да продължат по старому, каквито очевидно са техните намерения.

Дали това ще стане така, е друг въпрос. Както е написал Джон Стайнбек в мотото към известната си повест (цитирайки Робърт Бърнс), „И най-добре скроените мечти на мишките и на хората остават често неосъществени”.      

   

  

 

 

 

 

Facebook logo
Бъдете с нас и във