Банкеръ Daily

Общество и политика

Симбиозата с ГЕРБ маргинализира десницата

Александър МАРИНОВ

Една от странностите (да не използваме по-силна дума) на българската политика е позиционирането и последвалото овладяване на дясното пространство от ГЕРБ. За всеки средно интелигентен човек е ясно, че по нито един смислен показател дружината на Бойко Борисов не може да мине за дясна партия. Разбира се, може да се спори какво точно означава дясното (а и лявото) в съвременни условия. Доста кофи мастило се изписаха, за да ни убеждават, че подобно разграничение вече не е актуално. Да не говорим, че у нас традиционното дясно гордо се самоопределя чрез несъществени за повечето хора белези като (архаичен) антикомунизъм и русофобство. И все пак, има характеристики на дясното, които не могат да бъдат пренебрегнати, дори в такава „страна на чудесата” като България. Например, като примата на индивидуалистичната политическа философия над колективистичната, на неограничаваната частна инициатива над държавното регулиране и на пазарните критерии над социалните аргументи и корективи. На базата на тези постулати можем да говорим и за „типичен десен избирател”, т.е. за събирателен образ на гражданина, който ги подкрепя, защото смята, че те защитават неговите лични и групови интереси. Къде стои ГЕРБ по тези най-общо определени параметри?    

Идейната платформа на партията (доколкото въобще има такава и представлява действен ориентир на провежданата политика) определено не е дясна, а по-скоро е хаотичен популистки микс, разпрострял се през целия спектър на политическите идеи и модели. В реалните си управленски действия на централно и местно ниво партията следва не разпознаваема дясна линия, а изпитания метод на пробите и грешките във всички възможни посоки. Ако защитава интересите на някаква социална група, бенефициентите определено не са хипотетичните десни избиратели, а собствената й върхушка и свързаната с нея клиентела. ГЕРБ наистина постоянно доминира над „големия враг” на дясното БСП, но не защото предлага различни (десни) идеи и политики, а просто защото е по-силен на избори (вкл. заради стагнацията на социалистите). Едва на последните местни избори се видя, че за все повече десни избиратели ГЕРБ вече се приема за по-голямо зло от БСП.

Нека се опитаме да отчетем и спецификата на българската политика с нейните странни отличителни черти на дясното. От гледна точка на личния, биографичен елемент елитът на ГЕРБ не е нито „антикомунистически”, нито русофобски (често се констатира, че в ръководството на най-голямата „дясна” партия бившите членове на БКП са повече, отколкото в ръководството на БСП). Няколкото присламчили се политически номади с криволичещи десни маршрути не променят положението, тъй като очевидно става дума за материални интереси от най-елементарна проба. Същото се отнася и до „брюкселските снахи”. Ако Бойко Борисов смята, че подобни люде създават някакъв десен ореол около главата му, толкова по-зле за него.

Що се отнася до членството в ЕНП и доброжелателното отношение от страна на нейната централа към ГЕРБ и Борисов, това вече не е никакъв критерий за „дясност”. Не само и дори не толкова, защото в ЕНП членуват твърде различни субекти, а поради отблъскващата интересчийска всеядност на европейските партийни фамилии. Впрочем, след като ПЕС си избират и преизбират Сергей Станишев за председател, какво толкова укоримо има в комплиментите на евродесните към „приятеля Бойко” като „изтъкнат десен лидер”?

Но, в края на краищата, няма основание да упрекваме ГЕРБ, че се представят за десни и го правят доста успешно. Странното в цялата тази одисея на дясното е ролята на традиционната българска десница и по-точно на множеството отломки, на които тя се разпадна. С малки изключения, през целия период на възхода на ГЕРБ по-големи или по-малки части от десницата партнираха с Борисов и легитимираха него и партията му у нас и в Европа именно като десни субекти. Някои групи и отделни личности с десен етикет извличаха и продължават да извличат полза от това съглашателство, но цялостните резултати за автентичната десница са плачевни. Тя не просто бе разбита и разделена, а после и компрометирана (една част от обществото я обвинява за колаборацията с ГЕРБ, а друга – за провала на уж успешните управления на Борисов). Десницата бе обезличена и маргинализирана, а за възстановяването на позициите си може да разчита главно на упадъка и неизбежния крах на ГЕРБ. Но къде е гаранцията, че няма да се появи нов политинженерен проект, който отново да се впие в дясното?

През годините сме чували редица обяснения за необяснимото политическо кръводаряване от страна на десницата към ГЕРБ. Някои са относително правдоподобни, други – откровено лицемерни и манипулативни, трети – по детски наивни. Например, мой познат, интелигентен човек с богат житейски опит и типична дясна семейна история, не спира да ме убеждава, че „трябва да подкрепяме Бойко Борисов, защото само той може да спре комунистите и ДПС”. Днешните десни съратници на ГЕРБ – СДС, дори не си правят труда да дават някакви обяснения – там и без това всичко е ясно.

Дори да допуснем, че участието на десницата (чрез формата на Реформаторския блок) във второто управление на Борисов е било плод на някакъв добросъвестен опит за въвеждане на десен коректив в държавното ръководство, то равносметката на тези усилия е едновременно плачевна и поучителна. Плачевна – за конкретните десни протагонисти, които и до днес (индивидуално и колективно) се възстановяват от „прегръдката на Борисов”. Вероятно същата съдба скоро ще сполети действащите коалиционни партньори на ГЕРБ – патриотите (поне две от трите формации са в тежка ситуация без изгледи за оцеляване). Не по-различно бъдеще очаква СДС, независимо от временното удоволствие да седиш на коленете на властта. Вероятно те все още не си задават въпроса, защо именно сега ГЕРБ отстъпи от железния си принцип да не сключва предизборни коалиции. По-важни обаче са не страданията на прецаканите, а поуките.

Поуките от симбиозата на десните с ГЕРБ са валидни за целия политически спектър у нас и за начина, по който се подхожда към политическите съюзи и коалиции. Първата поука  е, че рано или късно идва време да се плаща за безпринципните съглашателства и то най-скъпата цена – загубата на доверието на избирателите. Противно на самоувереността на българските политици, които се смятат за по-умни и хитри от гражданите, обществото безпогрешно разпознава мръсните политически сделки. Впрочем, една от най-дразнещите черти в поведението на политиците и партиите е нежеланието и неумението да придадат поне някакво прилично алиби на гешефтите си.

Втората поука е, че компромисите с политическата идентичност и нечестността към избирателите в името на властта (независимо от намеренията за нейната употреба) водят неизбежно до двойна загуба – на позициите във властта и на доверието на хората. Когато съюзите и коалициите се правят в името на властта, винаги побеждава по-безпринципният и лишеният от скрупули. Именно затова Борисов изигра и ще продължи да изиграва всички, които тръгват да влизат във властта по неговите правила.

И последната, трета поука – всеядността и умишленото бягство от идейна и политическа идентичност, при това автентична и последователно отстоявана, са в основата на тежката криза на българските партии и на цялата ни партийно-политическа система. Докато партиите и политиците не разберат, че трябва да носят отговорност и да се отчитат пред народа за политиките, въз основа на които са получили доверие, нищо няма да се промени. Поне не и към добро.                    

 

 

Facebook logo
Бъдете с нас и във