Банкеръ Weekly

Общество и политика

Разумните граници на политическия компромис

Правителсво с мандата на ГЕРБ ше има. Останаха загатка задкулисните компромиси, които бъдещият премиер Бойко Борисов е договорил с останалите 7 партии и коалиции в парламента.

В живота и особено в политиката компромисът често се разглежда като проява на мъдрост, чрез която се постигат добри решения, или поне се избягват най-лошите им варианти. Но това, че компромисът се приема като нещо добро, съвсем не значи, че лозунгът "Компромиси без граници" няма алтернатива. Напротив, най-важното в изкуството на компромиса е да определиш разумната граница, отвъд която се компрометират и най-добрите намерения. А също да се избегне имитацията на компромис или по-точно на желанието той да се постигне. Накрая, има цяла гама от криворазбрани (недоразбрани) компромиси, които поставят страните и обществото в ситуация на комична неловкост, освен ако събитията не вземат трагичен обрат.  

След изборите и в условията на небивало шарен парламент сме свидетели на ежечасна и дори ежеминутна употреба на понятието "компромис" - толкова интензивна, че възниква опасност от бърза и необратима амортизация. Още преди началото на разговорите за съставяне на правителство мнозина, като се започне от президента Плевнелиев, повтарят като мантра призивите "да се прояви смирение", "партиите да отстъпят, да проявят разум", "за да се намери компромис". Въпросът е каква е същността на това титанично усилие, кой с кого прави компромис, заради какво и защо се приема като нещо адски трудно?

Една от причините е в подменената през последните години логика на политическия компромис по повод упражняването на властта. Неслучайно се е наложило впечатлението, че


политиците уж жертват "нещо свое"


- властта, което уж им пренадлежи изконно. На практика така се е получавало досега -  политиците са изработвали договорка помежду си, за да поделят властта. Но тази власт не е "тяхна", въпреки че им е поверена, и истинският предмет на компромиса е намирането на баланс на интересите на тези части от обществото, която им е дала доверието си и ги е изпратила да управляват държавата.

Затова най-важният индикатор за разумната граница на компромиса е същността на основните ангажименти, поети пред избирателя - тези ангажименти, които са изиграли основна роля за спечелването на определено доверие. Във всяка партийна предизборна кампания има много плява и една от причините за наличието й е именно за да изиграе ролята на буфер на различията. Но има неща, които са написани и казани и които не бива да се зачеркват - защото политиците може и да преглътнат подобно отмятане, но избирателите няма да го подкрепят. В края на краищата смисълът на компромиса е да бъдат убедени за съгласие и сътрудничество милиони граждани, а не стотина-двеста политици.

По тази причина в нормалните държави политиците не преминават определени граници на компромиса, и то не само за да не нарушат изрично поети ангажименти.  Да вземем за пример най-пресния опит - този на Белгия, където преговорите (между 14 партии, влезли в парламента) продължиха пет месеца и завършиха (засега) успешно със съставяне на петпартийно правителство. В продължение на седмици белгийските политици преговаряха само по един-единствен проблем - този за евентуалното повишаване на възрастта за пенсиониране, и накрая се отказаха от идеята да я променят, защото (обърнете внимание!) не са искали по този въпрос мандат от избирателите си.

Както и друг път съм писал, българските партии съвсем съзнателно не изработват своите политически и предизборни програми така, че да покажат убедително с какви конкретни политики ще защитават интересите на избирателите си. Не трябва да се подценява и обстоятелството, че повечето български политици все още мислят в координатната система на "играта с нулева сума" - един печели, останалите губят. По малкото въпроси, по които има яснота, или се разгаря непримиримо противоборство на частни интереси, или се появява категорично нежелание да се носи отговорност за трудни, рисковани стъпки.

Нека сега проследим как през последните дни българските политици се справиха с предизвикателствата на изкуството на политическия компромис. Уви, предложиха ни едно шоу, при това на доста непрофесионално, самодейно равнище. (Без конотация, както би казал един партиен лидер - нямам нищо против самодейците, само да не се опитват да управляват държавата.) 

Преди всичко бие на очи, че цялата постановка на консултациите  пропуска една азбучна истина - както и при други важни неща в живота


за компромиса са необходими (поне) двама


Понякога българските политици остават с убеждението, че са постигнали компромис с другата страна, без да са я изслушали и след като на практика са разговаряли със себе си. Точно това правеха в продължение на седмица преговарящите от ГЕРБ, тествайки другите формации за познания и съгласие по конспекта на предизборната си платформа. Това даде повод на едни да иронизират на тема "лексикони", а на други да изразят очакване за следваща среща, на която и те да могат да заявят своите позиции. Трети останаха в удобната зона на общите приказки за "принципни различия", които често с удивителна лекота се превръщат в нетолкова принципни сходства.

Такава поне бе картината на рекламираната "прозрачна" част от консултациите. Както се видя след конспиративната лидерска среща между ГЕРБ и Реформаторския блок във вторник, при непрозрачните консултации по-лесно се постига напредък, или поне се създава впечатление за такъв.

Като логично следствие, ако компромисът се възприема като успешен край на диалога със самия себе си, има опасност той да се превърне в


нагорещен тиган за риба, която е още в морето


След оптимистичните изявления, особено от страна на ГЕРБ, за резултатите от разговорите с Патриотичния фронт, се оказа, че е рано да се подгрява олиото. Ето само някои акценти от мнението на съпредседателя на фронта Валери Симеонов: "Не сме постигнали никакво съгласие с ГЕРБ... Разгледахме само тяхната програма... Нямахме много време за обстоен разговор и изтъкване на аргументи, знаете, че до споразумение се стига с отстъпки от двете страни... Условие, от което няма да отстъпим, е ДПС да е извън властта, а гаранции за това нямаме."

В други случаи сме свидетели на нескопосани опити да ни убедят, че преследват компромис, докато   


тече имитация на диалог


Идеален пример е странната кореспонденция между ГЕРБ и БСП, които си разменят среднощни писма за среща без предложение за дата, час, място и участници. За всички е ясно, че максимумът, който може да бъде постигнат от тези две партии, е частична подкрепа по някои конкретни въпроси в парламента. Но въпреки това тази мушичка ни се представя като потенциален коалиционен слон.

Други пък пораждат основателни подозрения за истинските си намерения, защото искат да ни убедят, че компромисът може да бъде подпис на празен лист. Някъде и някога това може би е ставало, но тук и сега, при нравите и отношенията между българските политици? Затова не мина номерът на ББЦ с предварителното съгласие за безусловна подкрепа на ГЕРБ, нито се възприема сериозно готовността на ДПС просто ей-така да даде триста дни спокойствие на бъдещото (неизвестно какво) правителство. Странно звучи и изявлението на председателя на СДС Лукарски, че ГЕРБ трябва да реши коя ще е третата партия в коалицията, стига да не е БСП. БСП не може, а АБВ може - наистина доста тънка граница на компромиса.

Независимо от всички заклинания срещу задкулисието, отново сме свидетели на


загатнати или задкулисни компромиси


Знаем добре, че у нас компромисът се свежда до това, кой и за сметка на кого какви властови позиции ще завладее или запази. При това - без завладяването или запазването на позициите да е аргументирано с приоритетността на дадена политика, нейното значение за обществото и реалните последици от нейното осъществване. Да вземем примера с консултациите между ГЕРБ и ДПС. Зад привидното окончателно разминаване между двете партии всъщност се очерта една резервна, но относително сигурна опора на бъдещото управление. ГЕРБ получи сигурност, че ако отношенията с бъдещите (все още неизвестни) "официални" партньори закуцат по една или друга тема, винаги ще могат да разчитат на "резервна гума" - публично нежеланата, но иначе твърда подкрепа на гласовете на ДПС. Срещу което обаче хората на Борисов дадоха аванси за поемане на един доста спорен и уязвим ангажимент - "да не закачат кадрите на ДПС във властта", разбира се, обвит в дежурните обещания да няма "политически чистки". Което е безспорен приоритет за ДПС, но не и за обществото.

Накрая не мина и без заиграване с


нещата, с които (уж) не бива да се прави компромис


От БСП например заявиха: "В крайна сметка сме избрани с платформа, която отговаря на интересите на избирателите ни и току-така не можем да се съгласим на коалиция." Което води до логичния извод - "току-така" не може, но някак иначе може. Как точно, ако смеем да попитаме?

Ясно е, че правителство ще има и че то ще бъде съставено с мандата на ГЕРБ. За да стане това, неизбежно ще се наложат определени компромиси. Вместо да ни разиграват театър на прозрачната диалогичност, много по-полезно е да се очертаят наистина трудните точки за постигане на съгласие и да се установи дали в обществото има достатъчно подкрепа за различните варианти на една компромисна управленска програма. Разбира се, остава големият въпрос дали партиите ще имат куража да поемат отговорност и да се заемат сериозно с реализирането на тези неща, за които ни убеждават, че са се договорили по пътя на разумния компромис?

 

Александър Маринов

Facebook logo
Бъдете с нас и във