Банкеръ Weekly

Общество и политика

РАЗДВОЕНИЯ ПО ФРЕНСКИ

Някога, преди тридесет и осем години, малко преди началото на студентските вълнения генерал Шарл дьо Гол смятал, че нищо не може да възбуди студентите освен искания, които се отнасят до студентските столове. Детинска му работа, казвал генералът, това са само няколко лоши студенти, които са се изплашили от изпитите. Само че тези студентски вълнения през 1968 г. сложиха началото на края на неговата политическа кариера и, както казват познавачите, на легендарната му способност да намира изход от всякаква ситуация. Някъде по това време генералът тъжно произнесъл изречението: Нищо не може да бъде лесно и просто в Париж.
Налага се да си припомним това съждение на Дьо Гол, което цитирахме през есента на миналата година, по време на размириците в парижките предградия. Тогава те бяха определени като френската Катрина. И сега, в края на март, политическите неща в Париж изглеждат всякак, но не прости и лесни. При това не става дума за спонтанни и неконтролируеми бунтове на имигранти от предградията, които хвърляха коктейлите Молотов.
Такива сцени на сблъсъци с полицията отново изобилстваха по телевизионните екрани. Говорителката на CNN даже ги сравни с кървавото потушаване на студентските бунтове на пекинския площад Тянънмън през 1989 година. После обаче лично кореспондентът на CNN в Париж се е извинил на една пресконференция на френския външен министър. Пред него и пред смаяните от откритостта му колеги той казал: Ние излъчихме много диференциран репортаж за демонстрацията. Съжаляваме за изявлението от студиото. Кореспондентът очевидно се е почувствал неловко, защото този път очевидно става дума за друго, което е твърде далеч от несполучливото сравнение с Тянънмън или даже със сблъсъците в парижките предградия през есента.
Медиите между впрочем много коректно определиха действията на полицията като опит всячески да държи настрана вандалите. Те са нападали не само полицията, но и тези, които са излезли на мирен протест срещу реформата в трудовото законодателство.
През февруари протестите тръгнаха от учениците и студентите, които възроптаха срещу т.нар. младежки трудов договор за първо назначение. Според този закон работодателите могат да уволняват без мотив по време на изпитателния срок през първите две години. Законът, който засяга само французите до 26 години, бе вкаран в действие след безплодни парламентарни разисквания с декрет от премиера Доминик дьо Вилпен и това запали искрата. По-късно покрай припламналата емоционалност на студентите се намести рационалността на профсъюзите и опозицията, които използваха мига, за да попаднат на гребена на вълната. Така на 28 март по улиците в Париж и в други големи градове излязоха между два и три милиона французи. Сред тях бяха и много от някогашното поколение на бейби бума, сега вече в ролята си на родители. Синдикатите нямаше как да пропуснат момента, който им подарява нови членове, особено когато той засяга десет процента от трудоспособното население. Опозицията в лицето на Социалистическата партия пък нямаше как да не намери мотива за излизане от кризата, в която е попаднала, просто защото няма опозиция, която да не се опита да превърне една социална криза в политическа криза. Според статистиката тази национална стачка, чието второ издание е програмирано за 4 април, е била една от най-масовите за Франция през последните двадесет години. От 1986 г. насам в страната е имало шест големи протестни вълни. Тази е седмата. Един авторитетен френски политик със сигурност си е спомнил горчивия опит от законопроекти, свързани с младежите. Този политик е Едуар Баладюр, който през 1994 г. заради Договора за професионално интегриране не получи гласовете на младите избиратели на тогавашните президентски избори.
Изглежда, за френската политика трудовото законодателство е също толкова непреодолимо, колкото и Европейската конституция. Преди по-малко от година референдумът за конституцията съсипа или поне за дълго забави най-важния европейски проект. Сравнението на сегашните мащабни протести с провала на референдума за Европейската конституция може и да изглежда пресилено, но си струва да се направи заради малкото време между тях. Във всеки случай то е твърде кратко за часовниковия механизъм на политиката, който трудно започва да отмерва равните тактове на политическото махало и определеното от избирателите време за мандат. Сравнението се налага, защото и в двата случая става дума за наказание за политическата класа. Още повече че в политиката е важно не само какво се случва, но и кога се случва.
Само след около година във Франция предстоят най-важните избори - президентските. Много сполучлив е анализът, според който Франция на практика е в двоен конфликт. Първо, това е конфликтът на управляващите със студентите и профсъюзите, който може да се превърне в хранителна почва за всяка опозиция. При това преди избори и точно заради една от най-тежките теми - безработицата. Второ, конфликтът очевидно изкарва наяве безкомпромисната борба между двамата засега големи претенденти за президентския пост - министър-председателя Доминик дьо Вилпен и вътрешния министър Никола Саркози. Както се казва, първият и вторият в правителството. Двамата отдавна са в надпревара за френския политически Олимп - още от момента, когато на хоризонта се появи трудният край на президентското управление на Жак Ширак. Доминик дьо Вилпен стана премиер по волята на Жак Ширак веднага след провала на референдума за Европейска конституция и замени на този пост уморения Жан-Пиер Рафарен. Никола Саркози, най-популярният мъж във Франция, също се надяваше, но не успя да спечели Ширак, просто защото не криеше амбициите си да стане президент.
Изглежда, Дьо Вилпен е в по-неизгодна позиция. Той няма поле за отстъпки и друг изход освен да покаже твърдост. Другото би означавало личен провал и необратим спад на възможностите да спечели президентските избори. Неговите основания, че този закон ще направи пазара на труда по-гъвкав и ще открие нови работни места, особено за младежите от предградията, нямат особен шанс да бъдат чути. Между впрочем, откакто той е министър-председател, безработицата е намаляла, но и този важен факт изглежда изхвърлен и не може да си намери мястото.
Дьо Вилпен има и друг проблем, свързан с имиджа му на престолонаследник, който ще наследи негативите от ерата Жак Ширак. Президентът Ширак спечели два пъти изборите с обещанието, че ще намали социалното напрежение във френското общество. Последните събития очевидно не стават доказателства за изпълнени обещания. За разлика от Дьо Вилпен, Никола Саркози заема много по-умерена позиция. Според него тази подробност в трудовото законодателство не си струва борбата с народа. Той настоява прилагането на закона да бъде временно замразено, докато се намери компромис в преговорите със социалните партньори. Тази позиция на вътрешния министър Саркози няма как да не изглежда като дистанциране от премиера Дьо Вилпен, но не е много ясно какви ползи ще му донесе. Проблемът е в това, че колкото по-отчетливо се слага тази дистанция между двамата, толкова по-очевиден е разнобоят вътре в правителството. За ситуацията двама се карат, трети печели има безкрайно много политически примери от всички географски ширини. През есента точно Никола Саркози разпали младежките имигрантски вълнения в предградията, като нарече размирниците измет. Тогава ставаше дума за проблеми на прословутия френски интеграционен модел. Сега Доминик дьо Вилпен предизвика студентите и профсъюзите и това създава впечатление за проблеми на социалния модел като цяло.
Социалното напрежение през последните седмици намери много обяснения. От това, че социалните реформи винаги идват отгоре без обществен консенсус, през отказа от най-съществената черта на свободния пазар и либералния икономически ред до негативите на глобализираната конкуренция и желанието на обществото за почивка от реформи. Каквото и да е обяснението, проблемите с провеждането на социалните реформи в една от най-важните европейски страни няма как да не се отразят върху общите възможности за реформи в Европейския съюз. Със сигурност генерал Шарл дьо Гол е бил много искрен, когато е казал, че нищо не може да бъде лесно и просто в Париж. И със сигурност това е валидно не само за Франция, но и за цяла Европа.

Facebook logo
Бъдете с нас и във