Банкеръ Weekly

Общество и политика

РАЗДЕЛЯЙ, ВЛАДЕЙ И ГРАБИ

Основните послания на помпозните (и доста скъпоструващи) тържества по повод стогодишнината от обявяването на независимостта на България бяха: ние имаме славно минало, запазили сме ценностите си (Стефан Данаилов), днес сме постигнали неща, за които Левски и Стамболов могли само да мечтаят (Георги Първанов), горди сме и единни (Сергей Станишев).
Тези, уви, кухи пропагандни фрази предизвикват реакция, най-добре изразена от известен руски поет, който през 1991 г., в навечерието на разпадането на СССР, коментира с горчива ирония един куплет от тогавашния съветски химн (Союз нерушимый/республик свободных/сплотила навеки/великая Русь). Както писа тогава Евтушенко в Литературная газета, съюзът очевидно не е нерушим, добре знаем колко са свободни републиките, националностите въобще не са сплотени, камо ли навеки, а Великата Русия има горе-долу стандарта на Горна Волта, с разликата, че е въоръжена с ядрени ракети.
Същото важи и за нас. Три (някои говорят за четири) национални катастрофи за около век едва ли са показател на чак толкова славно минало. Не е ясно кой какви ценности е запазил (ако изключим децата на номенклатурата отпреди Десети ноември, които очевидно запазиха властта на бащите и дядовците си и дори я умножиха). Твърдението на Първанов за постижения, надхвърлили мечтите на водачите на национално-освободителното движение, сигурно кара Левски, Стамболов и Захари Стоянов да се въртят в гроба. Няма и кой знае с какво да се гордеем, освен че сме най-бедните в Европейския съюз (доказано за масата българи), и ни провъзгласиха за най-големите измамници в общността (доказано за управниците ни).
Най-фрапиращата лъжа е, че сме единни
Българите не са единни и това е една от основните причини да постигаме малко, във всеки случай много по-малко, отколкото позволяват наистина скромните ни възможности. За съжаление това, че не сме единни, не само лимитира постиженията ни в абсолютни стойности. Разединението ни прави слаби и неспособни да поставим на мястото им нашите некомпетентни, лъжливи и крадливи управници, а това е фатално, защото в съвременния свят доброто управление е най-важната гаранция за просперитета на една нация.
Наред с редица обективни (в смисъл - реално съществуващи, и то не от вчера) икономически, социални и психологически фактори българското обществено разединение се определя в голяма степен от целенасоченото прилагане от управниците на старата максима Разделяй и владей. Реализиран в специфичните балкански условия, този стил на правене на политика има ефекта на неутронна бомба - на пръв поглед запазва материалните блага, но практически свежда до нула ролята на човешкия фактор.
Почти всеки български управник - от президента (който по конституция би трябвало да е символ на единството на нацията) до кмета на най-забутаната паланка - смята за гаранция за благополучното си властване да насъсква българите едни срещу други и непрекъснато да им натяква, че решаването на проблемите на едни от тях винаги е за сметка на останалите.
Примери - колкото искате. Любим инструмент е разпалването на
омраза и завист между съсловията
Когато стачкуваха учителите, правителството съзнателно настройваше останалите професионални общности. В действие влязоха най-различни аргументи - от спекулации с непосредствено възникналите всекидневни затруднения до провокиране на най-примитивна завист (Защо учителите да взимат повече от лекарите?!) Когато на протест тръгнаха лекарите, започнаха да настройват срещу тях пациентите. Само преди година премиерът твърдеше, че ако се даде на едни, всички ще поискат, а за всички няма. Оказа се, че в предизборната година се намериха пари за всички, въпреки много по-неблагоприятните вътрешни и международни условия. Целта е прозрачна - докато лекари и учители се карат кой заслужава по-високи заплати, а всички заедно анатемосват шофьорите от публичния транспорт, няма да се оформи логичният извод, че тези диспропорции са плод на обърканата, некомпетентна и често свързана със сенчести интереси секторна политика на управляващите. Така политиката ще си остане същата, а няма да се появи и здравата ръка, която да хване властта за яката, здраво да я разтърси и да я предаде за рециклиране.
Още един типичен пример. Успоредно с все по-забележимото нежелание (а и неспособност) на държавата да регулира процеса на предоставяне на публични услуги и осъществената с очевидно користни цели приватизация на някои големи естествени монополи най-ефективният инструмент за овладяване на недоволството от тази абдикация стана подстрекаването на
вражди между доставчици и потребители
на основни услуги като електроснабдяване, топлоснабдяване, водоснабдяване, комуникации. От една страна, държавата демонстрира лицемерна съпричастност към потребителите и громи на думи непрекъснатото повишаване на цените при задържане (а в редица случаи и влошаване) на качеството на услугите. От друга страна, наред с гръмките закани, съответният независим регулатор, най-вече в лицето на ДКВЕР, на практика дава зелена улица на всяко щение на монополистите и категорично отказва да ги накара да се съобразяват с определени, задължителни за страните от Европейския съюз стандарти за качество, защита на правата на потребителите и бизнес етика. Докато доставчици и потребители се обвиняват взаимно в нечестност и измами, никой няма да се сети да напомни на управляващите тази държава, че никой не ги е освободил от задължението да формулират правила, съответстващи на публичния интерес, и да следят за тяхното спазване.
В контекста на нарастващите териториални диспропорции и изострянето на редица регионални и местни проблеми от социално-икономически, демографски и екологичен характер стана златно правило управниците да насъскват помежду им жителите на различните населени места и области. Несъмнено политическият хит напоследък е
всички срещу София
Министърът на икономиката и енергетиката заявява, че не е редно държавата да инвестира в столичната топлофикация, защото не било справедливо хората от страната да плащат парното на софиянци. Решаването на инфраструктурните и комуникационните проблеми, в това число изключителното изостряне на проблема с трафика, не среща необходимото съдействие от правителството, защото София не е България, навсякъде има нужда от магистрали, мостове и тунели. Преодоляването на кризата с боклука - ако изключим раздвижването заради надвисналата опасност от европейски санкции - се третира като проблем и наказание за столичани (Да си чукат в главата кмета, който си избраха).
Разбира се, че София все още не може да случи на добро управление, за което вина имат и регистрираните, и гласуващите тук български граждани. Но също така е очевидно, че всяка столица и нейните проблеми трябва да бъдат предмет на специална грижа от страна на цялото общество и на държавното ръководство. Това е особено валидно за страни с тежки дисбаланси, каквато е България. На практика ние сме в положението на Гърция, половината от чието население живее в атинската агломерация. Като отчитаме, че в момента на територията на България реално се намират най-много 6 млн. българи, фактът, че в делнични дни в София се струпват около 3 млн. (заедно с редовно и временно приходящите), е достатъчно красноречив. Тези потоци не могат да бъдат забранени, но това не означава, че държавата е безпомощна да ги регулира. Напротив, тя има действени инструменти за тази цел, но поради редица политически и икономически аргументи (някои от които крайно късогледи, а други - користни) тя не иска да ги приложи.
Списъкът може да бъде продължен с още много примери, в които държавното управление, вместо да назове проблемите и да се ангажира с тяхното решаване (дори с цената на непопулярни мерки), си измива ръцете и бяга от своите отговорности. По този начин не само спасяването на давещите става
грижа на самите давещи се
а и цялата вина за това, че се давят, се стоварва върху тях. Така учителите са виновни за проблемите на лекарите и обратно, а не правителството, което не иска да осъществи реформа на тези сектори. Електроразпределителните дружества са причина за непосилните цени и всекидневните сривове, мачкащи потребителите, а не парламентът и правителството, допуснали приватизацията им при неясни ангажименти и нулев контрол. Хората, които не си плащат парното, са отговорни за практическия фалит на топлофикациите, а не спекулациите на Булгаргаз, който се оказа държава в държавата и брани потайностите си по-ефективно от ДАНС (ако последната въобще нещо брани освен имиджа на премиера и интересите на някои хора, които са едновременно от двете страни на барикадата).
Отстрани на някои може би изглежда, че това е много хитра и много успешна управленска тактика, която позволява вече 20 години практически едни и същи среди да управляват и грабят българското общество, макар и предрешени под различни одежди и ползващи различни подставени лица. В този контекст все пак си струва да бъдат напомнени две обстоятелства.
Първо, принципът Разделяй и владей, макар че с лекота се цитира масово, все пак е аксиома на колониалното управление. Така се господства в чужди земи и сред поробени племена, но не се управляват свободни и демократични държави. Второ, колониалната система отдавна не съществува, а генерал-губернаторите останаха само в романите. Това следва да се напомни на управляващите български политици, които са държат като нечии наместници пред собствените си граждани.

Facebook logo
Бъдете с нас и във