Банкеръ Weekly

Проф. Вили Лилков:

При соца тежката индустрия и голямата химия са били на катастрофална загуба

Скандални литерни досиета на "Държавна сигурност" разкриват как е функционирала българската икономика по времето на НРБ

В разгара на поредната сцена от оперетата „Разследване на приватизацията“, ще се потопим в друга оперета с трагични за нацията последици - икономическите механизми на реалния социализъм, за да зададем въпроса: Какво точно приватизирахме, проф. Лилков?

Степента на достоверност в изнесеното тук е максимална - всяка буква и всяка цифра излизат от доклади на "Държавна сигурност", изготвяни повече от 25 години за голяма част от българските предприятия - всякакви стопански субекти, външнотърговски централи, АПК. Изобщо - цялата икономика на държавата, заедно с редица други сфери, е била поставена под контрола на Второ главно управление на ДС (контраразузнаването - бел. ред.), с помощта на "Стопанска милиция" по места. От началото на 60-те години започва изграждането на много сериозна мрежа от компетентни агенти и информатори в предприятията. Държавата е усещала, че нещата сериозно скърцат и като собственик е искала да знае какво точно става.

Някои от тях са били по-компетентни от директорите на предприятията, както ще проличи.

Директорите са били откровени докрай и са им представяли истинската картина в предприятията. Често агенти са били главни технолози и конструктори, главни счетоводители, търговци на продукция. Тоест - сериозни хора, които са извличали цялата истина. И тя е била известна по всички етажи на веригата до ЦК на БКП.

Какъв е източникът на тези данни?

Специалният архив на литерните досиета на ДС - общо около 7500 единици. Всяко предприятие е имало такова досие и то е било много подробно. Половината са изчезнали, но и наличните дават много ясна информация.

Ще изнесем скандална информация, затова нека започнем с  т. нар. „гиганти на социалистическата индустрия“. Що за колоси са били те?

Тежкото машиностроене, каростроенето, голямата химия, металургичната индустрия са били тотално на загуба, която е била покривана с дотации. Мога да дам пример с Металургичния завод "Ленин" в Перник: от създаването му през 1953 г. той е непрекъснато на загуба - на всеки 100 лв. себестойност на произведена продукция, разходите винаги са били поне 120 лева.

Загубата е била предварително планирана?

Да, това важи за много предприятия. Например чугунолеярният гигант „Веслец“ е във Враца работил така: себестойност 100 лв. - разходи 124 лева. И, ако успеят да намалят разходите на 119 лв. - раздават си премии.

Това не е куриоз, а виц!

Има случаи, когато директори на предприятия са се обръщали към министерствата и са ги молили да ги отърват от износ по второ направление (на Запад – бел. авт.), защото всеки тон изнесена продукция води до валутни загуби на предприятието.

Защо се получава така?

По думите на Станиш Бонев (тогава партиен секретар на ДМЗ "Ленин", а впоследствие високопоставен партиен функционер), в края на 50-те години заводът произвежда 2-2.3 пъти по-скъпа продукция от заводите „Круп“ във ФРГ. Самият той пише в спомените си, че държавата не се интересувала от този факт, а поръчвала производство на метал за народната република. Примерите са много. През 1975 г. е взето решение за строеж на Завода за тежко машиностроене в Радомир и – забележете! – това решение се гласува и приема без да има технико-икономически доклад!

Значи това е политическо, а не икономическо решение?

Точно така. Докладът все пак е направен по-късно. В него е заложена стойност от над 1.5 млрд. лв., но през 1986 г. завода произвежда продукция само за 72 млн. лева. Това предприятие никога не постига максималния си капацитет. А към 31 декември 1989 г. погасяването на кредитите му изобщо не е започнало и затова то е изключено от редовно кредитиране.

С какви кредити са строени гигантите?

В повечето случаи валутни. Към 1989 г. секретрят на ЦК на БКП Емил Христов изготвя доклад за икономиката и пътищата на развитие, в който определя състоянието на страната като предфалитно: „В състояние сме на дълбока и всеобхатна криза, белязана от отчуждение на производителите от собствеността и на народа от властта“!  Те са били пределно наясно в какво състояние е била икономиката, но за пред народните маси България се е развивала с изключителни темпове. Пак Емил Христов казва, че „картината на икономическия растеж отразявана години наред в официалните планове и отчети е невярна и заблуждаваща и за 1988 г. три пъти са връщани данните в статистическото управление, за да бъдат доказани 6.2 процента растеж - най-високият в света!"

Какво да кажем за „Балканкар“, една от индустриалните гордости на НРБ?

Има един доклад на генералния директор на „Балканкаримпекс“ - външнотърговското дружество на предприятието, от което научаваме че между 60 и 82 процента от окомплектовката идва по второ направление. И се получава така, че ние продаваме готова продукция на абсолютна загуба. Пример: за производството на двутонен електрокар ЕВ717 се заплаща вносна окомплектовка от 4127 валутни лв., фабрично-заводската му цена е 14 000 лв., а го изнасяме за 5650 валутни лева. Тоест - загубата е почти едно към три. Директорът на немската кантора, търгуваща с наши кари, подчертава, че ако е зависело от него, той не би купил нито една машина от НРБ. А за доставката на български мотокари в ГДР казва, че това може да стане само през трупа му. С акумулаторите е същото! По подобен начин, много от нашите производители получават убийствени характеристики от външнотърговските партньори, алармира ДС в литерните си доклади.

А за кражбите и дума не сме споменали още.

Кражбите и разсипничеството са уникални, за тях докладите са направо шокиращи, но това е отделна тема. Ще кажа само един факт: за три години - от 1978 до 1981 г. - щетите за националното стопанство от „неоправдани разходи и загуби надхвърля 2 млрд. лева.“! Тук шампион е Националният аграрно-промишлен съюз (НАПС).

Нормално е да се запитаме: как при такива тежки загуби индустрията е продължавала да функционира, с какви ресурси?

От една страна - имало е направления в българското стопанство, които са работили добре - „Българска захар“, „Родопа“, млекокомбинатите, оръжейната търговия, наркотрафикът. От друга страна - кърпенето е ставало с теглене на външни заеми, от трета - с ниски заплати и ограбване на труда на работещите в чужбина, от четвърта - с таен реекспорт на нефтопродукти. По този начин е функционирала системата, която доведе страната до три фалита за 45 години – нещо непостигано от нито една държава в северното полукълбо.

Самият Петър Младенов казва така: „Бяха изградени мощности, които днес не дават нито печалба, нито валута, но затова пък тежат като воденичен камък на шията на националната икономика“.

Андрей Луканов допълва: „Бюджетът все по-широко се използва за поддържане на губещи предприятия, за финансиране на несвойствени дейности и съмнителни планове. Може да се каже, че в тази област се стигна до пълен абсурд и чрез бюджета се преразпределя над 85% от националния доход“.

Това са белези на системата, не на нацията, но за да затворим макроикономическата рамка, нека влезем и в зоната на СИВ, който също е подклаждал тези абсурди.

Белезите на българската соц икономика бяха същите в повечето страни от блока. Можем да добавим и още – закупувахме лицензи, които не можем да ползваме, присвоявхме чужди технологии без да ги плащаме.

Да се чудим ли тогава, че след промените „добросъвестните“ служители на ДС овладяха икономиката, защото са били наясно с всичко?

Те бяха начело и на практиката „вход-изход“ на много предприятия, за да ги обезкръвят и приватизират след това.

Разговора води Емил Янев

 

Facebook logo
Бъдете с нас и във