Банкеръ Weekly

Общество и политика

Превъплъщенията на Негово Величество Гражданина

S 250 c1808a4d 5351 43fa 836f c572172a04ac
S 250 7d9943db 9b39 45a2 9478 9a978bec334d
S 250 d4f29bf3 a7ea 4aec ba12 5d5e4c3c5711

Александър МАРИНОВ

 

Един епизод около полуотмененото честване на националния празник на връх Шипка привлече вниманието и предизвика коментарите на обществеността. Председателят на Народното събрание Цвета Караянчева дойде на паметния връх въпреки решението на старозагорския кризисен щаб, но натърти, че го е сторила в качеството на обикновен гражданин. Това изказване породи някои въпроси.  

Мнозина забелязаха, че „обикновеният” гражданин Караянчева пристигна на Шипка не като останалите такива (с автобус или с лична кола), а с автомобил и охрана на НСО. Иначе казано, на разноски на останалите граждани-данъкоплатци. Нека припомним, че през септември миналата година председателят на парламента отново бе обект на специално отношение, когато след претърпяно ПТП бе експресно транспортирана от Шумен до Правителствена болница с хеликоптер на правителствения авиоотряд. Разбира се, на човек в беда трябва да се помага, но колцина от обикновените български граждани, пострадали по пътищата на страната, са се радвали на такова специално обгрижване?

Проблемът, от който се интересуваме тук, не е дали ръководителите на държавата се нуждаят от особени условия и грижи (при необходимост) и как трябва да бъде уредено тяхното предоставяне. Не зачекваме дори тази противоречаща на Конституцията, морала и здравия разум ситуация в страната ни, при която държавата не може да осигури достъпна и качествена здравна помощ на мнозинството българи. (Частен аспект на това нетърпимо положение е, че институциите не желаят на отделят 30 млн. лева за модерно звено от хеликоптери за спешна медицинска помощ, при положение, че ежегодно харчат милиарди левове от изкуствено създадените бюджетни излишъци.)

Интересното е къде минава границата между политиците и „обикновените” граждани и възможна ли е безпроблемната смяна на техните социални роли. По света няколко неща изглеждат ясни – както на теория, така и на практика, въпреки че у нас те са приети по-скоро на думи, отколкото на дело. Преди всичко, политиците получават властта (и свързаните с нея привилегировани условия) по волята на гражданите, или – въпреки че някои се мръщят на тази дума – на народа. Народът е върховен суверен, политиците получават от него ограничен по време и правомощия мандат да управляват, както и задължение да се отчитат за управлението и да носят отговорност за постигнатите резултати.

Това означава доста ясно определено функционално разграничение – за времето на мандата си политиците имат правото и задължението да бъдат нещо повече от „обикновени” граждани. Те се превръщат в граждани, облечени във власт. Към тях са адресирани особени, по-високи очаквания и изисквания, но това не ги поставя „по-горе”, а дори обратното – „по-долу”, т.е. в положението да са подчинени на гражданите. По-особените условия, които им предоставяме (или които им позволяваме сами да си предоставят) имат смисъл само доколкото пряко и ясно обезпечават изпълнението на техните задължения към обществото.

Тези условия не ги превръщат в някаква особена каста, привилегиите не променят цвета на кръвта им. И, което е най-важно, не им предоставят базисни права, надхвърлящи човешките права на останалите граждани, например, правото на живот, на здравни грижи или на човешко достойнство. От гледна точка на правата политиците са „обикновени” граждани, „необикновени” са само по отношение на задълженията и очакваните резултати. Затова казваме, че да  служиш на обществото като политик е мисия, също както да бъдеш учител или лекар не е просто начин на изкарване на прехрана, а призвание. 

Както посочихме, на думи никой у нас не отрича тази постановка, въпреки че известна неяснота се прокрадва още в текста на основния ни закон. Преамбюлът на действащата българска Конституция започва с думите „Ние, народните представители от Седмото Велико Народно събрание ...”.  За сравнение, американската Конституция започва така „Ние, народът на Съединените американски щати ...”. Но да не влизаме в толкова тънки подробности.

Истинският проблем е в приложението на принципите в политическата и социалната действителност. Ние сме виновни, че сме позволили на политиците да се възприемат като разположени „над нас”, като господстващи над нас. Ние допуснахме у тях да се зароди и разрасне до грозни мащаби усещането за превъзходство, непогрешимост, недосегаемост и дори квазиробовладелското чувство за собственост над нас.

Това, че министър-председателят използва изразът „министрите ми” е по-малката беда, тъй като отразява просто недостатъчна конституционна, правна и политическа култура. Но когато Борисов търси сметка на висш държавен служител с думите „Как така ще ми изкарваш хората на улицата?!”, това вече е сериозно. Премиерът наистина си е повярвал, че държавата, нейният бюджет и дори народът са негова собственост, с която той може да се разпорежда по свое усмотрение. Народът му принадлежи, а не той на народа. „Хората ми” на Борисов е пълен политически и морален антипод на „Народе мой” на Вапцаров.

У нас това чувство за притежание и разпореждане с народа не просто се е загнездило в увреденото съзнание на политиците, а поради техните крайно скромни интелектуални възможности непрекъснато избива навън в непремерени и неконтролирани словесни излияния.

Ето само един, някой би казал безобиден пример за отношението на „необикновените” политици към „обикновените” граждани.

В навечерието на местните избори през октомври м.г. премиерът Борисов - с любимата си джипка и в компанията на верния си съратник министър Горанов - навестява Шумен. Към тях се присъединява кметът на града, кандидатстващ за нов мандат. Както е свикнал, премиерът спира за дружески разговор с  работници, накрая се здрависва с един от тях и джипката потегля. Кметът прави следния коментар: „Тоз имаше физиономия на извънземен малко.” В шегите се включва и Горанов, а в заключение премиерът казва „Това беше много хубаво.

Най-интересното е, че този епизод не е записан с „незаконно” СРС (както се твърди за някои други конфузни ситуации с Борисов), а е заснет и качен на фейсбук страницата му, т.е. никой не вижда нещо нередно в подобно отношение.

Разбира се, политиците също имат право на личен живот и на частно пространство, но думите и делата им се гледат под лупа и подлежат на внимателна преценка. Особено, като се има предвид, че мнозина от тях разполагат с властови ресурси, които лесно могат да превърнат „шеговитите” коментари по адрес на едни или други хора в дела със съществени материални измерения.

Всъщност, ако искаме българските политици да станат „нормални” и полезни представители на своето съсловие, трябва да им внушим, че са простосмъртни, че не са се родили привилегировани и че дори да останат такива до края на живота си, това няма да ги направи безсмъртни. Може би наистина трябва да измислим нещо подобно на ритуала в древния Рим, когато са напомняли на цезарите „Помни, че си смъртен!” В смисъл – помни, че си бил „обикновен” гражданин, преди да станеш политик и че ще се превърнеш отново в такъв, след като престанеш да се занимаваш с политика.

Освен ако не са опетнили непоправимо званието „гражданин”.    

Facebook logo
Бъдете с нас и във