Банкеръ Weekly

Общество и политика

Позор по делото за Царска Бистрица!

Царят пак не е гол, но "правосъдието" ни е без гащи! Постановеното от състав на Върховния касационен съд (ВКС) в полза на фамилията Сакскобургготски окончателно решение по делото за Царска Бистрица е не само абсолютен срам, но и ярка демонстрация на произвола в родното правораздаване. Плюс директна заявка за ново разиграване на царската карта, но... с по-висок залог от предишно завръщане. Той сам си го каза преди около месец: протестиращите трябва да бъдат чути и е време за промяна!

 

Решението на ВКС, с което окончателно беше отречено правото на собственост на държавата върху Царска Бистрица, идва след заблуждаващ финт с участието на Конституционния съд (КС). В края на април конституционните съдии се произнесоха по тълкувателното искане на тричленния състав на ВКС по делото. Това стана, след като Общото събрание на Гражданската колегия на ВКС отказа да участва в маскарада. 

Въпросът беше за правните последици от решенията на КС, обявяващи за

противоконституционен закон с еднократно действие,

с който е отчуждено имущество от персонално посочен в закона кръг от лица - без обезщетяване и без отчуждаването да е било обусловено от конкретни държавни и обществени нужди. 

За допускането гласуваха както докладчикът по дело № 5/2019 г. Константин Пенчев, така и председателят на КС Борис Велчев. Трима от членовете обаче - Анастас Анастасов, Гроздан Илиев и Таня Райковска, подписаха с определението с особено мнение, в което отричат правото на отделни съдии и състави да сезират директно Конституционния съд.

В хода на това дело и Върховният административен съд (ВАС) се "отчете" със странно искане за тълкуване на конституционните решения. От ВАС не пожелаха да обяснят мотивите за подобно питане, което само задълбочи усещането

за двойна игра от страна на държавата.

В резултат на осъществената маневра, КС се зае да разясни ефекта от собственото си pешение, с което през 1998 г. обяви Закона за отнемане на царските имоти от 1947 г. за противоконституционен. Според царистите, въпросният акт възстановява правата на фамилията върху дворците и горите, защото има правовъзстановително действие с пряк реституционен ефект, което отстранява последиците от закона за одържавяването им. Същевременно е поддържана и резервната тактика за нужда от приемане на специална реституционна уредба за постигане на същата цел. 

Най-категорично, срещу отправеното тълкувателно искане се обяви Министерският съвет, чийто юристи поискаха КС да прекрати делото, защото тълкувателната му дейност не може да бъде ангажирана "в отговор на доктринерен спор или конюнктурни политически интереси".

Оказа се, че въпросният тричленен състав на ВКС не може да бъде спрян. А поисканото

ненужно конституционно тълкуване

е било просто димна завеса. 

След като КС не каза нищо ново с тълкуването си, тричленката реши сама спора, отричайки всички основания на държавата да претендира собственост върху имота.

Първото е по силата на Закона за горите от 1897 година. Съгласно този нормативен акт, частните гори са собственост на частни (т.е. на физически) или юридически лица, а държавни са всички гори, които не са собственост на частни лица и общини.

Второто основание е изтеклата придобивна давност в полза на държавата чрез Интендантството на цивилната листа на царя. Въпросната служба винаги е била държавен орган и разпоредител с бюджетни средства, с които са купени, застроени и поддържани ползваните от царската фамилия имоти.

Третото основание е Законът за обявяване на държавна собственост на царските имоти  от 1947 г., защото обявяването му за противоконституционен през 1998 г. няма нито обратна сила, нито реституционен характер.

В разрез със заключенията на вещите лица по делото пред долните инстанции, тричленката дава пълна вяра на крепостните актове, с които Фердинанд уж купил от частни лица "една земя-планина (яйлак) и един балкан (пасбище) с една част от гора в него".

За сметка на това обаче е пренебрегнат нотариален акт от 1930 г., с който

Интендантството е признато за собственик на имотите,

като ги е владяло, управлявало и поддържало с отпускани от държавата бюджетни средство в продължение на десетки години.

Съставът на ВКС лови вяра и на свидетели, които чули нещо от починали роднини и познати. Според разказите и преразказите, Фердинанд бил построил двореца с лични средства, получени по наследство от майка му княгиня Клементина Орлеанска. С тази разлика, че построеното не било дворец, а "нещо като ловна хижа" или "вила за летуване" в местност, която Фердинанд намирал подходяща за лов на глухари.

Тези преразказани спомени са приети от съда за достоверни източници на информация. А за лични средства на Фердинанд са признати дори парите, отпуснати му от държавата за погасяване на негов частен заем от 3 млн. франка. И, макар че погасеният от държавата заем е бил взет

след построяването на двореца,

от този факт можело да се заключи, че Фердинанд е разполагал с лични средства. Същевременно нямало доказателства, че отпуснатите му от държавния бюджет пари са представени с цел строеж на двореца.

Тричленката не стига до отричане на Интендантството като държавна институция - със собствени бюджет и правилник, но решава "проблема" по друг начин.

От една страна твърди, че нямало доказателства Интендантството да е установило самостоятелна фактическа власт върху процесния имот преди 1918 година. Ако пък се приемело че след абдикацията на Фердинанд имотът е преминал във владение на Интендантството, то до 1930 г. не бил изтекъл 20-годишният срок за придобиване на собственост въз основа на недобросъвестно владение, предвиден в тогавашния Закон за давността. А то било недобросъвестно, понеже

царската фамилия продължила да владее имота

и при Борис Трети.

Поисканото от тричленката конституционно тълкуване е описано в мотивите, само за да стане ясно, че с нищо не й пречи да реши делото както намира за добре. В добавка е направен изводът, че няма нужда от специален реституционен закон за царските имоти. Теза, която е абсолютно правилна, но съдът я ползва единствено, за да обоснове правото си да реши делото сам и както си е наумил - "съобразно действащото към настоящия момент законодателство на Република България и основните принципи на правото".

А реституционен закон наистина не е необходим, но по друга причина - нито той, нито решението на КС са в състояние да възстановят несъществуващи права.

С решението на КС от 1998 г. е премахнато действието на един специален и еднократен декларативен акт, който е подвеждащ като правно средство, защото и в онези времена

имотите не са били на царската фамилия.

Неслучайно в закона от 1947 г. собствеността на държавата върху царските имоти е само "обявена".  Като правното действие на наредбата-закон по същество е нещо средно между политическа декларация и актуването им като държавна собственост, а не национализация, одържавяване или конфискация с вещноправен ефект.

И понеже държавата отмени този акт, но "пропусна" да актува имотите като държавни, влезе по делата за царските имоти в ролята на ищец, а не като ответник. В резултат фамилията Сакскобурготски е вече доказан собственик на наистина царски имот, платен и поддържан с държавни средства от първата му копка до наши дни.

Честито на печелившите!


 

Facebook logo
Бъдете с нас и във