Банкеръ Daily

Общество и политика

Портрет на кмета – образ и подобие

Александър МАРИНОВ

 

Местната власт е в основата на всяко добро държавно управление. Ако тя е слаба, некомпетентна, неефективна и лишена от доверието на гражданите, тези болести са неизлечими и на по-високите равнища на държавата. Тази власт е най-близо до хората, решава най-видимите проблеми на всекидневното им съществуване и се намира „под окото” на обществеността. Ако властниците на централно равнище могат да се измъкват от контрола на обществото (поне докато не оплескат напълно работите), кметовете и съветниците са непрекъснато сред съгражданите си.

Трябва да отбележим, че през последните години общественият интерес е насочен (и умишлено се заостря) към избора и последващата работа на кметовете, докато излъчването на съветниците в местните органи на самоуправление някак остава в сянка. Това изкривяване е неоправдано и има своите негативни последици, но нека засега се фокусираме върху очакванията и изискванията към кандидатите за кмет. Тук има поне три гледни точки – какво казват научните изследвания (обобщаващи богат практически опит), какво искат гражданите и как партиите отразяват първите две гледни точки в своите процедури за селекция и номиниране на кандидатите. Възможно и нормално е между трите перспективи да има различия, но у нас бедата е, че сме в положението на орела, рака и щуката.

Представителите на политическата наука – по различни причини – така и не са представили един цялостен анализ на проблемите и поуките от функционирането на местното самоуправление у нас, вкл. при подбора на кметовете и съветниците. Има най-различни гледни точки, които изтъкват на преден план едни или други особености и съответни изисквания към „успешния” кмет. Преобладава идеята, че е необходимо той да е управленец-практик, който да може да „върти” текущите дела на местната общност. Дори неотдавна един млад колега го оприличи на домоуправител, който трябва да въвежда ред в етажната собственост. Тези способности, разбира се, не са за подценяване, но не бива да се забравя, че кметът е (или по-точно трябва да бъде) добър политик и комуникатор, за да успява да проведе кораба на всекидневното управление през лабиринта от партийни и икономически интереси, разнопосочните и често противоречащи си искания на различни групи от населението, липсата на ефективна подкрепа и партньорство с централната власт.

Това на пръв поглед противоречи на доминиращите днес обществени настроения, които са подчертано негативни към „политиците”. Хората не вярват на политическата класа и все търсят да възложат отговорността на някой, който не е от нейното „котило”. За съжаление, и в този случай има „объркване на понятията” (за което предупреждава още Конфуций). Недоволството от партиите и „партийците” е напълно основателно, но то неправилно прераства в негативизъм към политиката и политиците – които имат незаменима роля, ако са наистина такива. Политиката е изкуството да се организира съвместното ни съществуване в условия на ограничени ресурси и разнопосочни интереси. А именно носителите на това изкуство са толкова дефицитни днес.

Накратко казано, обяснимото и вероятно непреодолимо днес желание на много хора техният кмет да не е партийна креатура не бива да води до подценяване на политическите способности на кандидатите. Те трябва да могат да вземат трудни решения, да ги аргументират и отстояват и най-вече да носят отговорност за тях. А всичко това изисква и да бъдат готови на постоянен и добросъвестен (а не имитационен) диалог с обществеността.

Партиите и техните централи усещат преобладаващите обществени настроения, но не се опитват да се съобразят с тях и да им отговорят добросъвестно, а все се стремят да ги яхнат и използват в своя полза, или поне да ги манипулират във вреда на опонентите. Кампанията по номинациите на кандидатите (ще се ограничим до големите градове) още е в ранна фаза, но и това, което наблюдаваме, показва, че „партийците” нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили. Нещата се усложняват още повече заради острите (къде явни, къде прикривани) вътрешни сблъсъци на лобита и интереси, както на местно, така и на централно ниво.

Засега най-видими проблеми избиват при ГЕРБ. Това е обяснимо – поради пълното срастване на партията с държавните структури разпределението на позициите в местната власт е въпрос на живот и смърт, при чието решаване трябва да се спазват редица баланси. Досега „наместването на острите камъни” вършеше (тихо, но ефективно) Цветан Цветанов, но него вече го няма и това рязко засили напрежението в структурите. Липсата на яснота какво да се прави личи особено ясно от решенията, които се предлагат в „проблемните” за управляващата партия областни градове.

В Пловдив десетилетната вражда между двете основни фракции на ГЕРБ завърши най-после с победа на групата на Димитров, който бе номиниран въпреки черните петна в партийната си биография. И тук управляващите не направиха дори опит да се вслушат в настроенията на пловдивчани, още повече, че ще имат срещу себе си противник като Славчо Атанасов, който не само има силно влияние, но и жадува реванш.

След директната конфронтация с местната структура, ръководството на партията наложи в Русе компромисна кандидатура, която очевидно се опитва да копира модела „Фандъкова”. Но подобен ход е безнадеждно закъснял – в столицата този модел вече е компрометиран и най-вероятно ще бъде отхвърлен. Впрочем, именно в София се очертават най-ясно дефектите на типичния за ГЕРБ партиен манталитет, достатъчно втръснал на хората. От космоса се вижда, че Йорданка Фандъкова е политически изхабена, човешки уморена и няма никакво желание да се кандидатира отново. Но вместо да търсят ново решение, управляващите очевидно ще заложат на „още от същото”, при все че образът на културната и миловидна жена отдавна не е в състояние да прикрива неприятната озъбена муцуна на реалните господари на столицата.

Това дава огромни възможности на двете основни опозиционни сили – но дали те ще съумеят да се възползват? Засега е ясно, че левицата и традиционната десница залагат на коренно противоположен подход, съответно на контрастиращи образи на кандидатите си. По всичко личи, че кандидат на левицата, търсещ доста по-широка политическа и обществена подкрепа, ще бъде Мая Манолова. Това е кандидат с профил и излъчване на типичен политик, макар че дейността като омбудсман добави в портрета й щрихите на човек, загрижен за гражданите. Предварителните проучвания показват, че тя има добър шанс срещу Фандъкова, поне като личностно сравнение и публична популярност. Големият – и все още труден за разгадаване – въпрос е, дали и в каква степен при окончателното решение на партийно неангажираните избиратели ще играя роля нейната политическа биография. Друга потенциална заплаха за нея идва от трудността да се осигури подкрепата на значителната кохорта от твърди десни избиратели при най-вероятния втори тур срещу Фандъкова (или друг кандидат на ГЕРБ).

Противоположен е подходът на десните, които издигат типичен технократ, макар и обозначил се с определени граждански и политически позиции. При него проблемите са огледални – той не само е слабо известен, но и очевидно има трудност при комуникацията с медиите и обществеността в новата си роля на политическо лице. А времето за изграждане на разбираем и приемлив за по-широките обществени среди образ е твърде малко.

Остава да видим как хаотичното разминаване между научни аргументи, обществени настроения и партийни тактики ще влияе върху по-нататъшните номинации и в крайна сметка кое ще натежи при определянето на крайния резултат от изборната надпревара.             

             

 

Facebook logo
Бъдете с нас и във