Банкеръ Daily

Общество и политика

Помен с чужда пита

Александър Маринов

 

Известно е, че Бойко Борисов е скромен човек. Поне той твърди така. Като цяло самооценките на премиера силно напомнят един кратък монолог на герой от популярна детска книжка: "Че съм умен, умен съм. Че съм красив - това се вижда. Но едно се чудя - защо съм толкова скромен."

Измежду всички теми, по които проявява скромността си  министър-председателят, се откроява една - способността на ръководената от него държава да трупа бюджетни излишъци. Разбира се, на фона на "неопровержимия факт", че другите, когато са на власт, трупат само разходи и дефицит. Като се има предвид, че ГЕРБ управлява почти девет от последните десет години, това сравнение е малко странно. Още повече че номерът с формирането на излишъци (и последващото им светкавично харчене "по предназначение") той наистина успешно възприе от правителството на тройната коалиция.

Проблемът с огромните бюджетни излишъци наистина е сериозен, най-вече поради дълбоко порочната същност на това явление. От една страна, ако бюджетът е направен аргументирано и почтено (а не с умишлено подценяване на планираните приходи), такъв системен феномен просто би бил невъзможен. От друга страна, е добре известно, че у нас излишъците се получават чрез ограничаване на разходите (поне на предварително планираните), но само докато дойде моментът - обикновено към края на годината или преди избори - за светкавично "възстановяване на баланса". Така стигаме до първопричината за явлението в българските условия - неудържимото желание на изпълнителната власт да разполага със "собствени" свежи пари и да ги харчи по свое усмотрение. Въпреки законово въведените ограничения  правителствата намират начин да заобиколят парламента, вероятно поради факта, че управляващите мнозинства не са склонни да контролират своите правителства. Да не говорим, че този процес протича по едноличната воля на Борисов - това е положението в ПРЕМИЕРСКА Република България.

Очертаната картина е добре известна, но тук ще я допълним с някои нови моменти, отново взети от изблиците на скромност на министър-председателя. Неотдавна той не само се похвали с поредния забележителен бюджетен излишък (над 2 млрд. за седем месеца), но и натърти: "Това е за тези, които казаха, че сме задлъжнили държавата и следващите поколения, а то е точно обратното", като не пропусна да добави любимото си обяснение за "успешната борба на службите с контрабандата".

Разбира се, между въпросния бюджетен излишък (който скоро ще се стопи като ланския сняг) и натрупаните от кабинета на Борисов нови дългове няма пряка функционална зависимост. Но между двете има дълбока същностна връзка, която може да се изрази с въпроса: как българските правителства се разпореждат с публичните финанси ? Иначе казано, с нашите пари, защото средствата на държавата са на обществото, а не на правителството или на премиера. Въпреки че от изявленията на Борисов може да остане впечатлението, че той вади и раздава своите лични спестявания. Или че нарежда вземане на заеми, които сам ще връща.

На теория в България от 2008 г. се прилага подходът на програмното бюджетиране. На практика обаче такова няма, защото този подход означава най-общо да се изразходват публични средства за постигане на резултати, а не за осъществяване на дейности. Но разходите на бюджета, още по-малко - щедрото харчене на бюджетните излишъци, не се обвързват с постигането на ясно дефинирани резултати, измерими с конкретни показатели за ефективност и ефикасност. По същество парите ни се харчат "на око", или, още по-лошо - според приумиците на един тесен кръг от хора, повечето от които имат съмнителна компетентност и почтеност.

Тази порочна практика достигна непознати висоти през периода на българското европредседателство, когато правителството (по разпореждания на премиера - друга фрапираща аномалия) бъркаше в общата ни кесия при всяка най-малка проява на недоволство. Казаното не означава, че решаването на проблеми, предизвикали обществени протести, не изисква изразходване на публични средства. Въпросът е в друго - че всеки харч, особено извънреден, трябва да бъде убедително аргументиран - преди всичко на базата на резултатите, които се очаква да бъдат постигнати и за които правителството носи отговорност.

Една от причините за упорития протест на родителите на деца с увреждания е именно такава - сред тях има достатъчно разумни и препатили хора, които знаят от собствен опит, че дори обещаните допълнителни 150 млн. действително да бъдат осигурени, няма гаранция, че изразходването им ще доведе до желаните резултати. Много по-вероятно е да се случи добре познатото - допълнителните средства, аргументирани с важна обществена потребност, да бъдат изхарчени формално законообразно, но без реален ефект (и дори без опит да се оцени този ефект).

Този сбъркан управленски манталитет личи ясно в практическото отношение на правителствата на Борисов към изпълнението на собствените им, официално приети управленски програми. На книга тези програми се изпълняват - най-малкото за това се харчат предвидени в бюджета средства. Всяко ведомство старателно изразходва всяка отпусната му стотинка. Но няма да намерите нито един убедителен отчет до какви реални ефекти за обществото е довело разходването на тези обществени ресурси. Под резултат се разбира единствено някакъв материален обект, но какви ползи носи той за конкретните хора - никой не може да каже.

Ето един пример. В програмата на кабинета "Борисов 2" фигурираше амбициозното намерение да се вложат сериозни ресурси за възстановяване на западналите райони на страната. Само за Северозападна България се предвиждаше изразходване на 1 млрд. лв. годишно. Нищо подобно не се случи, ако изключим една немалка сума, похарчена за... разработване на стратегия как да се харчат парите. За сметка на това  с политически и други неясни съображения бяха потрошени немалко средства, но на парче и без никакъв видим ефект за местните общности. В резултат на което западналите райони продължават да западат.  

Не по-различно е положението с програмата на действащото правителство. Еволюция има, но само от гледна точка на пределно неясното и разтегливо формулиране на целите (за очаквани резултати не става и дума) - така че каквото и да се прави, да бъде отчетено като успешно изпълнение. Въпреки това  премиерът упорито продължава да се хвали с постиженията на кабинета - все едно че в програмата като основна цел е записано реализирането на бюджетни излишъци, а не постигане на определен напредък в здравеопазването, образованието, сигурността или териториалното развитие.

Скромният ни министър-председател дори не си дава сметка, че се хвали с нещо, което в нормална държава би било основание за сериозни критики към управлението.     

    

 

Facebook logo
Бъдете с нас и във