Банкеръ Daily

Общество и политика

Особености на българския колебаещ се избирател

Александър МАРИНОВ

В навечерието на изборите 2 в 1 повечето социологически агенции предвиждат сравнително висока изборна активност (над 50 процента). Вярно е, оставят вратичка, като предупреждават за възможните последици от кризисните процеси в обществото. Освен това, както вече посочихме в предишен анализ, поне част от изследователите признават, че изчисляват активността не според избирателните списъци, а спрямо вероятния брой на намиращи се на територията на страната лица с право на глас. Следователно между демоскопите има съгласие, че до урните със сигурност ще идат около 3.1-3.2 млн. души, което прави реална изборна активност от около 45-46 процента. А останалите?

Така стигаме до прословутата категория на колебаещите се (нерешилите дали да гласуват и в частния случай за кого да гласуват). В класическата теория и практика на правене на избори именно тази обществена група привлича като магнит вниманието на полит-технолозите, защото се смята, че именно

тя може да промени “сигурния” краен резултат.

У нас за съжаление почти липсват задълбочени проучвания за колебаещия се избирател. Интересът към него е слаб дори по време на кампанията, все едно изборните щабове са го отписали по правилото “Не гони дивото, за да не изпуснеш питомното”. Години наред електоралната надпревара се свежда до два ключови инструмента - мобилизиране на твърди партийни ядра и привличане на допълнителен ресурс чрез контролиран (купен и корпоративен) вот.

Това изкривяване, непонятно за обществата с устойчива демокрация, отразява един от сериозните болестни симптоми на българската партийно-политическа система. Нашите политици вече не си правят труда да убеждават и в това на свой ред има известна логика, тъй като повечето от тях са наясно с рухналото обществено доверие. Да се опитваш да увещаваш някого, който не ти вярва, наистина е гонене на “дивото”, си мислят нашите “слуги на народа” и стигат до порочната логика, че по-сигурно е да купиш или сплашиш избирателите. Плачевният резултат е налице. Както казваше един покоен, наистина голям български политик, “ако си купил билет за Тирана, не се сърди, че не си стигнал в Рим”.

Тъй като българските предизборни проучвания на общественото мнение отдавна работят само по възлагане, те също не проявяват настойчивост при изясняване на мотивацията на колебаещите си избиратели. Не се натрупват и анализират систематично фактите за поведението на тази категория в различни избори в различни обществени ситуации. Ето само един пример.

Повечето социологически агенции работят с

четири основни категории избиратели

- сигурни, че ще гласуват; по-скоро сигурни, че ще гласуват, по-скоро сигурни, че няма да гласуват и сигурни, че няма да гласуват. Първата и последната група са горе-долу ясни, но какво да кажем за останалите две? В навечерието на предстоящите избори според повечето проучвания те обхващат около 20% от пълнолетните българи, т.е. става дума за поне един милион души. Този милион наистина би могъл да промени изхода от изборите - ако вземе участие в тях.

Можем да предположим, че една част (вероятно по-голяма при втората и по-малка при третата категория) все пак ще упражнят правото си на глас. Но каква част? Кои от тях? По какви причини? Отговор на тези въпроси няма. Без да разполагаме с първичните данни, можем да приемем, че през последните години отговорът “по-скоро съм сигурен, че ще гласувам” е типичен за хора, повечето от които вероятно няма да идат до урните, но чувстват неудобство да го признаят. И наистина, ако разгледаме резултатите от различните избори през последните десет години (при цялата специфика на вида вот и обществената ситуация) ще видим, че по правило реалното гласуване остава в рамките на предварително заявените сигурни намерения, а често пада и под него.

Все пак някакви ориентири за разбиране на днешния колебаещ се избирател има. От гледна точка на социално-демографските характеристики той/тя (жените са малко повече) е с по-голяма вероятност: жител на столицата или някой от големите градове; на възраст до 40 г.; човек с висше образование и по-висок социален статус, а ако е с нисък статус и доходи, почти сигурно е ром.

Още по-важно е да се опитаме да идентифицираме нагласите към действителността, които задвижват поведението на колебаещите се избиратели (и, както видяхме, в крайна сметка по-често ги възпират от участие в изборите). Тук се очертават две групи фактори.

Първата група са устойчиви нагласи към политиката и публичния живот.

Типичният български колебаещ се избирател

най-често е отчужден от политиката, не й отдава особено значение (“изборите не променят нищо”), не вярва на политиците, не харесва никоя партия и не следи изборните кампании. Понякога твърди, че в българската политика трябва да дойдат “напълно нови хора”, но много рядко дава конкретни идеи. Като цяло това са отровните плодове от деградацията на българската партийно-политическа система.

Въпреки значението на тези устойчиви нагласи, понякога влизат в действие и мощни ситуационни фактори. Те могат рязко да активизират хората (да ги накарат “да се ядосат”) или обратното, да ги отблъснат и демотивират. Обикновено се визират компроматите и скандалите, но това отдавна не е вярно. За разлика от предишни години, днес съществените ситуационни фактори са два: социално-икономическите трудности (страх от инфлация и по-нататъшно поскъпване на енергията) и отношението към ковид-пандемията.

Притеснението от задълбочаване на социално-икономическите проблеми като цяло е фактор, който - поне за момента - действа в една и също посока при сигурни и колебаещи се избиратели. Просто сигурните вярват, че гласуването може да помогне за подобрение, а колебаещите се - не.

Иначе стоят нещата при отражението на ковид-кризата

и отношението към мерките за овладяването й. Сред колебаещите се гласоподаватели хората, които заявяват, че не са се ваксинирали и няма да се ваксинират, са чувствително повече, отколкото сред сигурните избиратели.

Изводът е, че ако българските политици бяха решили да убеждават колебаещите се, те трябваше да заложат на ясни, позитивни, успокояващи и окуражаващи аргументи, още повече, че такива има както в социално-икономическо, така и в здравно направление. Виждаме обаче точно противоположна тактика - по някакви странни съображения повечето участници в изборите са решили, че ще извлекат полза, ако “помпат” страховете на хората и провокират деструктивно поведение.

Е, за пътуването към Тирана или Рим вече казахме.

Facebook logo
Бъдете с нас и във