Банкеръ Weekly

Общество и политика

Омаята на властта

В спомените на Константин Муравиев има един фрагмент, който би трябвало да привлече вниманието на българските политици (въпреки че те не четат мемоари до момента, когато самите започнат да пишат такива). След деветосептемврийския преврат последният министър-председател на Третото българско царство е разпитван от група следователи начело със съветски генерал от НКВД. На въпроса на генерала как е могъл да бъде такъв глупак - да оглави правителство, когато Червената армия е била на Дунав, Муравиев отговорил: Властта е неустоима омая.


Наистина е така - омаяни от властта, мнозина, иначе умни и предпазливи хора, са извършвали безумства, най-често свързани с налудничавото желание да останеш на власт дори когато това е самоубийствено. Обикновено оправданията са, че един лидер не бива да дезертира, но по правило истинските мотиви са далеч нетолкова благородни.


Разбира се, това не е някакъв типичен български порок. Мъчителната политическа агония на Папандреу и Берлускони е само поредната илюстрация на тази тъжна и поучителна особеност на обсебващата власт. Наистина не само у нас, по целия свят са голяма рядкост политиците, които знаят не само кога да вземат властта, но и кога да се откажат от нея. Затова по-напредналите в демокрацията общества са въвели и поддържат предпазни механизми, които играят ролята на противоотрова на омаята от властта. Един от тези механизми е нормалното подаване и приемане на оставки като начин един политик да запази не само достойнството си, но и поне някакви шансове да остане публична личност. Друг, дори още по-важен превантивен инструмент е постепенното израстване в йерархията на властта, което има една основна цел - да провери как кандидатът за власт реагира на победите и пораженията.


Мантрата


важно е да умееш да губиш

е често повтаряна и в политиката, и в спорта, и в други човешки дейности, в които по неизбежност има спечелили и загубили.


Каре


Друг е въпросът, че съвременната политика вече не е игра с нулева сума, а бъдещето на победителя най-често зависи от способността му да запази възможностите за партньорство с победените от него. (В този смисъл може би най-големият гаф и тревожен индикатор за политическата неопитност на новоизбрания български президент бе хвърлената в нощта на първия тур реплика Аз печеля, другите са политически трупове.)


Вярно е също така, че победителите твърде често злоупотребяват с критиките към победените, че не умеят да губят достойно. Джентълменски може да бъде поздравен само достойният, честният победител, измъкнатата с измами и безчестие победа не заслужава поздравления. От гледна точка на безбройните доказателства, че бяхме свидетели на най-омаскарените избори през последните две десетилетия, ГЕРБ имат не повече основания да упрекват останалите, че не са признали победата им от БСП - да се провъзгласява за пазител на демокрацията в България. (И то не толкова заради миналото й на БКП, колкото заради отговорността й, че българската демокрация се превърна в триумф на отвратително малцинство над отвратено мнозинство.)


Но, независимо от тези уговорки, в демократичната политика е наистина много важно да умееш да губиш. Което, иначе казано, предполага осъзнаване на истината, че спечелването на властта с всякакви средства и на всяка цена обикновено води до бързото й загубване. Затова се приема, че за стойността на един политик или една партия можем да съдим едва когато сме ги видели как приемат загубата и най-вече - какви поуки извличат от нея. Именно тук откриваме едно от най-убедителните доказателства, че българският демократичен преход не само не е завършил, а в някои свои разрези е едва в началото си. За последните двадесет години никой не извлече


поуки от падането от власт

не видяхме нито една партия, нито един политически лидер, които да са показали, че са разбрали защо са били пратени в опозиция и да са направили съответните промени, за да могат следващия път да управляват по-добре. Например с някаква почти перверзна упоритост БСП за трети път от 1990 г. досега отказва категорично да разбере защо народът я свали от власт и продължава да разчита, че след като другите се провалят, отново ще й дойде редът.


Каре


През 1997 г. социалистите отказаха да приемат политически анализ и оценка на грешките в управлението и предпочетоха да обвинят за всичко Жан Виденов. Поради една основна причина - за да могат най-близките съратници на Виденов да обсебят партийната, а по-късно и държавната власт. По същия начин през 2009 г. кръжецът Станишев обясни катастрофалните резултати на БСП не с провежданата антисоциална политика в интерес на олигархията, а с международното положение и коварството на ДПС.


И пак така през 2011 г. истината се подменя с удобна полуистина. Вярно е, че на много места ГЕРБ спечели с манипулации и дори с брутални фалшификации, но нима това означава, че ако изборите бяха относително свободни и честни (по български стандарт), то победата на БСП би била заслужена и полезна за България и за българите?! Какво ново измисли и предложи социалистическата партия след 2009 г., че да претендира отново да управлява? Дори най-изявените кметове на левицата демонстрираха явни признаци на политическа умора и управленско изхабяване, а нови, перспективни местни политици почти не се появиха. Нека го кажем с един пример - ако Кирил Йорданов бе спечелил като кандидат на БСП, това щеше ли да означава, че са един добър избор и добра перспектива за варненци?!


Разбира се, истината е истина - без значение кой я изрича. Назоваването на действителното положение на нещата не подлежи на оспорване, на такова подлежат само опитите да се извличат незаслужени ползи от шумната подкрепа за истини, които доскоро са били премълчавани или изопачавани. Не по-малко погрешно е да си въобразяваш, че защото си победил (без значение как), си спечелил завинаги монопола над истината. Един от най-сериозните проблеми на ГЕРБ е, че това е организация, създадена само за да побеждава. Тепърва предстои да видим как Борисов и хората около него приемат загубата.


Но драмата около омаята от властта, налегнала мнозина след наскоро проведените избори, не свършва дотук. Най-интересното предстои, защото в истинската политика е важно да умееш да губиш, но два пъти по-важно е


да умееш да побеждаваш

Можем да започнем с това, че белег на лош вкус и ниска класа е от деня след изборите да започнеш да правиш точно обратното на това, което си обещавал.


Каре


Поредната вълна от дянковски вакханалии би трябвало да ни подскаже, че предизборното мълчание на финансовия министър е било просто един лекомислено пропуснат от избирателите признак на приближаващо бедствие. Само за седмица след втория тур на изборите правителството така развъртя брадвата, че сякаш целта му бе да илюстрира основния принцип в любимата игра на министър-председателя: Кьорав карти не играе! Иначе казано: Като сте били толкова глупави да ни дадете властта, сега се сърдете на себе си!


Но има и далеч по-важни и тревожни симптоми. Поведението на Бойко Борисов и на десетки местни бойкоборисовчета показва, че тяхното тълкуване на изборните резултати е следното: Получихме цялата власт, за да решаваме, както намерим за добре, и да правим каквото си пожелаем. Наистина, често се споменава думата отговорност, но именно начинът на употребата й подсказва пълно безхаберие какво всъщност означава да носиш отговорност. Например няма нормално човешко същество, което може да носи тежест от пет тона, затова никой не може да бъде държан отговорен, че не е извършил подобен подвиг. По същия начин ГЕРБ нито знае, нито може да се употреби в обществена полза цялата власт, която получи, и не може да претендира, че носи отговорност - просто защото не е в състояние да понесе и поправи последиците от лошото управление. По тези причини в бизнеса има дружества с ограничена отговорност, но в политиката и държавното управление подобна формула не съществува и е принципно невъзможна. Да дадеш на една партия, нещо повече - на един-единствен човек, цялата власт и да очакваш от тях да носят цялата отговорност за правилната й употреба е все едно да оставиш на алкохолик шише с ракия на отговорно пазене.


Съвременното публично управление е изправено пред толкова сложни задачи, че самата идея една шепа властници да решават проблемите без и дори против хората, засегнати от тези проблеми, е налудничава. Да не говорим, че България заедно с бленувания Европейски съюз тепърва навлиза в изключително тежка криза (едва в сряда забелязана от стратега Дянков, но всъщност набирала сила поне година). В подобна ситуация концентрирането на формални правомощия не е плюс, а минус, защото притежаваната власт е като


пушката в пиеса на Чехов


- тя непременно ще произведе изстрел. Властта изисква действия, а приеманите пред последните дни решения от правителството имат неизбежен двоен ефект - хем нищо не решават, хем пораждат взрив от недоволство сред широки обществени слоеве. Този път изтърканата тактика Разделяй и владей, изразяваща се в целенасочено насъскване на едни съсловия срещу други, няма да проработи, което пролича от реакцията на редовите полицаи срещу опитите да ги противопоставят на т. нар. чантаджии.


Това, което щеше да бъде смешно, ако не беше много тъжно, е налудничавият ентусиазъм на победителите. Познавачите на българския преход знаят добре една особеност на нашите политически градски легенди - когато след избори една партия започне да пресмята още колко мандата ще бъде на власт, това значи, че дните й във властта изтичат.


Александър Маринов

Facebook logo
Бъдете с нас и във