Банкеръ Weekly

Общество и политика

Недосегаемите от „Корабът на глупците

Забелязал съм, че повечето хора, изстреляни (или изпълзели) на прекалено високи спрямо възможностите си държавни и обществени позиции, независимо от демонстрираната самоувереност, дълбоко в себе си отказват да повярват в реалността на възхода си и последиците от него. Наистина, има една съществена промяна - в началото те сякаш не могат да повярват, че са станали такива, каквито не са могли дори да мечтаят, а накрая просто отказват да допуснат, че това удоволствие може да свърши. Междувременно придобиват едно необяснимо, ирационално чувство за недосегаемост и безнаказаност. Нещо повече, обикновено предприемат реални стъпки, за да осигурят практически тази безнаказаност. Изграждат своя


лична и групова линия Мажино

стремят се да сложат свои хора навсякъде, където би могло да се предвиди възникване на проблеми. Поставят между себе си и обществото верига от потенциални изкупителни жертви, бушони, които да ги предпазят при евентуално късо съединение.


При такъв тип властници, по правило лишени от реална държавническа, интелектуална, морална кауза и дори чисто човешка стойност, началото на края започва от неизбежния разрив с масата от обикновени хора, които доскоро наистина са им вярвали и са ги следвали. В основата на този разрив, разбира се, винаги стои обстоятелството, че лошото управление неизбежно съсипва живота на обикновените, непривилегировани хора.


Но има и още нещо, вероятно не по-малко важно. Посредственият човек може да се въздигне, включително и в собствените си очи, единствено като принизи останалите. Дефицитът на собствени морални качества и житейски постижения той може да компенсира само като ги отрече у другите, като им припише някакви обезценяващи свойства и постъпки. Оттук започва стремително да се развива


спиралата на гнева и омразата

Днешните управляващи и на първо място Бойко Борисов твърдят, че хората ги обичат и, може би, дори все още си вярват, че е така. А, поне според мен, това управление ще бъде мразено по-силно и по-трайно от което и да било друго правителство на България през последните десетилетия. Основната причина е именно всекидневно демонстрираното чувство на безнаказаност, арогантна надменност и непреставащите опити бедите на хората да им се вменят като вина.


Историята на прехода е запечатала редица крилати мисли, които с повече или по-малко основание могат да се определят като политически гафове. За Бога, братя, не купувайте! на Димитър Попов - като начин да се реагира на драматичното спекулативно поскъпване след либерализацията на цените в началото на 1991 г.; Безчинствата на чорбаджиите изедници на Жан Виденов - като опит да се вмени на частния сектор основната вина за кризата през 1996-1997 г.; В България всички сме братовчеди на Иван Костов - като обяснение за безобразията на разбойническо-мениджърската приватизация в края на 90-те години; Вервайте ми! на Симеон Сакскобургготски - когато трябваше да се отвлече вниманието на обществото от безобразното лично облагодетелстване на върхушката на НДСВ; Няма да хвърлям хората си на вълците на Сергей Станишев - когато защитаваше главните герои на значителните корупционни афери на тройната коалиция от гражданското негодувание.


Но днешното управление надмина многократно всички тези постижения. Ако за предишните политици и правителства можем да посочим по няколко емблематични фрази, за сегашните ще трябва да издадем цяла


христоматия на управленската неадекватност

При това пронизана от една ясна и демонстративна нишка на презрение и дори подигравка с тегобите на огромното мнозинство от българите.


В този контекст един бисер, изръсен от премиера (относно златните пръстени на работничката от ВМЗ-Сопот, която му предложила своята вечеря от хляб и лук) има стократно по-силен ефект от всички обвинения на опозицията (независимо дали последната има, или няма моралното право да ги адресира към днешната власт). Защото обикновените хора, макар да не са професионални анализатори, схващат отлично порочната, користна логика на ставащото около тях и с тях.


Това, че простите хора, както ги наричаше Борисов, за да подчертае близостта си с тях, могат да мислят, личи от отговора на работничката от Сопот: Тези пръстени съм придобила в моминските си години. Но ето, аз ще ги продам, за да си платя сметките този месец. Питам: какво ще правя следващия месец? Какво ще правят останалите работници? Да продадат дрехите си, апартаментите си? Какво да продадат, за да преживеят?


За разлика от други проблеми, за които не могат да бъдат пряко упреквани, премиерът, правителството и управляващите като цяло носят непосредствена и


персонализирана отговорност

за състоянието на дружествата с изключителна или преобладаваща държавна собственост. Наскоро Сметната палата установи катастрофално некомпетентно управление на две трети от дружествата, на които принципал са министерствата на икономиката, енергетиката и туризма, на регионалното развитие и благоустройството и на здравеопазването. Съсипването на Военнопромишления комплекс заради корпоративни интереси и външнополитически заигравания също е ноторно известно. Работещи предприятия с висококвалифицирани работници и специалисти отиват за скрап, а в същото време утилизацията на големи количества боеприпаси се възлага на съмнителни фирми без необходимите технологии и обучен персонал. Поради което всяка година имаме по един тежък инцидент с човешки жертви и големи материални щети.


Борисов се опитва да докаже на обществото, че вината за лошото състояние на ВМЗ-Сопот, за неплатените заплати (въпреки изработените поръчки) и мизерията на работниците е на жената с няколкото златни пръстена и на тези като нея. В по-общ план - че ние самите сме виновници за нашите проблеми и страдания, а не калпавата и алчна до глупост


сбирщина от клептократи

обсебила четирите клона на властта.


И то на фона на безбройни факти за чудовищното забогатяване на днешни и предишни властимащи у нас. Да казваш и показваш това всекидневно по най-безпардонен начин и да очакваш, нещо повече - да изискваш да бъдеш обичан, да ти благодарят и да ти се кланят? По какъвто и начин, с каквито и да е думи да го определим, все ще е слабо и непълно.


Разбира се, фактът, че днешните управляващи без колебание произнасят на глас това, което предишните (и претенденти за следващи) само си мислят, не ни дава кой знае колко големи възможности за избор. Просто трябва да бъдат изцяло и необратимо отстранени тези псевдоелити, у които чувството за безнаказаност е изместило чувството за дълг и служене на обществото. Ако за нещо наистина сме виновни, това е, че не сме го сторили досега. А ако не го сторим, и то незабавно, няма защо да се сърдим, че сме влезли в ролята на пътниците от Корабът на глупците, така добре изрисувани от великия художник Йеронимус Бош.


Александър Маринов

Facebook logo
Бъдете с нас и във