Банкеръ Weekly

Общество и политика

Не тези леви!

Светът, който сме приели да наричаме развит (по-точно западната част от него), затъва във все по-дълбока криза. Само глупци или лицемери отказват да признаят, че прословутата финансова дисциплина, т.е. ограничаването на разходите за здравеопазване и образование, за социални политики и развитие на западащите региони не само не предлага решаване на проблемите, а ги задълбочава. Решението е другаде - то се нарича инвестиции в човешкия и социалния капитал, а не в желязо и бетон. Защото


най-страшният дефицит днес

nbsp;


и в обозрима перспектива е дефицитът на образованост, квалификация, здраве, доверие, съпричастност. Не парите и печалбата (за съжаление у нас разбирана по най-елементарния, бакалски начин), а човекът, качеството на хората са мярата за успех и някаква гаранция за просперитет в бъдеще.


Преди няколко дни бе оповестен доклад на Световната банка за България, който потвърди най-лошите ни страхове. Според него през 2050 г. работната сила на България ще бъде редуцирана с 45 на сто, да не говорим за нейната деградация в качествено отношение. Демографската криза, деквалификацията, сривът в образованието, колапсът на здравеопазването, емиграцията - това са проблеми, които се повдигат от експерти и медии, но упорито се игнорират от тези, които трябва да направят нещо за тяхното овладяване.


Все по-драстичното недофинансиране (каквото и да внушава предизборната пропаганда) на ключови държавни политики, свързани с човешкия капитал се изразява не само и нетолкова в абсолютния размер на отделяните средства. У нас в повечето от тези области се харчи много, проблемът е за какво и


в чий интерес се харчи

Най-красноречивият пример е в здравеопазването - за тази сфера държавният бюджет отделя все повече пари, а крайните здравни грижи, които получават хората, са все по-малко и по-лоши, доходите на мнозинството от заетите там също падат. Пациентите са принудени да бъркат все по-дълбоко в джоба си, а тесен кръг здравни заведения, фармацевтични компании и лекари реализират главозамайващи печалби. Досещаме се къде отиват комисионите за тази щедра политика. А българинът става все по-болен - и телесно, и душевно.


Най-големият проблем обаче не е орязването на публичното финансиране в човешкия капитал, а несправедливото разпределение на даваното и получаваното от хората. Богатите стават все по-богати, бедните все по-бедни, а тези, които доскоро са били що-годе добре, потъват надолу. У нас този процес е усилен многократно от пряката и груба намеса на политическата власт в процесите на преразпределение. Подобно на реките у нас благата текат


само в една посока

Тази тенденция не е от вчера, тя доминира целия нещастен български преход. Но през последните години стана нетърпимо брутално използването на властови, репресивни инструменти за заграбване на печеливш бизнес и дори на цели сектори.


Никакво развитие (да не говорим за химерата догонващо развитие) няма да се случи, ако не бъдат установени що-годе справедливи параметри на общественото производство и възпроизводство. Колкото и да са спорни критериите за справедливост, двете първоначални стъпки в тази посока са ясни. Първо, трябва да се нормализира разпределението на тежестта в отговорността и приноса на различните обществени групи към общото благо. Сега едно нищожно (по численост, но и по качество) малцинство присвоява драматично несъразмерна част от общественото богатство, без да дава нищо насреща. Това малцинство носи най-малката част от общата данъчноосигурителна тежест, купува си едностранно


изгодни закони и правила

има (основателното!) самочувствие, че е над закона. Ако някой от представителите на тази каста се окаже притиснат, това е само защото е настъпил интересите на друг, по-силен големец.


Цялата държавна администрация, съдебната власт, по-голямата част от медиите са мобилизирани да защитават тази несправедлива система. Но бумерангът се завръща - падението на елита на съдебната власт е закономерен и неизбежно ще придобива все по-драстични измерения, ако не бъдат взети мерки. И тъй като обществото започна да се организира с цел самозащита, разкритията за недостойните дела на заемащите или претендиращи за висши магистратски постове ще се множат - с всички вътрешно- и външнополитически последици.


Тази първа (по съдържателно значение) стъпка обаче ще остане един красив блян, ако бъдат взети радикални мерки за оздравяване на демократичната система на управление, на институциите, партиите, на процеса на подбор на елитите. Не по-малко остър симптом за задълбочаването на несправедливостта е лишаването на българския народ от признатото за основно човешко достояние право на добро управление. Обстоятелството, че на върха на обществената пирамида са се изкатерили (или изпълзели) ужасно прости, арогантни и безотговорни индивиди, които при това парадират с чувството си за безнаказаност, се възприема като драстична несправедливост в не по-малка степен от материалния грабеж.


Обърнете внимание - това чувство вече е разпространено не само сред по-образованите и политически ангажирани слоеве. Обикновените, малки хора, които в началото се надяваха, че издигането на върха на подобни на тях ще облекчи живота им, се чувстват измамени и озлобени. Политическата подкрепа за ГЕРБ е подкопана отдолу, там, където се очакваше тя да бъде непоклатима. Последният резерв на управляващите е другаде - изключително активната и агресивна клиентела, но и тя започва да се оглежда за алтернативи.


Тези ключови задачи за обществено възстановяване и оздравяване на базата на принципите на справедливостта са по същината си естествен приоритет на една съвременна лява политическа мисъл и практика. Както заради основния си ценностен акцент, така и заради първопричината на несправедливостите. Това, разбира се, съвсем не означава, че тези, които днес се наричат леви и претендират да представляват лявата политическа тенденция, нямат принос за дефицита на справедливост. Имат, и то голям - и в Европа, и най-вече у нас. Но тяхната вина е не в това, че са били леви, а в опита им да бъдат


по-десни от десните

включително и при защитата на собствените си интереси.


Красноречив пример за деградацията на левицата е БСП в днешното й състояние. За последните 15 години тази партия не е реализирала нито една реална политика в полза на огромната част от българите. Напротив, като изключим нескопосаната демагогия, социалистите винаги са били последователни съюзници на десните мерки, на фаворизирането на една шепа хора, към която тяхната върхушка е принадлежала или най-малкото е мечтала да принадлежи. Съвсем не е случайно, че не чуваме от Станишев и компания нито една смислено предложение за политики, коренно различни от тези на ГЕРБ. Ясно е, че ако успеят да се домогнат до властта, те ще правят същото, макар и по по-изтънчен начин.


Необходимият ляв импулс за преизграждане на социалносправедливи ориентири за обществено развитие няма как да дойде от тези леви. Но ако нещо може да роди една истински нова левица, това няма да е поредният напън на кабинетното политическо инженерство, а отказът на българското общество да понася безропотно несправедливостта.


nbsp;


Александър Маринов

Facebook logo
Бъдете с нас и във