Банкеръ Daily

Общество и политика

Насила дебати не стават

Александър МАРИНОВ

След като партиите не предложиха съдържателни програмни идеи, последната надежда за осмисляне на евроизборното състезание останаха преките дебати между кандидатите. По принцип надеждата умира последна, но тази явно нямаше никакъв шанс от самото начало. Като цяло политическата ни класа показа видимо нежелание и неспособност да дискутира по същество въпросите, които едновременно са важни за страната и логично попадат в предмета на европейските избори. Едва ли има по-добра илюстрация на тази констатация от факта, че дискусията по проблемите на демографската криза в европейски контекст в една обществена медия се провали поради ... липса на желаещи да разговарят на тази тема.

По този начин българските избиратели бяха лишени от възможност не само да чуят в оригинал какви позиции ще защитават избраниците им в Европарламента, но и да си изградят по-реалистична представа за персоналните достойнства на новата брюкселска политическа реколта. Повечето от шумно рекламираните при обявяването на листите нови попълнения не направиха поне опит да покажат на публиката с какво са заслужили високото доверие (или това не влизаше в партийната тактика за кампанията). Вече познатите лица не впечатлиха особено и не прибавиха нова подкрепа. Най-рекламираните български представители в Брюксел (начело с еврокомисаря Габриел) показаха всички „прелести” на казионния евробюрократичен език – натруфен, псевдоекспертен, неспособен да достигне до ума и сърцето на хората. Не се чуха оригинални, запомнящи се тези – засега няма и едва ли ще има с какво да запомним тази кампания. Слаб лъч светлина просветна откъм участието на някои от независимите кандидати, които казаха смислени неща по разбираем начин, вероятно освободени от напрежението да гонят резултат.

И все пак, монотонното и до болка несъдържателно говорене даде основание за няколко извода, за съжаление, почти всичките нерадостни. Първо, българските партии и техните кандидати нямат или не искат да споделят собствени оценки и аргументи за състоянието на ЕС, за начина на участие на България в изработването на политиките на общността и за положението у нас през призмата на европейските стандарти. Почти всички се уповават на външни документи и авторитети, показвайки, че нямат собствена сила да убедят българските избиратели в правотата на една или друга позиция. В това отношение ГЕРБ счупи всички рекорди с кичово-импозантното представление с участието на Манфред Вебер.          

Но ако Марешки няма какво друго ново да покаже, освен снимка с Марин Льо Пен (номерът с евтините горива и лекарства се изтърка), как да приемем за нормално деградирането на дебата между Йончева и Габриел до замеряне с цитати от брюкселски доклади. Нима българите нямат очи и уши за действителността, в която живеят, та е нужно да се ползва истина от друга, последна инстанция (Европейската комисия)?

Второ, чрез своите представители партиите се обвиняват една друга във всички възможни грехове (и не без основание), но не можем да установим никакви съществени различия в предложенията им за европейската перспектива на България. За да бъдем по-точни, такива възгледи въобще не ни бяха представени, тъй като папагалско повтаряне на брюкселски клишета не се брои. За всички изглежда непоклатима философията „Каквото ни поискат, казваме „да“, за каквото ни дадат пари, вземаме ги и харчим, както си знаем“. Елена Йончева наистина звучи много различно от Мария Габриел, но това е контраст между граждански активист и брюкселски бюрократ, а не между протагонисти на принципно различни политически виждания.

Трето, дебатите в кампанията (доколкото ги имаше) не успяха да откроят нито един ярък политически лидер. Все пак, в Европейския парламент изпращаме политици, а не чиновници. Може би искаме твърде много, но би било чудесно, ако поне някои от кандидатите за евродепутати излезе със своя оригинална, дори ексцентрична идея как да преодолеем недъзите на досегашния модел на участието ни в делата на съюза. Всички участници от системните партии напълно оправдаха принадлежността си към статуквото и в този смисъл – към общата партия „на умерения прогрес в рамките на закона“ (по Хашек) – еднакво прилежни и политически коректни. Ако ги слуша човек, би могъл да помисли, че се намираме в историческия момент на Маастрихтския договор, а не на Брекзит.

Четвърто, натъкнахме се за пореден път на една хронична деформация на българската политика – партиите и техните представители хвърлят огромни усилия за разграничаване и взаимни обвинения, но не са способни да очертаят някакъв, колкото и да е тесен, периметър на съвпадение и бъдещо сътрудничество. Пристрастеността (да не кажем угодничеството) към големите партийни фамилии кара българските евродепутати да забравят, че са българи. Тупането в гърдите как защитават националните интереси е само за парлама, реалните решения се вземат от върхушките на ЕНП и ПЕС. Щеше да е добре, ако Йончева и Габриел, наред с всички различия и взаимни обвинения, бяха намерили поне една общонационална кауза, за която на дело, а не на думи да застанат рамо до рамо.

Пето, на този общ фон част от независимите кандидати, макар с нулеви шансове за успех, показа много по-свежо, човешко и разкрепостено поведение. Имаха собствен облик, изразяваха самостоятелни идеи, за съжаление пред ограничена аудитория. Това не само подсилва усещането за необратима изчерпаност на системната политическа класа, която не успя да извади нито свежи идеи, нито нови личности. Има и лъч надежда – че обществото, ако се самоорганизира, може да излъчи и да наложи във властта достатъчно способни и почтени свои представители.

Разбира се, трябва да отчитаме, че условията за пълноценни политически дебати и пълноценното привличане на общественото внимание към тях зависи не толкова от персоналните участници, а от наличието на реални изгледи да се появи и наложи нещо ново, за каквото българите отдавна са петимни. Нека припомним какъв небивал зрителски интерес предизвикаха двата дебата на финала на президентската кампания през 2016 година.

Приключващата предизборна кампания, в частност липсата на пълноценни дебати, за пореден път затвърди усещането в обществото, че изборите у нас не се изразяват в премерването на стойността на идеи, нито от личности, а се свеждат до тежестта на финансовите ресурси и възможности за административен натиск върху избирателите. Така, естествено, е възможно да се печелят изборни победи, но не и обществено доверие. Несъстоялата се политическа дискусия за бъдещето на Евросъюза и нашето участие в него обозначава поредната пропусната възможност да започне преодоляването на всенародното отчуждение от публичните дела. А тези негативни процеси се развиват и ще имат все по-висока цена. 

      

 

Facebook logo
Бъдете с нас и във