Банкеръ Weekly

Общество и политика

Наприоритизирахме се


Александър Маринов


 

Покрай старта на българското европредседателство и титаничните усилия на всевъзможни блюдолизци да гъделичкат егото на Бойко Борисов в нашето общество се насади измамното впечатление, че страната ни е способна да изиграе важна роля за евроинтеграцията на Западните Балкани и дори да поеме трайно лидерството в региона. Очертаха се видения от типа на "Ню Васюки - център на световния шахмат", картинно описани в гениалния роман на Илф и Петров "Дванадесетте стола".

Без каквито и да било аргументи и дори без изрично легитимно решение от официално обявените четири български приоритета за подчертано водещ бе наложен "Европейска перспектива за Западните Балкани". Още през есента на миналата година редица анализатори и експерти (вкл. и на страниците на "БАНКЕРЪ“) предупреждаваха за рисковете от преекспониране на тази тема. Не само защото материята е много сложна и противоречива, но и поради обстоятелството, че отдавна отлежава във фризера на реалната политика на ЕС. Нещо повече, развитието на редица процеси в региона, Европа и в света не премахна старите, а добави нови трудности пред налагането й като реален общоевропейски приоритет.

Затова политическият реализъм подсказваше, че дори и скромни намерения (като възраждането на Солунския дневен ред за Югоизточна Европа от 2003-а) имат малки шансове за успех. Още по-несериозно звучаха гръмко декларираните амбиции да се представят и защитят някакви български проекти и политики (вкл. и Европейска пътна карта за региона), като се има предвид, че досега такива нито са били подготвяни, нито са били обсъждани с европейски и други страни, пряко заинтересувани от темата. Реална бе опасността да бъде повдигната тази иначе важна проблематика без последващ напредък, което не само би предизвикало разочарование и дезинтересиране, а би могло да ескалира до момента туширани противоречия в региона и сред държавите от Евросъюза.

Но разумните предупреждения останаха глас в пустиня. Наложиха се политически послания и "експертни" преценки, репродуцирани в медиите с гръмки заглавия като: "България - политически лидер на страните от Западните Балкани", "България - обединител на Западните Балкани" и дори "На България й предстои да укроти опърничавите и да очертае сложния път за решаване на проблемите на Западните Балкани".

Как изглежда реализацията на посочения приоритет на средата на българското европредседателство? Фанфарите заглъхнаха, пропагандаторите на успеха се умълчаха. Няма и особена откритост как вървят работите. Това е обяснимо, защото добре познатата ни смес от самохвалство и некомпетентност е напът да даде за пореден път горчиви плодове.

Единствено е ясно, че предстои среща на "високо равнище“ ЕС-Западни Балкани в края на май, но тънат в неизвестност не само евентуалните  политически резултати (приети решения, документи и др.), но дори и списъкът на участващите. Като е известно, четири страни, членуващи в ЕС, плюс Сърбия, открито заявиха резерви към участие в предложения формат, най-вече заради включването на Косово. Независимо от рекламното отразяване на събитието  вероятно ще се повтори резултатът от срещата ЕС-Турция, изразен единствено в "постижението", че съответните представители са се срещнали и са поговорили.

Типичното за българската политическа класа "замитане под килима" на трудните въпроси, приложено на по-високо, регионално и европейско ниво, доведе до игнориране на редица обстоятелства, които са извън нашите (и без това много скромни) възможности. Очертава се реалната опасност да се окаже, че сме  проиграли скромни, но реални шансове и сме станали проводник на чужди интереси; ще бъдем мразени заради неизпълнени обещания и накрая подигравани заради грандоманските си претенции.

От началото на българското европредседателство реалните проблеми и противоречия не само не се успокояват, а постоянно се изострят - както в повечето балкански страни, така и между тях. Опасното повишаване на конфронтацията между Косово и Сърбия не би трябвало да бъде изненада, но сме свидетели на действително неочаквани конфликти между държави, които би трябвало да се разбират добре.  Последният пример са масовите безредици на границата между Албания и Косово във връзка с внезапното въвеждане на нова тол такса. Шокира нетолкова самият инцидент, колкото заявлението на висши албански представители, че не са длъжни да обсъждат подобни решения с косоварите. 

Ако наистина искаме да натрупаме полезен опит от европредседателството, то преди всичко трябва критично да обсъдим упорития български стереотип да се неглижират не само болезнените въпроси и множеството нерешени двустранни спорове, но и фактическите уязвимости в почти всички страни от региона, вкл. и членуващите в НАТО и ЕС. Това ще бъде от съществено значение и след края на шестмесечния ни мандат с оглед изработването на реалистична регионална политика, съответстваща на националните ни интереси.

Важно е да проумеем, че дори общото членство в НАТО и в Европейския съюз не е гаранция за безпроблемни междудържавни отношения в региона. Нарастващото напрежение в Егейско и Средиземно море е най-видимият, но далеч не единствен индикатор на тази уязвимост. Тази безспорна констатация умишлено се анатемосва като призив за непълноценно българско членство и дори напускане на тези организации. Верният извод е съвсем друг - трябва да се обмислят стъпки, за да се компенсират очевидните недостатъци. Например да се обсъди въвеждане в договора за НАТО на своеобразен "чл.5-А", регламентиращ конкретните механизми, процедури и субекти на намеса при конфликт между две страни членки на пакта.

Изброените проблеми не отхвърлят възможността България да се се ангажира с инициативи в сложни области като европейската перспектива на Западните Балкани; те релефно показват колко прецизен, продължителен и експертно обезпечен е необходимо да бъде процесът и колко внимателно трябва да се поставят политическите му цели. Иначе казано, би следвало да се научим да оценяваме реалистично ресурсите си (политически, дипломатически, икономически и др.), които обуславят възможностите ни за влияние. Особено съществен негативен фактор са липсата на добре обоснована национална стратегическа визия и ясни формулировки на ключовите национални интереси. От тази гледна точка всеки здравомислещ човек разбира, че дори да бяха изпълнени информационно-аналитичните изисквания по подготовката на разглеждания приоритет, страната ни просто е прекалено слаба (във всяко едно отношение), за да води провеждането на някакви съществени стъпки. Една от неотложните задачи е да спрем да възприемаме импровизираните (извън)протоколни прегръдки и красивите словесни клишета като признание за реална политическа тежест.

 

 

Facebook logo
Бъдете с нас и във