Банкеръ Weekly

Общество и политика

Националната сигурност и вредата от пропагандната пушилка

Повечето експерти на БАН и Военната академия не бяха съгласни със съдържанието на стратегията "Визия 2020: България в НАТО и в европейската отбрана", но тогавашният военен министър Велизар Шаламанов и президентът Росен Плевнелиев останаха доволни.

Наред с другите причини за незадоволителното (меко казано) състояние на националната ни сигурност, разбирана преди всичко като защита на гражданите и материалните активи на България от най-съществените рискове, все повече изпъква пределно вредната роля на пропагандните, квазипрофесионални и силно идеологизирани послания. Вниманието и ресурсите на обществото се насочват в погрешна, второстепенна посока, а не там, откъдето идват най-непосредствените и реални заплахи. Защо се разгръща тази активност е важен, но не най-важният въпрос, затова ще го оставя за накрая. Проблемът не е нов, но задълбочаването му през последната половин година е видимо и носи все по-големи опасности за България. Нека припомня няколко факта, които вече са били обстойно анализирани на страниците на „БАНКЕРЪ”.

Когато в края на миналото лято бе оповестен проектът за стратегически документ „Визия 2020: България в НАТО и в европейската отбрана”, подготвен от екип на служебния министър на отбраната Велизар Шаламанов, възникнаха остри спорове, дори служебният премиер Георги Близнашки определи случващото се като „миникриза”. Скандалът се завихри около откровената и екстремна за един правителствен документ антируска реторика – около твърдения от рода, че срещу нас Русия води, посредством български политически и икономически субекти и медии, „явна информационна война, подкопаваща интегритета на институциите и държавността и атакуваща директно националните демократични ценности, дух и воля”. Достатъчно категорична беше и тезата, че България трябва да се готви за „хибридна война” и отново по логиката

„Враг № 1” е Русия

Но не по-малко смущаващо бе, че други източници на заплаха (като нарастващите етнорелигиозни напрежения в Европа, процесите в Близкия изток и като цяло в мюсюлманския свят) бяха едва маркирани, колкото да се имитира широк обхват на анализа. Трета група рискове – тези, произтичащи от вътрешните български дефицити, дисбаланси и противоречия, пък бяха без аргументи игнорирани.

Още тогава посочих, че видимата тенденция директно, цялостно и без уговорки да се определят Русия и нейната политика като основна заплаха за националната сигурност на страната не бива да се коментира в познатото русло на русофилията и русофобията, дори на „натофилията”. Големият въпрос бе и остава: дали това е вярно, дали почива на достатъчно пълни и солидни доказателства, за да насочи българската държавна политика и да ангажира оскъдните ни ресурси? А също така - не се ли пропускат други, може би още по-непосредствени и силни заплахи?

Предупрежденията не подействаха. Кабинетът „Близнашки” прие визията с минимални козметични поправки. Окончателният вариант, който президентът Росен Плевнелиев гордо размаха на срещата на НАТО в Уелс като някаква „българска позиция”, запази натрапчивия лъх на професионална и идеологическа предубеденост. Затвърди се съмнението, че отделни личности си градят собствена репутация и кариера за сметка на държавата.

Конкретните автори останаха анонимни, а опитът да се ангажират цели институции („службите”, БАН, Военна академия) имаше обратен ефект, тъй като се видя, че повечето техни експерти не познават текста и не споделят значителна част от неговото съдържание. Дистанцирането на ръководителите на службите за сигурност бе явно и затвърди впечатлението, че са ползвани избирателно отделни аналитични материали. Но тенденциозното,

пропагандно третиране на рисковете

за националната сигурност не спряха дотук. Чрез поредното полуобсъдено и тихомълком прието решение на служебния кабинет (относно Националната програма „България в НАТО и в европейската отбрана 2020”) страната ни практически бе поставена в съвършено нова геополитическа позиция и натоварена с огромен (да не кажем непосилен) товар по отношение на материални и човешки ресурси. И най-лошото - отново в разрез с многото аргументи за пренебрегване на действителните проблеми и рискове. Редица представители на професионалните общности в сферата на сигурността и отбраната, авторитетни офицери от запаса, академични изследователи, общественици отново надигнаха глас, за да предупредят, че предвидените огромни разходи за превъоръжаване ще отнемат възможността на българската държава да реагира на по-непосредствени и опасни заплахи.

И отново никакво внимание, ако не броим поредната медийна канонада срещу „русофилите”, „петата колона”, „враговете на НАТО и цивилизационния избор” и др., до болка познати пропагандни клишета. Парламентът и излъченото от него правителство и днес не вземат никакво отношение към двете решения на служебния кабинет, вярно е - от финансова гледна точка ги игнорират, но не се произнасят по същността и обосноваността на тези стратегически насоки.

Тук му е мястото да припомним

една често, но неточно цитирана мисъл

на Йозеф Гьобелс - че ако една лъжа бъде повтаряна достатъчно дълго време, хората започват да вярват в нея. Поради незнание или умисъл обаче се пропуска нейното продължение: "След като са повярвали, лъжата може да бъде поддържана само ако държавата е в състояние да изолира хората от политическите, икономическите и военните последици от тази лъжа.” Само че не съществува сила, която до безкрайност да изолира хората от реалните последици от една политика или от решенията на политическите личности. Точно пред тази ситуация сме изправени в момента.

Преди началото на терористичната офанзива във Франция (да припомним, че тя започна седмици преди разстрела на карикатуристите – чрез врязване на автомобили в човешки множества) пропагандното клише за руската военна заплаха доминираше европейския публичен контекст. Днес никой не му обръща внимание. (Изключвам България, където една шепа супергласовити специалисти по всичко няма да има с какво да се проявят в публичното пространство, ако не джафкат срещу „големия враг от Север”.) Тази поразителна промяна настъпи поради една проста причина. Действителността показа – по един наистина жесток начин - че

големият проблем е другаде

Това важи и за Европейския съюз, и за България. Не става дума само за ислямския тероризъм и дори не за задълбочаващите се пукнатини между християнската и ислямската цивилизация, а за все по-трудното запазване на „мирното съвместно съществуване” между два различни свята на съвременната ни планета - богатото и уредено западно общество и бедстващите поне три милиарда човешки същества в Азия, Африка, Близкия изток.

Съдейки по официалната статистика на Европейската комисия, през 2014 г. в страните от ЕС са проникнали почти 300 хиляди незаконни имигранти, да не говорим за тези, които в една или друга степен отговарят на някакви формални изисквания, но впоследствие ги нарушават, търсейки подслон и препитание. Независимо от призивите на политическите лидери и усилията за обществена толерантност няма как да се игнорира нарастващото напрежение между местните национални мнозинства и все по-капсулиращите се имигрантски (главно мюсюлмански) общности. В Европа вече има десетки милиони имигранти мюсюлмани от първо и второ поколение, така че не става дума за пренебрежими политически, икономически и културни величини. И почти навсякъде- както в родните им места, така и в новите им страни - повечето от имигрантите са бедни, онеправдани, експлоатирани и мразени.

Този проблем днес е много сериозен и в България (с оглед състоянието на държавата и обществото). Усилията за неговото идентифициране и решаване все още са насочени в безперспективно русло - да спрем проблема на границата или да се скрием от него. Каквото и да правим (друг въпрос е, че нищо не правим) чужденците с друга вяра и култура ще се увеличават и произтичащите от това рискове няма да се самопреодолеят. Нещо повече, проблемите и заплахите в България имат по-особен характер, отколкото на повечето места в Европа. Те се пораждат и подсилват от предимно вътрешни фактори - политически, икономически, социални, културни, психологически. Никъде на Стария континент няма такава висока и безразсъдна степен на експлоатиране на етническите, религиозните, културните и социалните различия и неравенства, както у нас. Политическата и управленската нестабилност, превърнали отдавна българската държавност във фикция, е причина в нашата страна да се води истинска

„хибридна война” на всеки срещу всеки

и най-вече - на една безконтролна върхушка срещу цялото общество. Война, в която няма граници, няма спирачки, няма забранени оръжия – фалирането на КТБ е най-пресният и, уви, едва ли ще е последният пример за това. Точно поради тази причина пренебрегването на вътрешните заплахи за националната сигурност е крайно вредно и порочно.

За съжаление и вътрешният, социално-икономически и политически, български контекст е агресивно атакуван от идеологизирани, пропагандни послания, които в редица случаи се отличават с арогантно игнориране на общопризнати научни факти. Неотдавна един млад колега с радикална либерална ориентация обяви за „обсебени от бесовщина” хората, които твърдят, че икономическото неравенство и поддържащата го доктрина (неолиберализмът) са причина за различните форми на етнически и религиозен  радикализъм, в частност - на такива крайни действия като тероризма. Колко важна е тази причина (в сравнение с другите) наистина може да се спори, но колегата няма такова намерение - той отсича, че "през последните десетилетия неравенството в глобален мащаб безпрецедентно намалява". Това, разбира се, не е вярно. Повече от две десетилетия глобалните неравенства нарастват, а различните аспекти и причини на този процес са проучени и доказани от авторитетни учени и изследвания (достатъчно е да спомена провежданото на всеки две години "Изследване на световното богатство".) Няма да коментирам и кръга от жертви на тази „бесовщина”, след като на възпоменателната церемония в софийската синагога френският посланик и управляващият посолството на Израел единодушно изтъкнаха социално-икономическите неравенства като основна причина за глобалния екстремизъм. (По логиката на колегата и двамата се нуждаят от „опреснителни курсове”.)

Проблемът е другаде. Подобни идеологически мотивирани пропагандни манипулации с претенции за непогрешимост и заклеймяване на несъгласните се превърнаха в традиционен инструмент за деформиране на държавната политика в изгодно за някои, но ужасно скъпо за българското общество русло. Така ни убеждаваха, че "сделката по външния дълг е крайно изгодна", че "плоският данък е добър за всички", че "ако не се бръкнем за десет милиарда за въоръжение, няма да ни имат доверие", а напоследък – че е нормално да се закриват стотици жп-линии, "защото не са рентабилни".

Несправедливите неравенства, разделението и противопоставянето в българското общество са най-мощната и труднопреодолима причина за нарастващата уязвимост на националната ни сигурност. Защото този фактор на материален и морален упадък не може да бъде спрян нито с ограда от бодлива тел, нито с най-модерната американска противоракетна отбрана.   

Александър Маринов

Facebook logo
Бъдете с нас и във