Банкеръ Daily

Общество и политика

Млади, стари и патили

S 250 0cc3a872 dc91 4e3c af5b 7fe0fd8e49e6
S 250 721f749f c332 4e37 a0c6 ae22f78114e2
S 250 21169113 539e 4a1b 8492 91e5500b9562

Александър МАРИНОВ

 

За аксиома се приема, че сериозната политика, още повече държавничеството, изискват не само интелект и смелост, но и опит. Когато трябва не само да се руши, но и да се гради, опитът е този предпазен механизъм, който предотвратява импулсивните стъпки, пък били те и плод на най-добри намерения.

 

Не бива да приравняваме политическия, управленския и просто житейския опит към биологичната възраст на човека. Някои хора, както е известно, остаряват, но не поумняват, в смисъл – не се учат от преживяното. Редица велики държавници на съвременността са били сравнително млади (по стандартите на тяхното време и общество), но са минали през наситен поток от изпитания и това им е дало възможност да оставят ярка следа в историята. Кемал Ататюрк е само един от известните примери. Други са били мъдри хора на уважавана възраст, видели какво ли не и въпреки това са запазили енергията да водят напред народите си - тук веднага се сещаме за Конрад Аденауер и Дън Сяопин.

Въпреки разнообразието обаче

младежите-държавници се броят на пръсти

и обикновено приключват блестящата си кариера преждевременно.

Най-пресният пример е „вундеркиндът” на европейската политика Себастиан Курц. Той бе избран за канцлер на Австрия на немислимите 28 години и бе принуден да напусне политиката точно, когато смятаха, че ще започне да реализира ползите от натрупания опит. По-възрастните си спомнят детето-чудо на френската политика Лоран Фабиус - любимец на президента Митеран и първи премиер, назначен на поста преди да навърши 40 години. През последните три десетилетия България също има скромен принос в това отношение - достатъчно е да посочим имената на Жан Виденов, Филип Димитров и Сергей Станишев.

В изброените примери, а и в редица други случаи, младите политически звезди се провалят не защото са млади, а заради липсата на опит. Формално записаните в биографиите им скокове нагоре по етажите на властта не са достатъчни. Просто времето е било недостатъчно, за да се осмислят уроците както от неуспехите, така и от победите. За разлика от широкоразпространеното мнение, да извличаш поуки от успехите е не само по-трудно, но и по-ценно, а за това е нужно да ги преживееш и „преболедуваш”. Нищо че поговорката гласи „За един бит двама небити дават”. А бързият възход нагоре често води до кислородно-властови глад, и то не само в смисъла на „Приказка за стълбата”. Оттук идва и

неспособността да се преценяват внимателно

както обективните обстоятелства, така и мненията на околните.

Днес се намираме в подобна ситуация. Новото управляващо мнозинство и избраното от него правителство включва предимно млади и най-вече неуспели да натрупат достатъчно опит хора. Слава Богу, за разлика от своите предшественици те са добре образовани, възпитани и – по всичко личи – почтени. Именно затова бяха изведени на ръководните позиции от набралото енергия ново поколение български избиратели. За съжаление обаче само това не е достатъчно, за да предпази и тях, и нас от грешни стъпки с потенциално опасни последици.

Рисковете за Петков, Василев и повечето им колеги в правителството идват и от още една особеност на политиката. Когато на сцената се появят сравнително млади хора, общували предимно със себеподобни и поради това - непознаващи тъмните страни на властта, към тях веднага се протягат

пипалата на знайни и незнайни претенденти за ролята на влъхви.

Омайват ги, ласкаят ги, напипват човешките им слабости, опитват се да ги вкарат в капани, замаскирани с най-благородни намерения. И най-вече – внушават им непрекъснато, че "трябва да се еманципират”.

Това новоналожило се клише изисква специално внимание, защото става дума за умишлена подмяна на смисъла на понятието. Когато целенасочено се пропагандира необходимостта да се освободиш от несъществуваща зависимост, това обикновено цели да бъдеш поставен под друга, но съвсем реална такава. Това се е случвало и ще продължава да се случва. И най-вероятно ще си остане първото тежко изпитание за всеки новоиздигнат ръководител. Именно тук изпъква разликата между липсата на политически опит и липсата на житейски опит въобще. Човек, на когото се е налагало да работи с хора и да носи отговорност за своите решения, има по-големи шансове да изработи имунитет, друг е въпросът за колко време и на каква цена.

От свикването на новото Народно събрание и избирането на правителството насам, вече има няколко случая, когато управляващите попадат в такива клопки. Особено ясно се откроява дефицитът на парламентарен опит, който пречи да се използват пълноценно възможностите на ефективния парламентаризъм.

Разбира се, не всички спънки са умишлено поставени – няма по-голямо изпитание от сблъсъка със стечението на обстоятелствата, често неочаквани и нелогични. В такива случаи особено ценно е наличието на добронамерени, компетентни и опитни хора, които са научили от живота, че

лоялността се изразява в представянето на нещата такива, каквито са,

а не както би желал да ги чуе и види "началникът". Това е истинският смисъл на теорията и практиката на политическите съвети (или съветите по политиките).

Тази актуална ситуация дава повод отново да се постави на дискусия темата за експертизата и в частност – за аналитичните способности на върха на държавата. Нито един политик или държавен ръководител не може да си позволи да взема и представя решенията си, без да е подпомогнат от компетентни и навременни съвети, основани на общи ценности и стратегически цели. Противното би означавало лотария с непредвидими последици.

За съжаление, в годините на прехода съветниците (и в по-общ смисъл администрацията, която има важни функции в това отношение) се трансформираха в крайно вредна посока. Личната преданост, често преливаща в откровено подмазване, измести лоялната и честна компетентност. Много често съставът на съветническия апарат буди недоумение – нали все пак, за да съветваш някого (а не просто да му носиш чантата или да предоставяш други услуги), трябва да си поне малко по-подготвен и по-опитен от него. Тук е разликата между близкия приятел и съветника – и с двамата можеш да споделяш, но от първия получаваш мнение, а от втория очакваш обоснована препоръка как да постъпиш. Затова в страните с високи стандарти на публично управление избягват да назначават приятели и партийни съмишленици (единствено в тези им качества) за съветници.

Вярно е, че всяка истинска промяна налага да се разделим с много стари неща, включително и хора. Но без някаква мяра на приемственост, ентусиазираните реформатори рискуват да се окажат в положението на Краля от „Образ и подобие” на Радичков, който през час изскубва дръвчето, за да провери дали „се е прихванало”.

Facebook logo
Бъдете с нас и във