Банкеръ Weekly

Общество и политика

Милиони празни думи, милиарди потрошени пари

Ако се ръководим от библейската мъдрост „В началото бе словото”, новото управляващо мнозинство има намерение да преобрази коренно страната, или според модерното клише, „да я реформира”. В Програмната декларация на правителството думата „реформи” се среща над сто пъти на 16 страници, а намеренията за реформи (макар и да визират съвършено разнопорядкови неща) присъстват в 16 от 20-те „приоритета” (доколкото приоритетите, т.е. най-важните неща, могат да бъдат десетки). Нещо повече, дори в областите, пощадени от говоренето за реформи, такива всъщност се предвиждат, поне от гледна точка на наложилия се у нас „модел” на реформи - милиони празни думи, милиарди потрошени пари без видим резултат (ако не броим личната изгода на няколко десетки „реформатори”). За пример може да се посочи разделът „Отбрана”, където под заоблени формулировки от рода на „постепенно развитие на нови отбранителни способности” се подготвя изразходването на милиарди левове за нови въоръжения в неясно чий (със сигурност не и българския национален) интерес.

Към това трябва да прибавим и предвиденото разработване и приемане на поне половин дузина нови стратегии, провеждане на дискусии и референдуми за реформи и други подобни производни. Някои от реформаторските намерения са направо комични, като записаната в раздел „Култура и духовност” реформа на музейното дело чрез „създаване на нов тип музейна експозиционна култура от типа на Националния музеен комплекс „БГ Лувър”. Други са рискови от гледна точка на средносрочната перспектива, а трети опасно посягат на дълбоките корени и същността на националната ни идентичност (като постулираната от министъра на външните работи необходимост „да докажем, че сме западна нация”, което по пътя на логиката означава, че трябва да станем такава).

След встъпването си в длъжност министрите продължиха неуморното говорене за реформи и конкретизираха своите

лични реформаторски амбиции

Министърът на финансите потвърди намерението за поредната реорганизационна авантюра (сливането на НАП и Агенция „Митници”) с интересното предположение, че „ефектите от обединението би трябвало да са по-скоро положителни, най-малкото заради подобряването на координацията и по-доброто териториално покритие на контролните функции”. Министърът на правосъдието Христо Иванов се закле, че или ще започне реформата, или ще напусне, макар очевидно да има предвид не началото на някакви реални практически стъпки, а просто приемането на актуализираната стратегия за съдебна реформа от правителството и Народното събрание. Министърът на здравеопазването Петър Москов обеща просто „яка система от реформи”, като обяви, че ще гледа като врагове  всички субекти, които налагат в здравеопазването „други приоритети освен този да се помага на болните”. Дори министърът на спорта реши да не остане назад от всеобщия реформаторски патос и обяви простичко: „Имаме проевропейско реформаторско правителство, което значи, че моята задача е да проведа реформи в областта на спорта”. Всички вкупом твърдят, че първопричината за всички злини е „наливането на пари в нереформирани сектори” и че оттук нататък важи правилото „пари срещу реформи”. (Впрочем, същото говореше и Сергей Станишев като министър-председател на тройната коалиция.) Важното, което произтича от цялата тази словесна  хиперактивност, е, че българското общество ще направи голяма грешка, ако подмине с пренебрежение разгарящия се реформаторски плам на управляващите. Защото ще плати много висока цена за придобиващия все по-реални контури неконтролиран разпад в редица области.

Въобще не твърдя, че няма сектори, които драматично се нуждаят от дълбоки реформи. Нещо повече, както неведнъж съм писал по повод на необходимостта от „смяна на модела (или на системата)”, абсолютно е необходима

цялостна реформа на държавността

и на институционалната система (а не само на съдебната). Но това, което ни предлагат – хаотичен набор от несвързани помежду си, неаргументирани и необезпечени с ресурси и най-вече със знания намерения без ясно обозначени времеви рамки и очаквани резултати – не са реформи. И най-важното – нито в документите си, нито в публичните си изяви представителите на новата власт не правят и опит да обосноват своите идеи за промяна с аргументи за съответствието между реформи и публичен интерес. В най-добрия случай става дума за имащи добри намерения, но неподготвени и неадекватни хора, попаднали по стечение на обстоятелствата на върха на държавата. В лошия (и най-вероятен) случай – за субекти, които искат да угодят на вътрешни и външни работодатели и господари, да приберат едни комисиони или да погъделичкат егото си (а вероятно и трите заедно).

Така че потребност от реформаторска енергия и смелост съществува, но в дадения случай сме свидетели на една повърхностна имитация, която има за цел всичко друго, но не и осъществяване (или поне подготовка) на реално необходимата на обществото промяна. При това – в повечето случаи, виждаме съвършено съзнателна подмяна на истинските реформи с имитационни напъни. Мога да посоча сам три аргумента в полза на тази оценка.   

На първо място, реформите изискват

точна преценка за необходимите ресурси

 - властови, финансови, информационни, но най-важният ресурс е обществената подкрепа. На свой ред тя идва на основата на убедителното обосноваване на необходимостта от реформите с оглед на съществени публични интереси, потвърдени чрез диалог с обществото. С малки изключения (като реформата на съдебната система) не само няма такива аргументи, а въобще проблемите не са били открито поставени за публична дискусия. Типичен пример са неистовите усилия за дебалансиране на външната и отбранителната политика чрез посочване на фиктивни врагове и заплахи, както и без необходимите аргументи и на цената на огромни преки и косвени разходи, при това – на фона на редица агонизиращи системи.

Ако е наистина толкова важно да се превъоръжаваме за милиарди и да поддържаме открито враждебен курс към Русия, защо съответните управляващи партии не го записаха изрично в своите предизборни програми и не направиха дори и опит да убедят обществото в необходимостта от тази промяна? Защо не бе заявен курсът към промяна на националната идентичност (да станем „западна страна”), след като е ясно, че не сме, не можем и не се налага да извършваме такъв „самовъзродителен процес”? Отговорът е очевиден – защото посочените и много други намерения не само нямаше да бъдат възприети от мнозинството от българите, а и вероятно щяха да се отразят чувствително на електоралната подкрепа за тези партии.

Дори в малкото области, които бяха заявени като приоритет за реформи преди изборите (макар и с твърде различно съдържание при всяка от четирите управляващи партии), е очевидна липсата на нормативни и политически условия за тяхното реализиране. Единственият път за провеждане на съществена съдебна реформа минава през свикване на Велико Народно събрание, а политическата подкрепа за такава стъпка клони към нулата. Нещо повече, нито един от участниците във властта, включително и Реформаторският блок, не желае да постави въпроса ребром – или се договаряме за свикване на ВНС, или се оттегляме от властта. Затова искането за съдебна реформа ще последва съдбата на „ултиматума” Бойко Борисов да не бъде премиер – шумно огласено, удобно рекламирано и тихомълком заметено под килима.

На второ място, реформите изискват солидна аргументация за съдържанието и подреждането на стъпките във времето. Но независимо от догадките, споделени от министър Горанов, не съществува нито един убедителен професионален аргумент за предимствата от сливането на НАП и митниците, докато рисковете са очевидни. Това личи ясно от изтеклия проект за реорганизацията, в който не е посочено нито едно доказателство, да не говорим за липсата на каквато и да било предварителна оценка на последиците. А тези последици, при неизбежното чувствително разстройство на основната функция на приходната администрация в средносрочен план, биха били особено тежки с оглед на моментното състояние на публичните финанси. И всичко това – в името на поставянето под тотален политически контрол на една структура, която неизменно изпълнява през последните години доста несвойствени, меко казано, задачи.

Трето, реформите изискват не просто смелост и мъжество, а жертвоготовност. Няма щастливи и обичани реформатори, особено в условия като българските. Управляващите партии и техните ръководители знаят това и вече е безпощадно ясно, че не са готови да поемат съзнателен риск за истински необходимите реформи. В допълнение, интересите на управляващата класа са диаметрално противоположни на публичния интерес, поради което изключително важните насоки за промяна на публичната среда, свързана с реалното участие и контрол на гражданите, са така общо и пожелателно формулирани в съответния раздел на програмната декларация. Няма съмнение, че провеждането на необходимите за обществото реформи не влиза в реалните планове на управляващите, а и на цялата политическа класа. Друг е въпросът, че много злоупотреби и обикновени глупости ще бъдат оправдавани с реформаторска патетика.

Александър Маринов

Facebook logo
Бъдете с нас и във