Банкеръ Daily

Общество и политика

Местните избори – нещо повече от почистване след Цветанов

Александър МАРИНОВ

 

Наближават местни избори. Засега (и по лоша традиция) публичното внимание се насочва към персоналните въпроси – кои от старите градоначалници ще останат, кои ще паднат зад борда, кого партиите (или икономическите лобита) ще припознаят като свой инкасатор в местната власт. Както показва практиката, отчетите за изминаващия мандат се подготвят проформа и ще бъдат обсъждани вяло. Да не говорим за най-големия дефицит – липсата на задълбочен анализ на състоянието на местното самоуправление, което (трябва да) играе ключова роля като основа на всяко наистина демократично обществено устройство. Подобен анализ би откроил трайни и много тревожни неблагополучия в самия модел на конструиране и упражняване на властта в общините и населените места, от които страда най-вече населението.

Един от най-силните аргументи в полза на тезата, че българската партийно-политическа система е тежко болна и деградира, е поведението на партиите в навечерието на местния вот. На първо място, говорим за нежеланието и неспособността да бъдат разработени реалистични програми за управление, отчитащи приоритетните местни проблеми и интереси. Дежурното оправдание е, че „такива неща вече никой не чете”. Вероятно е вярно, но въпросът е защо.

В навечерието на предишните местни избори (през 2015 г.) мои студенти от Пловдивския университет приложиха интересен подход за измерване и оценка на отношението на избирателите към предизборните платформи на партиите. Наблюдаваха основните точки на разпространяване на рекламни материали в града и засичаха времето, за което околните кошчета за боклук ще бъдат напълнени с иначе любезно приетите от минувачите листовки и брошури. Оказа се, че електората проявява интерес единствено към рекламни материали с „практическо приложение” (ароматизатори за кола, отварачки, химикалки, шапки, чадъри). Всичко друго отива в най-близкото кошче.

Партиите и кандидатите дори изглеждат доволни, че хората не ги питат за решенията, които предлагат, на очевидните и нарастващи проблеми в почти всички български градове и села. Не могат или не искат да разберат, че това е синдром за болестно състояние, което заплашва съществуването им. Избирателите не се интересуват от местните (и други) предизборни платформи, защото не вярват на партиите и политиците, и най-вече защото смятат, че умишлено са лишени от възможността да участват в управлението и по този начин да допринасят за решаването на проблемите.        

А когато няма доверие и желание за участие, вниманието (поне на част от хората) се насочва към пикантната материя на персоналните интриги и компроматите. За мнозина периодът в навечерието на изборите е време на тяхното малко отмъщение – тогава за властниците се говори и пише всичко, предимно лошо, при това в една или друга степен вярно.

Българските партии често се оплакват от компроматната война, вече неизбежна характеристика на всяка предизборна кампания, като от природно бедствие или диверсия на враждебна външна сила. Наистина, размяната на междупартийни компроматни удари е факт, но много по-мощен и поразяващ е „приятелският огън”. Наближат ли местни избори, вътрешнопартийните разпри се разгарят с такава сила, все едно върховната цел е на всяка цена да се загубят, а не да се спечелят и да се управлява в полза на населението. Вадят се стари сметки за разчистване (при това не само на местно ниво), отварят се нови вражди.

Подготовката за местните избори през есента не прави изключение, дори обещава да счупи постигнатите „рекорди”. Номинирането на кандидати за кметове и съветници е изцяло подчинено не на излъчването на най-добрите управници, а на логиката на вътрешнопартийните и вътрешнокоалиционните конфликти.       

За първи път тази болест заплашва сериозно да порази и най-голямата и най-силно представена във властта партия – ГЕРБ. Не че там не е имало подобни инциденти, но сега положението е много по-сложно. Някои досегашни местни властници от управляващата партия вече бяха низвергнати, а в публичното пространство витае информация и за други нарочени. Общото между всички тях не е, че са допуснали управленски грешки или са дали повод за основателни съмнения в (зло)употреба с власт. Нищо подобно – в продължение на четири години върхушката на ГЕРБ не само търпеше, а прикриваше безбройните местни зулуми. И продължава да го прави за „правилните” хора.

Днес показното отлюспване на (една част от) заклеймените в неспособност да забележат светнатите от премиера сини и червени лампички се дължи на наложената върху тях стигма, че са „хора на Цветанов”. Първата открита битка на лобита в редиците на ГЕРБ изглежда неизбежна и обещава да бъде жестока. Защото курсът, демонстративно възприет от Борисов, е разчистване „до девета паланка” на кадровото наследство на бившия Втори, а то (наследството) няма смирено да положи глава на дръвника. Сега навсякъде ще възникне съперничество между заемащите моментните ключови позиции в местната власт (в огромната си част задължени и лоялни на Цветанов) и новите претенденти, които ще разчитат на демонстрираната безусловна вярност към Бойко Борисов в противовес на „цветановистите”. Разгаря се остра вътрешнопартийна конкуренция, която няма да доведе до излъчване на най-добрите кандидати за кметове и съветници, а до хаотични опити за безогледно омаскаряване и отстраняване на съперниците. Зачестилите случаи на изнасяне на злепоставящи факти срещу действащи градоначалници от „свои” (и с одобрение „отгоре”) потвърждават основателността на тази прогноза.

Но канонадата от „приятелски огън” не е характерна само за ГЕРБ. В БСП също са на път да постигнат нови висоти в тази своя стара традиция. Да вземем за пример София, където всеки достатъчно популярен кандидат има сериозни шансове на балотаж срещу всеки кандидат на ГЕРБ (и най-вече Йорданка Фандъкова). Докато градското партийно ръководство се опитва да излъчи такъв печеливш кандидат (например, да убеди Мая Манолова да се включи в надпреварата в подходящ формат), от „Позитано” правят всичко възможно това да не стане. Защото изглежда за ръководството на партията по-важно е някои местни дейци да бъдат дамгосани като загубили изборите, а не да се постигне важния за обществото (а и за самата партия) резултат.

Тук можем да прибавим и примера с разнобоя при патриотите. ВМРО се възползва от драмата в ГЕРБ и издигна очевидно силната (и потенциално печеливша в създалата се ситуация) кандидатура на Славчо Атанасов, но не само „Атака”, а и НФСБ не горят от желание да го подкрепят.

А когато дори тесните ядра на партийните органи и активи не могат да постигнат съгласие за кандидати и реални послания, как да очакваме гражданите да повярват, че претенциите за властта са нещо повече от мерак за поредната четиригодишна „аренда на кокъла”.   

Facebook logo
Бъдете с нас и във